Фридрих Незнански
Черните банкери (33)

32.

В следствения арест Шайбаков се измъчваше от безпокойство. Сякаш го бяха забравили, не го викаха на разпити, не го безпокояха за нищо и той реши, че делото отива към края си. И се молеше това да стане по-скоро. В килията беше тясно и душно, много хора кашляха подозрително. Мирослав ги избягваше от страх да не се зарази с туберкулоза.

А когато неочаквано го извикаха на разпит, арестуваният се разтревожи. Нима в делото му са открити нови детайли? Това може да се отрази отрицателно на съдбата му.

Той не смяташе, че е извършил опасно престъпление. Хората си избират наркотиците по собствена воля, това е своеобразно удоволствие. И е дреболия, че тайно сипваше первитин на купонджийките, а те го обичаха с лудешка страст заради това. По негово убеждение жените съществуват, за да развличат мъжете. Престъпление е от тяхна страна, ако избират, подбират и отказват. Какво ли не става в живота на човека? Не е достатъчно висок, рано оплешивял, побелял и те веднага си извръщат главата! Дай им нещо младо, красиво и богато. Откъде за всички? А като изпие первитина, обича първия, който й се изпречи на пътя. Понякога на Шайбаков му се струваше, че е открил еликсира на щастието и всеобщата любов. Смущаваше го само, че някои от жените временно изгубваха разсъдъка си заради предозиране. Но това си бяха само странични явления от експеримента — нямаше зъл умисъл.

Заведоха Мирослав в следствената сграда. В кабинета за провеждане на разпити, където вече го очакваше познатият следовател от Главна прокуратура Турецки. Той го посрещна с любопитен и внимателен поглед.

— Сядайте, Мирослав. Имам няколко въпроса към вас. Ще ви моля да ми отговорите.

— Готов съм — кимна утвърдително Шайбаков.

— Пушите ли?

— Да.

Турецки извади пачка, сложи я на масата, предложи:

— Черпете се.

Шайбаков взе цигара, дръпна с удоволствие, пусна тънка струйка дим и погледна следователя с други, по-топли очи.

— Мирослав Демидович, кажете ми дали Владимир Козлов употребяваше наркотици?

— Не съм убеден, но мисля, че не. Но понякога вземаше от мен дози за познати и приятелки.

— А семейството на банкерите, имам предвид Акчурин и Бережкова, те прибягваха ли до вашите услуги?

— Не. Само сестрата на Бережкова, Марина Суркова, си е купувала няколко пъти кокаин. При това в малки дози. Казваше, че й помагало при главоболието. А последния път й дадох да опита первитин.

— Ще можете ли да си спомните колко пъти Козлов се е обръщал към вас за наркотици?

Шайбаков се замисли.

— За първи път ме потърси преди около две години, може да е минало малко повече. Тогава се занимавах основно с кокаин. Той взе една доза. После дълго не се е вясвал.

— Не го ли попитахте за какво му е кокаин?

— При нас не е прието да се пита. Даващ прахчето, вземаш парите, гуд бай. Разговорът приключва. Който много пита, си пати. С всички произтичащи от това последствия. Разбирате ли ме?

— Не си ли спомняте някакво по-забележително събитие, което да е станало приблизително по това време, за да можем малко по-точно да определим кога сте дали кокаина на Козлов.

Шайбаков замря и напрегна паметта си. Изведнъж нещо в очите му светна, той каза весело:

— Спомних си! Точно тогава умря Акчурин. Аз бях и на погребението, и на помена. Пищно погребение му направиха. На помена здравата се черпихме и се разотидохме с песни.

— Припомнете си по какъв начин успяхте да произведете первитин?

— Веднъж, мисля вече ви разказвах, Козлов ми донесе от Англия няколко списания, в едното прочетох интересни сведения за синтеза на това вещество. Отначало не бях уверен, че ще успея, но потръгна.

— Нима толкова добре знаете английски език, че сте в състояние свободно да четете специализирани списания?

Шайбаков се усмихна смутено:

— Чета с речник, но известно време съм ходил на курсове по английски. Имаше такава мода. После Козлов взе да ходи в Англия, довеждаше понякога оттам различни английски партньори, с тях беше интересно да се общува. Пък и нашите мадами много се впечатляват, ако някой знае чужд език. Оказва се, че уважават не само красивите, но и умните. Биология в действие: самката избира самеца, ако не е много красив, поне да е умен.

— Ясно, ясно. И колко пъти Козлов взема от вас первитин и за какво? — попита Турецки. — И изобщо как се отнасяше към изобретението ви?

— Хвалеше ме. Казваше, че мога да завоювам целия свят. Вземал е три-четири пъти первитин, казваше, че е за Кира. Има една позната.

— А не е ли вземал за Бережкова?

— Не, не е ставало дума за Бережкова.

— Но е имал интимни отношения тъкмо с Бережкова?

— Казваше ми, че банка „Ресурс“ е в джобчето му, или нещо такова. Знаех, че заминава с вдовицата за Англия. Но там главната роля играят парите, а Козлов не ме е посвещавал в тия си работи. Трябвах му като доставчик на наркотици, не повече. Няколко пъти от благодарност ме е канил на закритите си гуляи, където имаше важни чиновници, но аз не съумях да се възползвам от тези познанства.

— Бережкова е починала от первитин. Как мислите, от кого може да попадне наркотик при нея? От Козлов или от Суркова?

— Откъде да зная? Тях питайте. Какво общо имам аз?

— Козлов или Суркова говорили ли са пред вас с неприязън за Бережкова?

— Не, не си спомням такова нещо. Козлов винаги я наричаше „моята стопанка“, а Суркова — сестрата, те бяха зависими от нея, но това изобщо не им тежеше. Често казано, малко съм общувал с тях. Бях много далеч от техния живот. Моята грижа напоследък беше една — да произведа наркотик, вечерта да намеря маце, да го надрусам и да се занимавам с любов. Е, разбира се, трябваше и малко да потъргувам, за да не остана без пари. В живота ми не е имало никакви други цели.

— Какво знаете за ареста на Бережкова?

— Абсолютно нищо. Чувах, банкови работи. А при нас това си е в реда на нещата: банкерите или ги взривяват, или ги пращат в затвора на топло.

— Когато бяхте в сауната на „Парадайз“, не запомнихте ли нещо интересно от разговорите на прочутите гости?

Шайбаков се намръщи:

— Какви разговори може да има там! Първо плюскат, пият и разглеждат полуголи мацки — момичетата от клуба знаят как да ги подгреят, а след това следва масаж и всичко останало, каквото искат и за което си плащат.

Нямаше преки улики срещу Козлов, смущаващото беше, че е взел наркотик от Шайбаков именно преди смъртта на Акчурин. Следва дълго прекъсване. И когато отново взема от Мирослав первитин, именно от този препарат умира Бережкова. И пакетът е подготвян от Козлов, Суркова само доставя пратката на сестра си.

Оставаше още една слаба надежда — Пихтин, може би той ще си спомни някои подробности от последните дни на Акчурин.

— Какво сега, да изпълним формалностите, да затвърдим доказателствата и да изпратим вашето дело в съда — рече Турецки. — Имате още време да обмислите всичко, да се осъзнаете и покаете. Добре ще е, ако още веднъж се разровите из живота си и се постараете да си припомните детайлите, свързани с взаимоотношенията ви с Козлов. Това е важно лично за вас.

— Благодаря, гражданино следовател, много ще съм ви признателен, ако съдът се състои колкото се може по-скоро. Вече се покаях — въздъхна Шайбаков, той беше готов на всичко, само по-скоро да излезе от следствения арест.

 

 

Осведомителят Птичка божия бързо стана постоянен клиент на бара към клуб „Парадайз“. За целта се наложи да смени дрехите си, вживяваше се в образа на „новия руснак“, само мобилен телефон му липсваше. Готвейки се за бара, той дълго се взираше в снимката на Владимир Козлов и се опитваше да си представи характера му, как върви, как говори, за да не пропусне момента, когато човекът ще застане пред погледа му.

На входа на бара стояха двама яки младежи, пускаха само онези, които им харесваха. Не разгласяваха критериите си за оценка, просто отпращаха по-надалеч неугодните.

Погледнаха Евгений с известно пренебрежение, но като оцениха приличния костюм, го пуснаха да влезе. Може би помогна и фактът, че го извика познат музикант.

— О, Вития, здрасти! Какво висиш, влизай!

Вития — старият прякор на Евгений, с който го наградиха още състудентите му — изигра своята положителна роля. Още на втората вечер осведомителят се чувстваше тук в свои води. Без да се запознава с някого, просто поздравяваше посетителите, които беше срещал по-рано в мизерния си живот на уличен музикант. Новото положение внасяше празничност в живота му, даваше му самоувереност. Той откри с учудване, че някои от посетителките спират погледите си върху него. И им намигаше в отговор, оценявайки вниманието им.

И първия, и втория ден Вития не излезе на работа до метрото, където обикновено свиреше. Стоеше до късно в бара, после спеше до обед, а като се събудеше и закусеше, пак започваше да се готви за излизане. Това беше дълъг ритуал: грижливо бръснене, душ, преглеждане на дрехите.

Вече му се струваше, че е създаден именно за такъв живот. Черната работа, грижата за насъщния събуждаха в душата му униние и ужас. По душа беше артист, можеше да печели само от музиката, нищо друго не го удовлетворяваше.

И сега намигна на едно познато момиче, удостоило го с мимолетен поглед, поздрави кавалера й, когото вече беше виждал. Пиха бира и се разговориха за лов. Вития никога не бе хващал оръжие в ръка, но можеше да поддържа разговор със своевременно поклащане на главата в знак на съгласие със събеседника.

Когато взе коктейла си с някакво витиевато название, осведомителят седна на последния въртящ се стол около стойката на бара, за да вижда по-добре влизащите.

Коктейлът се оказа неприятно сладък, алкохолът в него едва се усещаше. Вития искаше да плисне отвратителния бъркоч във физиономията на бармана, но си седеше мирно и полека отпиваше със сламката от съдържанието на чашата.

Сърцето му инстинктивно трепна, когато в бара влезе човек, доста приличащ на Козлов. Той се вгледа в мъжа, който шумно поздрави бармана. Мнозина от посетителите го познаваха и се провикнаха:

— Вовка пристигна! Английският лорд!

Сега вече Вития не се съмняваше, че това наистина е Владимир Козлов, за когото трябваше да съобщи където трябва.

„Свърши с моя сладък живот — тъжно помисли Вития. — Ще издам това конте и няма да съм нужен повече на никого в този бар. Ами ако си затрая? Нека сами си го търсят…“

В душата на осведомителя бушуваше ураган от противоречия, дългът се бореше с желанието да продължи колкото се може повече да живее в комфорт. Същевременно следеше незабелязано Козлов, който дойде на бара с приятеля си. И двамата бяха облечени много шик, костюмите им прекрасно направени — няма гънка, няма чупка.

Една компания в другия край на залата покани при себе си новодошлите, разговаряха нависоко, смееха се, но Вития нищо не чуваше заради музиката, понеже колоната висеше точно над главата му. Пък и какво ли значение имаха разговорите, когато самият той след завръщането на Козлов ще трябва да излезе от играта. Пак ще трябва всяка сутрин да се мъкне с тръбата в подлеза и да свири до оглупяване, за да се изхрани.

Барманът вдигна слушалката на телефона, набра някакъв номер и каза:

— Привет, братле. Бартенев се върна, каква изненада, а? Радваш ли се? Добре, отлично. Чао.

„Трябва и аз да телефонирам — помисли осведомителят, но продължаваше да седи на мястото си и да отпива от противния коктейл. Ами ако го заловят и без мен? Голяма работа, нека си го ловят, по дяволите! Ще кажа, че не съм забелязал този тип в бара. — А ако той си признае, че още първия ден след пристигането си е идвал тук? Тогава какво? Дотогава ще съм изпил паричките, ще съм ги изял. Какво ме засяга? Не. Не бива да си играя с МУР…“

Вития не можеше да се реши да телефонира на Грязнов, все отлагаше момента, поръча си нов коктейл, по-силен. Понеже пиеше, без да замезва, леко го хвана, а решението не идваше.

Вечерта беше в разгара си, а публиката подгрята от алкохола и танците, когато вратата се отвори и на прага се изправиха четирима омоновци с маскировъчни униформи, с маски и автомати.

— Всички долу на пода! — изкомандва единият.

Хората залегнаха, Вития също се сгуши до барплота, боейки се да се мръдне.

— Проверка за наркотици и оръжие! — извика пак същият омоновец.

Другите двама тръгнаха из залата, взираха се в посетителите. Четвъртият отиде до телефона и сякаш без да иска, го събори на земята и го настъпи.

Мъжът, който дойде заедно с Козлов, се изправи и извика:

— Аз съм депутатът Бартенев от Държавната дума! Ето картата ми.

Омоновецът отиде до него, взе картата, пъхна я спокойно в джоба си, след това щракна белезниците на Бартенев и веднага го измъкна под ръка от залата.

Само след четири-пет минути ошашавените посетители започнаха да се надигат от пода, оглеждаха се тревожно, мърмореха и псуваха.

— Какви бяха тези типове? — попита безадресно Козлов. — Къде отведоха приятеля ми?

В същото време въпросите се рояха и в главата на Вития. Не можеше да разбере кой извика омоновците и защо не арестуваха Козлов, а спътника му? Трябва по-скоро да си обира крушите оттук, още повече че вече няма начин да не стане известно за появата на Козлов в Москва.

Вития полека тръгна към изхода, позвъни на Грязнов от първия уличен телефон, съобщи, че Козлов се намира в бара. Не каза нищо за приятеля му Бартенев, нека се оправят сами. Щом ченгетата не могат да си съгласуват работата, той не е виновен. Едните търсят Бартенев, другите дебнат Козлов. Пълен цирк, мамка му!