Фридрих Незнански
Черните банкери (20)

19.

От кабинета на Турецки се носеха дълги телефонни трели. Олег Величко му съобщаваше, че след два часа Наталия Максимовна, жената на Геранин, е готова да се срещне в дома си с представител на Главна прокуратура.

— Чудесно, Олег. Непременно ще отида. Какво е състоянието на Геранин?

— Много е зле. Не идва в съзнание.

— Успя ли да поговориш с жена му?

— Не, само се уговорих за среща: тя бързаше, трябвало да се намерят дефицитни лекарства. Връщаше се вкъщи да вземе повече пари и пак замина за болницата.

— Има ли някакви други новини?

— Една баба твърди, че ходила сутринта с кученцето си на разходка и видяла в двора непознат човек. Той оглеждал нещо, след това се скрил зад гаражите. Между другото, тя каза, че мъжът приличал на кавказец.

— Но това може да е бил съвсем страничен човек, който няма отношение към даденото престъпление?

— Естествено, Александър Борисович, не е изключено.

— Олег, благодаря ти за информацията.

Турецки затвори, погледна часовника, пресметна, че до срещата с Наталия Геранина има още повече от час и половина. Обади се на секретарката на Меркулов и тя го информира, че заместник главният не е зает в момента. Рядък случай.

Меркулов погледна Турецки с уморените си очи, приглади с длан отеклите си бузи и го покани да седне.

— Костя, зле ли си?

— Абе от това време, от промяната, ми скочи кръвното. Понякога така ми се иска да се пенсионирам, да сваля от плещите си товара и да поживея, без да мисля за нищо.

— А пък Мойсеев, напротив — тъгува по работата, по колегите…

— Кога го видя?

— Току-що. Минах да се консултирам за взривното вещество, с което са гръмнали колата на Геранин.

— И до какъв извод стигнахте? — Меркулов го загледа с интерес.

— Както твърдят нашите експерти, използваният от терористите взрив се намира само в армията. И то в горещите точки, например като в Чечня. Затова са необходими сведения по какъв начин е могъл да попадне у цивилни лица. Слагали го в кутии, окачвани на танковете в Чечня, за да може при взривяване да отблъскват снарядите.

— Добре, Саша, ще се свържа с главния военен прокурор, ще се опитам да разбера дали по техни сведения е имало кражби от складовете. Как се е водел пластичният експлозив, използван в Чечня? Кой би могъл да разполага с него? Къде се пази? И така нататък. Добре, разбрахме се по този въпрос.

— Костя, с тях трябва да се говори предпазливо, за да не вземат да крият нещо от нас, а в това време да прикриват следите — в борба за честта на пагона.

— Това се подразбира. Аз съм в добри отношения с Юдин. Наскоро бях единственият, който го подкрепи на колегията.

— Благодаря ти, Костя, цялата ми надежда е в теб.

Меркулов винаги можеше да извади в подходящия момент подходящите връзки. И Турецки винаги се възползваше от това.

— Как вървят другите ти работи?

— Оттук отивам направо у Наталия Геранина. Понеже самият банкер е в безсъзнание, не може да бъде разпитван, а по другите дела засега всичко е неуспешно, само „висящи“.

— Не се притеснявай, водата и камъка дълбае, така че продължавай, току-виж, откриеш нещо — утеши го Меркулов. — Не искаш ли кафе? Ще кажа на Клава.

— Не, благодаря. У Семьон пих хубав чай. А ти, Костя, не бива да злоупотребяваш с това питие: ще ти заиграе кръвното.

— Прав си, старост-нерадост. Откъде дойде това кръвно?

— Сега сам си го вдигаш, а после се правиш, че не знаеш откъде е дошло.

— Саша, не исках да ти казвам, обаче ме притиснаха собствениците на апартаменти, получени от банка „Ресурс“, купили ги с връзки и за жълти стотинки, а сега треперят да не им вземе някой палатите с четириметрови тавани. Днес пак идва генерал Василиев, дори ме заплашва, разбираш ли, и настоява за справедливост.

— Казански вече ме моли за Василиев. Нещо е прекалено загрижен този генерал за собствеността си. Дали не е покровителствал банката и да е дал възможност година и половина след фалита да работи, за да открадне докрай парите на вложителите си и ги изпокрие?

— Всичко е възможно. Генералът само преди два месеца беше пенсиониран.

— Намерих интересни неща в банковите документи, мисля, че когато открием Долгальов и Козлов, те ще трябва да пропеят.

— Дай боже, да разнищиш делото. Труповете около него станаха май прекалено много. Не искаш ли охрана?

— Е, Костя, смешно е! Аз и охрана! Излишна работа…

— Но те моля да бъдеш предпазлив. Гена Арбузов също не се страхуваше от нищо, нали знаеш… Виж как свърши!

Турецки погледна часовника си — трябваше да тръгва. В това време телефонът на Меркулов започна да звъни. Той се обади, а „особено важният“ реши да не му пречи и си излезе тихо.

Наталия Геранина беше млада и красива. Черната пола и тънкият пуловер в същия цвят само подчертаваха стройната й фигура, фините правилни черти на свежото лице и красивите изразителни очи. Турецки неволно се загледа в нея.

— Слушам ви — погледна го строго Наталия.

— Как се чувства мъжът ви?

— Зле. Все още не е дошъл в съзнание. След разговора с вас пак ще отида при него.

— Съчувствам на мъката ви. Знаете, точно днес аз трябваше… — Турецки се запъна, не се решаваше да произнесе думата разпит, но разбра, че е по-добре да не хитрува с жената. — С една дума, да проведа разпит. Но се случи нещастието. Много съжалявам, че не можах да се срещна по-рано с него. Затова сега съм принуден, без да отлагам за бъдеще време, да се обърна към вас, може би ще можете поне частично да отговорите на въпросите ми. Трябва да запиша официално разговора ни. Надявам се, че няма да възразявате?

— В никакъв случай. Вършете си работата.

— Добре — каза Турецки и извади чисти бланки за протоколиране на разпита. — Да започнем. Преди всичко ме интересуват обстоятелствата около терористичния акт. Кажете, преди това нямаше ли някакви заплахи към мъжа ви?

— Мисля, че дори някой да го е заплашвал, той едва ли щеше да ми каже. Андрей по всякакъв начин ме обграждаше от външния свят, смяташе се за достатъчно силен човек и, разбира се, дори не можеше да си представи, че могат да се отнесат с него по този начин.

— И нищо не сте забелязали в поведението му? Например раздразнителност, безпокойство, суетене, неувереност?…

— Не. Когато се върнеше вкъщи, никога не говореше за работа, беше нежен с мен, ласкав. Живеехме един за друг.

— Откога сте женени?

— Само от три месеца. Запознахме се на едно ревю, аз работех при Слава Зайцев. След това поканиха момичетата и моделиерите на ресторант, там Геранин започна да ме ухажва. Когато дадох съгласие да се омъжа за него, той постави условие: щом стана негова жена, до смъртта му да не претендирам за никаква друга длъжност. Аз се съгласих на това сладко робство. И досега още не съм съжалявала за това. Но, разбира се, ако с него се случи непоправимото, не знам как ще живея по-нататък…

— Мъжът ви запознаваше ли ви с приятелите си?

— Да. Но ми се струва, че нямаше приятели, това бяха делови партньори, които ту се появяваха, ту изчезваха от живота му. С една дума — Геранин е делови и зает човек, при него и времето, както и парите са строго под отчет. Дори когато ходехме на театър, Андрей винаги казваше със съжаление, че е изгубил време.

— Мъжът ви запознавал ли ви е с предприемачи като Долгальов и Казаков?

— Не помня. Може да ме е запознавал, не помня много лица и фамилии.

— Ами Алла Бережкова познавахте ли?

— Защо да съм я познавала? Тя е много мила жена. — Наталия се усмихна, от усмивката лицето й стана още по-прекрасно.

— За Бережкова вече трябва да се говори в минало време — поясни Турецки.

— А какво се е случило с нея? — искрено се изуми жената.

— Почина. В затвора. От свръхдоза наркотик.

— Боже мой! Никога нямаше да си помисля, че може да е… Изобщо нямаше вид. Странно…

— Достатъчно добре ли я познавахте?

— Да. По-рано живеехме с една кооперация, тя беше десетина години по-голяма от мен, но въпреки това често се виждахме на двора.

— И мъжа й ли познавахте?

— Не. Тя се омъжи и отиде да живее в друг район на Москва. А освен това нали се жени няколко пъти. За кой съпруг питате?

— За банкера. Акчурин.

— Не. Не го познавам, само съм чувала името му. И че се е отровил или препил, с една дума, имаше нещо със сърцето.

Турецки чувстваше, че Наталия е била съвсем изолирана от банковите дела на мъжа си, няма да може да научи нищо конкретно, но не бързаше да си тръгва. Понякога се случва съвсем случайно изтървана дума да стане ключ за едно или друго събитие.

— А мъжът ви никога ли не ви е разказвал за делово сътрудничество с чеченци?

— Не, не помня. — Наталия направи усилие, за да си спомни. — Макар че имаше такъв случай, вкъщи идва един човек. Видимо кавказец. Но мъжът ми му предложи да се срещнат на работа, понеже не е свикнал да решава служебни въпроси у дома.

— Какво искаше човекът от мъжа ви?

— Уточняваше някакви суми по прехвърляне и осребряване на пари. Не обърнах внимание.

— А на какъв повече приличаше? На грузинец, азербайджанец, арменец? Или, да речем, на чеченец?

— Знаете ли, бегло го видях, сега дори не мога да си спомня лицето. Среден на ръст, тъмнокос. По-скоро чеченец. Лицето беше остро такова. Впрочем кавказците ми се струват с еднакви лица.

— Това далеч не е така — Турецки се усмихна. — Лицата им са различни. Какво ви каза мъжът ви, след като този… да кажем чеченец, си замина?

— Беше много недоволен. Нещо си мърмореше под носа, но не ми е обяснявал нищо.

— Ако обичате, да ми кажете, Наталия Максимовна, не се ли страхувате да оставате тук сама?

— Страхувам се. Но от банката ми обещаха да изпратят вечерта охрана.

— Това е добре. Искам да ви помоля да ми съобщите, ако има нещо съмнително — позвънявания, следене, някакви подозрителни хора. Ето ви визитната ми картичка. Много ще съм ви признателен и ще се радвам. Сега вижте дали съм записал правилно отговорите и се подпишете на всяка страница.

— Всичко е точно — кимна жената. — А аз се изплаших. За Андрей, естествено. Какво искат всички от него?

— Наталия Максимовна, ясно е като бял ден какво са искали. Пари и само пари, това интересува сега всички. Трябва да знам кои са, защо така нагло действат? Това е особено важно, за да се предвиди следващата им стъпка. Не е изключено да не действа един човек, а цяла престъпна група. И нашата задача е да ги открием и изобличим.

— За съжаление само с Андрей можете да говорите за нещо по-конкретно. Аз винаги съм стояла настрани от работата му. Сега съжалявам…

— Виждам, че вече бързате. Последната ми молба към вас: предупредете ме веднага щом мъжът ви се почувства малко по-добре и може да говори. Много е важно. Колкото по-рано получим някаква информация за престъпниците, толкова по-бързо ще можем да ги хванем.

— Всичко разбрах, благодаря ви за съчувствието и вниманието.

Турецки се сбогува, но почувства, че не му се тръгва.

„Геранин има прекрасен вкус, щом е могъл да си избере такава жена — помисли със завист той. — Красива, умна, но не се старае да го подчертае, а отстъпва пред мъжа си и приема неговото първенство във всичко. Чисто славянска женска черта, на Запад като че ли вече е унищожена. Там жените се възпитават по друг начин. Те са уверени в себе си, в своята ценност и неповторимост, затова изискват много от спътника си в живота, а и сами се стараят да направят кариера. Сигурно не е лошо. Но, разбира се, на мъжете повече им допадат славянките, способни да търпят и да прощават.“

Главният военен прокурор Юдин съобщи на Меркулов, че преди близо месец в един от военните складове в Ставропол е бил откраднат пластичен експлозив. Бандитското нападение станало през нощта, до склада са били убити двамата пазачи. Делото е спряно, понеже престъпниците още не са установени.

Предположението на Мойсеев и Турецки, че от военния склад експлозивът може да е попаднал в ръцете на цивилни лица, можеше да се потвърди, ако престъплението бъдеше разкрито и престъпниците установени. Но Меркулов беше благодарен на своя познат и за тези сведения. Той извика Турецки в кабинета си.

— Гледай, Саня, какво се получава. Господата Хикс открадват експлозива, използват го господата Игрек, а може би някои Зет взривяват банкера. Уравнение с много неизвестни. Главното, няма доказателства, че експлозивът е взет от ставрополския склад. Ако е от друг?

— Ще се наложи да се отиде в Ставропол и на място да се види, така поне едното неизвестно ще се изясни, тогава ще е по-лесно да се справим с останалите.

— Саня, никога не съм се съмнявал в твоите математически способности, но няма да те пусна в Ставропол, нужен си ми тук — Константин Дмитриевич беше категоричен.

— Не мога да се разкъсам на две!

— И не е нужно. Ще изпратим… да речем, Олег Величко.

— Не, не бива него. Той е способно момче, но не му достига опит. И военните, а те до един са пройдохи, имам предвид нашите тилови служби, няма да се отпуснат пред него. Тук е необходим моят опит в общуването с такива типове — скромно отбеляза Турецки. — Между другото, вече разговарях на тази тема със Семьон. Знаеш ли кого ми препоръча? Слава Грязнов… Стига да имаме възможност да го пратим там. Нали не е наш подчинен. Има си достатъчно началници, пък и е зает до гуша. Иначе му се кланям дълбоко, че непрекъснато помага и тича като редови оперативник.

— Вячеслав — добра идея — съгласи се Меркулов след кратък размисъл. — Нали всички заедно бяхме там^[1]. Когато арестувахме онзи американски шпионин! Вячеслав има контакти там. А пък аз ще му измисля причина за командировката. И ще се разбера с шефа му. Самият Вячеслав ще се съгласи ли? Защото прекалено много решаваме вместо него!

— Още не съм говорил с него. По-добре му се обади ти, аз бездруго го експлоатирам до спукване.

— Разбрахме се, аз ще поговоря с Грязнов, след това той сам ще вземе решение — заключи Меркулов.

— Добре, Костя, благодаря ти за помощта. А сега, за довиждане, едно съмнение. Забелязах, че откакто се заех с делото за банка „Ресурс“, всичко ми върви наопаки. Щом поканя някого на разпит, веднага ще го отстранят — отравят го или го гръмват. Сякаш изтича информация…

— Готов съм да споделя безпокойството ти, но засега няма основания да подозираме нашите сътрудници. Може би престъпниците бързат да поделят плячката и затова отстраняват излишните съучастници. Мрежата, която си докоснал, е разперена прекалено нашироко и е оплела стотици, ако не хиляди хора…