Фридрих Незнански
Черните банкери (21)

20.

Грязнов дори се зарадва, когато разбра, че има възможност да отиде в командировка в Ставропол. Някога честичко му се налагаше да ходи и в Грозни, и в Краснодар, а е обикалял и Ставрополския край. Искаше пак да види познатите места. А и войната вече свърши, хората се стараят, но все не могат да намерят мир в дома си. Освен това, често казано — заседя се в креслото на началник на МУР, искаше да излезе на чист въздух и да потърси нови впечатления. И с помощта на Костя си измисли командировка, а началството над него не възрази, пусна го за една седмица.

Той разбираше същността на своята съвсем конкретна задача: повече обаяние и душевна широта, което трябва да му помогне да научи колкото е възможно повече за пластичния експлозив, откраднат от ставрополския военен склад. Както пишеше в командировъчното, военната прокуратура също разчита активно на помощта му за разследването на съвсем изоставеното дело за кражба и убийство на охраната.

Грязнов не можеше да понася самолетите, затова пое ударна доза коняк заедно с изпращача си Турецки и безметежно проспа целия по-нататъшен път до Ставропол. А там, на летището, го посрещна кола. Майор Овражников, началникът на следствения отдел, се стараеше да се хареса на високия московски гост, беше усмихнат и вежлив, отговаряше с желание на всякакви въпроси.

— Как е криминалната обстановка тук, Виктор Онисимович?

— Имаме от всичко. Като се започне с извращенията в казармата, от дезертьорство до откачените, разстреляли собствените си колеги. Имаме и наркотици, и самоубийства, и какво ли не! Мисля, че в Москва сте прекрасно осведомени. Сам разбирате, последствия от чеченската война.

— В столицата сме затънали в проблемите си, но работата е там, че често престъпленията се забъркват в провинцията, а разрешаването става в центъра. Затова съм дошъл при вас.

— Осведомен съм за целта на пристигането ви. Не се съмнявайте, ще ви съдействаме според силите си. Може да сме различни ведомства, обаче целите ни са общи. И нямаме какво да крием от вас — Овражников радушно убеждаваше Грязнов, но гостът все пак чувстваше, че към него се отнасят с известно недоверие.

Разбираемо е: кой провинциален следовател или оперативен работник не мечтае да се отличи в голямо дело в провинцията, а след това да кацне някъде в Москва или в Питер на хубава длъжност? Но рядко някой успяваше да направи такъв вираж, повечето потъват в провинцията, живеят си тихо сивия живот и си отиват от този свят незабелязани и никому неизвестни хора със съжалението, че не са живели както трябва, не са се занимавали с каквото трябва.

— Ще ви запозная с моите подчинени, ще ви изберем помощник в работата.

Грязнов се усмихваше, кимаше в знак на съгласие, чувстваше, че Овражников говори това преди всичко на себе си, сякаш сам се убеждава да сътрудничи на началника на Московската криминална милиция — ами ако по някакъв благотворен начин това се отрази добре и на неговата майорска съдба и му донесе неочаквана печалба — като от лотарията.

Московският гост се оглеждаше наоколо, любопитно се взираше в гористата местност, наблюдаваше полета на орел, реещ се над долината, и неочаквано за себе си изрече афоризъм:

— Гледайте, Виктор Онисимович, нали орлите никога не летят на ята. Живеят самотно и гордо като царете.

— В обществото не е възможен такъв феномен. Президентът се обгражда с хора, разни претенденти си правят партии, престъпниците се събират на глутници. В човешкото общество стадното начало доминира над влечението към самотата. Сам човек лесно може да бъде оклеветен, смачкан, унищожен.

— Съгласен съм с вас, но има неща, които се правят единствено в самота. Творците — великите писатели, художниците, музикантите, скулпторите — са обречени на самота. Разбира се, някои достигат до шумната слава благодарение на скандал или идиотски постъпки, но ми се струва, че подобна известност умира заедно с притежателя си.

— Ние сме малки хора и тук, в провинцията, не се замисляме над подобни въпроси.

Те стигнаха до триетажното здание на военната прокуратура на Ставрополския гарнизон. Майор Овражников покани московския гост да се качи в кабинета му, нареди на секретарката да почерпи Грязнов с кафе или чай, каквото той пожелае. Преди да започнат работа, трябваше да си отдъхнат и да се настроят на трудова вълна.

Смуглата тъмноока Людмила донесе на началника и на госта чаши с димящо кафе, сложи на масата чинийки с бисквити и сандвичи. Явно Овражников се беше готвил за срещата. Сега е най-подходящият момент за разговор — делови, но непринуден и приятелски.

— От Москва ми се обадиха заместник главният прокурор Константин Дмитриевич Меркулов и нашият главен военен прокурор, предупредиха за идването ви, наистина за целта споменаха бегло, казаха, че ще изложите всичко на място — произнесе с усмивка Овражников.

— Преди няколко дни в Москва беше взривена колата на директора на много солидна банка. За взривното устройство е използван пластичен експлозив, който се слагаше на танковете по време на военната кампания в Чечня. Това взривно вещество се използва само в армията — започна Грязнов и с наслада отпи от ароматната ободрителна напитка.

— Разбирам. Свързано ли е с неотдавнашната кражба от военния склад?

— Да. Може би експлозивът е бил откраднат от тукашния склад. Разработваме такава версия. Но не е изключено и издирванията да се окажат погрешни.

— В нашата работа понякога влакънцето под нокътя преобръща следствието в друга посока, а сега пластичен експлозив! Макар че тук, в горещия юг, се случват най-неочаквани и непредсказуеми работи. Вижте само, при нас всички се стремят да се сдобият с оръжие: осетинци, ингушети, дагестанци, чеченци. Дори и казаците искат оръжие! Това се превръща в болест! На хората им се струва, че щом са въоръжени, значи са способни да се защитят. Според мен това мнение е погрешно, понеже от двама въоръжени побеждава по-бързият и по-точният в стрелбата. Тоест има ли оръжие, непременно ще започне и стрелба.

— Весело си живеете вие тук — заключи Грязнов, — но аз така или иначе трябва да разбера кой конкретно е откраднал експлозива и къде го е сложил. При вас поне поизясни ли се нещо в това отношение? Или разследването закъса?

— За съжаление, по-скоро второто. Сега ще извикам следователя, който се занимава с делото, и той ще ви обясни.

Овражников се обади по телефона и след няколко минути в кабинета влезе един капитан. Среден на ръст, с черна като смола коса, високи плешивини от двете страни на челото и едър, истински кавказки нос.

— Рустам Такоев? — зарадвано се учуди Грязнов, когато видя отдавнашния си познат от Грозни, стана и се запъти към него с протегната ръка.

— Вячеслав! — възкликна той с гърлен глас. — Радвам се да те видя! Какво те води насам?

— По служба. Да си призная, не очаквах да те срещна тук. Мислех, че вече си генерал в Грозни.

— Къде ти! Нали бях на страната на федералите, макар чеченците да са родни хора за мен. Но в тия неща всичко зависи от убежденията. Главното е да вярваш, че си прав, тогава няма да те измъчват угризения на съвестта.

— Радвам се, че се познавате — намеси се Овражников.

— Мисля, че няма да ви е трудно да намерите общ език. Рустам, полковник Грязнов се интересува от кражбата във военния склад и как върви следствието по това дело. Ти се занимаваш с делото, най-навътре си. Въведи госта в нещата.

— Заповядай в моя кабинет, ще те запозная с всички материали.

— Съветвам ви да отидете във ведомствения хотел на химическия завод — предложи Овражников. — Там е много уютно, някога предприятието процъфтяваше. Но ако не ви харесва, тогава можем да ви преместим във всеки друг хотел в града.

— Безразлично ми е. — Грязнов поклати глава, понеже битовите условия не го вълнуваха много.

— Рустам, Вячеслав Иванович е изцяло на твоите грижи. Ако има нужда от нещо, веднага се обадете. Ще му осигурим всичко необходимо.

— Благодаря ви. — Грязнов стисна ръката на Овражников, преди да се разделят.

Рустам поведе госта по дълъг коридор с множество врати. От една врата излезе млада жена с милиционерска униформа, тръгна към тях. Вячеслав не повярва на очите си. Това беше Тамара Кузнецова, която той срещна също в Грозни, а след това съдбата ги разпръсна и той дори не се надяваше да я види отново.

— Томочка, целувам ви ръка! — Грязнов тръгна към нея.

— Ти си тук?! Здравей! — каза тя, като се стараеше да сдържи радостта си.

— Дойдох в командировка.

— За колко време?

— Не знам. Зависи как ще се стекат обстоятелствата.

— Извинявай, Тома, бързаме — сухо прекъсна разговора им Рустам.

— Може ли после да се отбия при теб? — попита Грязнов. — По-късно, когато поработим с Рустам.

— Отбий се, аз съм в този кабинет. — Тамара посочи вратата.

— Доскоро — Вячеслав й целуна ръката и нещо отдавнашно се обади в душата му.

Кабинетът на Рустам, с олющено бюро и столове, беше опушен и неуютен. Но явно стопанинът беше свикнал с атмосферата и се чувстваше съвсем комфортно. Настани Грязнов да седне и започна да разказва обстоятелствата по делото за ограбването на склада.

— Нападението е било извършено в четири часа сутринта, както разбираш, за есенно време си е направо дълбока нощ. Убити са тримата пазачи: единият до портала и двамата на вратата на склада. Двамата са ликвидирани с ножове, третият е разстрелян с автомат „Калашников“. На вратата е била прикрепена бележка с надпис: „Руски патриот“.

— И какво, всичко свърши дотам? — попита с ирония Грязнов.

— Но защо! — Рустам сякаш се обиди. — Подозирахме мнозина, но не намерихме улики, за да арестуваме някого и да му предявим обвинение.

— И кои са руските патриоти тук?

— Кой ли не: от руското национално единство, казаци, жириновци! Всеки, който не го мързи.

— Рустам, непременно трябва да се опитам да проследя пътя на злополучния експлозив, а това означава, че е необходимо да установя хората, извършили бандитското нападение във военния склад. Заради това при нас в Москва се стопира едно много важно дело.

— Ще мислим и ще работим, може с твоя помощ да открием нещо, още повече че твоят опит не може да се сравнява с нашия! — На Грязнов се стори, че усмивката, с която Рустам гарнира думите си, е фалшива, но го отдаде на подозрителността си.

— Бих искал да започна с оглед на склада — помоли Вячеслав.

— А какво ще намериш сега там? Взривът беше откраднат преди три седмици. Отдавна са изтрити всички следи.

— И въпреки това трябва да видя с очите си, за да си представя как се е случило всичко.

— Добре де — съгласи се Рустам. — Още сега ли искаш да ходиш да гледаш? Или първо ще отскочиш до хотела?

— Винаги мога да отида в хотела. Хайде най-напред на обекта.

— Тогава ще отида да ти търся кола, а ти ме почакай за малко.

— В това време ще се отбия при Тамара. Когато всичко е готово за заминаване, ще ме намериш там. Нали не е далеч?

— Немного — измърмори Такоев на излизане.

След минута Грязнов вече чукаше на вратата на Тамариния кабинет. За късмет тя се оказа сама, макар в стаята да имаше няколко бюра.

— Ето ме и мен, бързам да дойда — съобщи Вячеслав с престорена веселост.

— Виждам, виждам, че бързаш, виждам и че съвсем малко си остарял. Или просто си уморен от пътя.

— И едното, и другото, Томочка, но бръчките красят мъжете, така че не правя трагедия от това.

— Знам, Слава, ти изобщо леко живееш, не се обременяваш нито със спомени, нито с очаквания.

— Прекалено съм зает, за да губя време за сантименти.

— Поне да беше попитал как съм оживяла в ада, където ме остави, без дори да се сбогуваш.

— Сама знаеш, в милиционерските формирования имаше военна дисциплина. Получих заповед да напусна мястото на дислокация. Какво да говоря? Тома, това трябва да се разбира.

— Аз разбирам едно, че никак не ти беше зле с мен, това е всичко! А аз като глупачка съм се заплеснала, надявах се на нещо.

Тамара говореше обидено и възмутено, но и това не загрозяваше милото й лице с големи очи, около което се виеше късо подстриганата й тъмна къдрава коса.

— Разбери най-после, тогава буквално нищо не зависеше от никого от нас!

— Но нали мина толкова време, а ти дори не се опита да ме намериш. Изчезнала съм — значи така ми се пада!

— Какво мога да ти отговоря? Разбира се, виновен съм, че не направих опит да те намеря. Но за такова нещо трябва да зарежа всичко. Виновен съм, разбира се. Но виждам, съдбата е по-мъдра от нас, взе, че ни събра. Така че да й бъдем благодарни!

— Ти дори не можеш да си представиш какво ставаше там! Същински ад! Останах жива само благодарение на Рустам. Той успя да ме измъкне, а цялото му семейство загина.

— Кошмар… А аз дори не подозирах, че има такава мъка. Кого изгуби?

— Родителите, жена си, двете деца… Няколко месеца ходи с каменно лице, за всичко обвиняваше себе си, беше на ръба на самоубийство.

— Значи след това ти пък си го спасявала?

— Как иначе! Нали на него дължа живота си. Знаеш ли, най-много ме беше страх да не попадна в плен. Това беше ужасно. Намирахме наши войници с отрязани уши и носове! Не се страхувах толкова от смъртта, колкото от издевателствата и изтезанията.

В стаята надникна Рустам и каза на Грязнов:

— Колата чака, можем да заминаваме.

— Да. Една минута — помоли Вячеслав. — Ти тръгвай, аз ще те настигна.

Когато Такоев изчезна от стаята, Грязнов се обърна към Тамара:

— Разбирам обидата ти, но трябва да знаеш, че тогава не принадлежах на себе си. Нека се срещнем довечера и да се опитаме да обсъдим всичко? Съгласна ли си?

— Добре. Позвъни ми към пет — разреши Тамара.

Вячеслав излезе от кабинета на Тамара Кузнецова, придаде си равнодушно-спокоен вид, но душата му беше объркана. Няколкото дни, прекарани с това момиче в Грозни, бяха светли и чисти, макар тогава наоколо да имаше боеве. След това сивата завеса на делника покри всичко. Но споменът беше жив и се оказва, че е дремел, както и чувствата, които отново трепнаха в сърцето на Грязнов.

 

 

Сиво небе, черна земя с изсъхнала трева — такъв беше унилият пейзаж, проточил се зад прозореца. Още час-два, и вечерта ще настъпи, южна и черна, тя се спуска внезапно, като завесата в театъра. Поне на Грязнов винаги му се струваше така. На север всичко е бавно — природата и хората, югът има съвсем друг темперамент.

— Не обичам есента — каза Рустам. — През този сезон винаги ми се случват най-страшните неща. Миналата есен загина семейството ми…

— Тамара ми разказа. Дълбоко ти съчувствам, Рустам. Не всеки има сили да преживее такова нещо.

— Жал ми е за всички: и родителите, още не бяха никак стари, и децата, невидели живот, и жената. А най-страшното е, не знам кой ги уби: дали чеченски бандити или войници от федералните части. Сякаш разсякоха душата ми на две. Бях в такова състояние, че исках да си отида след тях, само да избегна чувството за вина. Нали знаеш, у нас съществува закон за кръвното отмъщение и аз трябва да отмъстя на някого за тях…

— Рустам, но ти само наполовина си чеченец, майка ти е била рускиня, може би не трябва да живееш по този ужасен закон.

— Разбирам, че принадлежа и на русите, но чеченското в мен е повече, понеже съм живял в Грозни, тази земя ме е родила и откърмила. Това е моята родина. Искам да знам кой направи любимия ми град гроб на роднините ми. Нали не успях да ги погреба. Нищо не намерих, освен парцали от старото перде. Чувствам, че моите роднини са се възнесли веднага на небето като невинно убити. А когато гледам облаците, ми се струва, че виждам лицата им.

— Трябва да си починеш, да се разведриш. Да заминеш нанякъде, да смениш обстановката, в противен случай ще ти бъде трудно да се избавиш от това видение.

— Ех, Слава, земята е кръгла. Тези облаци ще заплуват след мен и ще ме гледат от високото с лицата на изгубените ми близки. Заради това напуснах милицията, прехвърлих се във военната прокуратура. Мислех, ще имам друга работа, ще ме заобикалят други хора… Все същото…

Рустам замълча, извърна очи и се загледа в страничното стъкло, но онова, което изрече, вече беше облекчило малко състоянието му. Така се стори на Грязнов. Шофьорът си мъркаше нещо тихо под носа.

Сумрачното небе се покри цялото с облаци, макар да беше едва три часът, но изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да се стъмнява.

— Не наближихме ли? — попита Грязнов.

— Почти пристигнахме — отговори шофьорът. — Виждате ли пред нас една оградена постройка? Това е резервният военен склад. Строен е по време на войната в Чечня, така си и стои до ден-днешен.

Когато наближиха склада, Грязнов видя, че обектът се охранява от усилен наряд. В четирите ъгъла на сградата стоеше по един пазач, двама на входа на склада. Не е изключено някъде вътре да се е притаил още някой войник, засега невидим за външно око.

— Какво искаш да видиш тук? — попита Рустам.

— Вече всичко видях. А къде е била бележката? На портала или на вратата на склада? — уточни Грязнов.

— На вратата.

— Изглежда, бандитите не са бързали много, щом са намерили време да си закачат листовката?

— А защо да бързат? Обектът е усамотен, отделен от воинската част и от града. След като са премахнали часовите, те са се чувствали в пълна безопасност — поясни Такоев.

До обекта водеше покрит с чакъл път, шофьорът не рискува да завие по него, затова попита:

— Сега къде ще ходим?

— Обръщай назад — каза Грязнов.

— Нали ти казах, че няма какво да правим тук — измърмори Рустам.

— Други улики, освен листовката не са ли останали? — поинтересува се Вячеслав.

— Никакви. Нито гилзи, нито оръжие, нито ножове, тук се е действало професионално.

— Странно. Значи убийците и крадците са или войници, или военнослужещи от федералните войски? Щом казваш, че са били професионалисти.

— Не е изключено — подкрепи версията Такоев. — Но и много момчета, които са били в Чечня, сега се чувстват без работа. И почват кой рекет, кой кражби. Някои направо стават наемни убийци, разчитайки на единствената придобита във войната професия.

Шофьорът обърна колата и ускори обратно към Ставропол. Бързо се стъмваше.

— Явно боговете, които отмерват времето, нещо са объркали — обади се Грязнов. — Денят едва започва и веднага свършва.

— Всеки си има мярка. Слава, няма значение, аз се утешавам с това, че новата пролет започва от есента. В хотела ли искаш?

— Да, ако може. Трябва да прекарам някъде нощта.

— Слушай, а къде са ти нещата? — изведнъж се сети Рустам. — При Овражников ли ги забрави?

— Всичко е с мен — отвърна Вячеслав с усмивка.

— Не разбрах.

— Няма нищо за разбиране. Всичко е в джобовете ми. Тук е електрическата ми самобръсначка и одеколонът, тук четката за зъби и пастата, а леглото се надявам да ми го предоставите.

— Ех, много си оригинален.