Фридрих Незнански
Черните банкери (43)

42.

Времето, което Козлов прекара в следствения арест, му беше повлияло странно. На лицето му се бе появила странна смиреност, или поне така се стори на Турецки, понеже лицето на арестувания беше обрасло с гъста четина. Явно и затворническата храна не му подхождаше много, очите му бяха хлътнали, изгубили блясъка си, сякаш го е напуснала жизнената сила.

Турецки настани Козлов да седне срещу него и започна разпита.

— Владимир Афанасиевич, искам да ви върна в онази вечер, когато умира Акчурин. Разкажете как приготвихте вечерята, какво ядохте. Моля да не пестите подробностите.

— Но нали вече говорихме за всичко!

— Разбирам, че не ви е много приятно да си спомняте миналото, но такъв е животът: има свойството да се връща.

— Не разбрах намека.

— Владимир Афанасиевич, не се преструвайте. Знаете за какво говоря. Не сме се събрали на купон и не ви питам от празно любопитство.

Козлов помълча, потисна неприязненото си отношение към следователя и започна да разказва:

— Пристигнахме, започнахме да приготвяме вечерята, сервирахме масата двамата с Воронин, после вечеряхме обилно. Това е всичко.

— Какво ядохте? — попита Турецки.

— Това, което ядат хората: картофи, пържоли, краставици, домати, различни плодове, сладкиши.

— Какви сладкиши?

— Не помня точно. Бонбони, бисквити…

— Казват, че Акчурин обичал сладкото?

— Да, обичаше сладки неща, бисквити, пасти.

— Забравихте да кажете за тортата — напомни Турецки.

Козлов предпазливо погледна и попита:

— Каква торта?

— Тази, която сте купили и донесли за Акчурин. Откъде я взехте?

— Купихме я в Елисеевския магазин, обикновено оттам купувахме продуктите, когато ще ходим извън града.

— А вие самият ядохте ли от тортата?

— Аз не обичам сладки неща, предпочитам месните храни, добре приготвени, с подправки.

— А защо сте забранили на Воронов да яде от тортата?

— Не съм забранявал. Просто казах, че Акчурин обича сладкото, не я пипай, нека да хапне днес, и за утре ще остане.

— А видяхте ли, че храни кучето с торта?

— Да. Мирта обичаше сладко, крем, също като стопанина си.

— Явно е издъхнала, защото се е натъпкала с кокаин.

— Глупости. Кой може да каже със сигурност? — заяви Козлов.

— Знаете ли къде е закопана Мирта? — попита Турецки.

— Не, не съм се интересувал.

— Точно това ви е подвело. Суркова ми показа мястото, където двете с Бережкова са заровили кучето. Направихме ексхумация. Лабораторният анализ, който направи най-добрият ни специалист по съдебна медицина, показа, че в мозъчните тъкани на животното са останали следи от кокаин. Такива ми ти работи, Владимир Афанасиевич. Това не са измислици, а наука. Ето, можете да се запознаете с експертизата. Четете подчертаното.

— Господи, с какви глупости ме занимавате! Кучето отдавна е изгнило!

— Повтарям, грешите.

Козлов впи очи в листа.

— Какъв извод се налага? — попита Турецки. — Мисля, че сега е моментът да си признаете, че сте отровили Акчурин.

— Никога!

— Значи Воронин е отровил Акчурин! Защото двамата сте работили в кухнята! И сте се въртели около тортата.

— Нищо не знам.

— Там е работата, че сте постъпили по аналогичен начин с Бережкова, само че сте използвали не кокаин, а первитин. Сигурно не знаете, че недалеч от вас, в също такава килия, лежи Шайбаков, който ни разказа кога и колко наркотик сте взимали от него.

— Нищо не искам да знам! Не съм извършил това убийство.

— Ясно. А защо ви беше нужен бележникът на Акчурин?

— Взех го за спомен.

— Сгрешили сте, не сте могли да се възползвате от него. Само собственикът е можел да разгадае бележките.

— Да, имаше поразителна памет, помнеше множество телефонни номера, сметки, суми. Това беше жив компютър!

— Кажете, а какво пазехте в сейфа под кревата?

— Отворихте ли го? — трепна Козлов.

— Ако бях го отворил, нямаше да питам — отговори Турецки.

— А какво ви попречи?

— Нима не знаете тайната на собствения си сейф? Искам още веднъж да ви напомня, че чистосърдечното признание смекчава вината на подсъдимия. Затова ви съветвам да не се опъвате, да не хитрувате. Вчера извършихме обиск в извънградската ви къща и под леглото, под паркета, открихме сейф. Но нямахме подръка подходящ инструмент. А не искахме да го разбиваме. Решихме да го отворим днес. Впрочем, ако вътре имате любовни писма, може и да не го правим.

— И ще ми повярвате!

— Както искате, но за вас е най-добре да кажете истината.

Козлов се колебаеше. Разбираше, че може би следователят знае за съдържанието на сейфа и сега просто се преструва, проверява честността му. При това със сигурност знаеше, че не представлява сложност да отворят сейфа. Най-накрая се реши:

— В сейфа се пазят скъпоценности от Златния фонд, които изнасяхме в Англия. Част от тях присвоих. Но моля да имате предвид, че сам си признах! Между другото, добре е, че не го взех с мен, понеже всичко, което замина за Англия, така и потъна там. Фирмата фалира, без да се издължи за получената стока. А аз мога да върна частта си още сега.

В паметта на Турецки изплува документът, който му даде Меркулов. Тъкмо в него се говореше за скъпоценностите. Припомни си едновременно и епизода, разказан от осведомителя.

— Разбирам за какво говорите. Доколкото ни е известно, вашите скъпоценности са откраднати от двама бизнесмени. Те не се издължили и заминали в Америка. А вие сте изпратили по петите им известния бандит Мелничук, който е трябвало да ви върне дълга. Но този умник, без да познава американските закони, оплита конците. И сега дълго ще лежи из американските затвори.

— И това ли знаете? — изуми се Козлов.

— Както виждате, знам. Дори мога да ви кажа повече: Бережкова попада в ареста заради това, че „братоците“ на онзи бандит, дето излежава присъдата си в Америка, са я издали. Нали беше пристигнала за своя дял от скъпоценностите?

— Да… заради това.

— И вие също?

— Принуден съм да призная, че е така.

— А бележникът на Акчурин ви е бил необходим във връзка със скъпоценностите, така ли? — поинтересува се Турецки.

— Да. Там бяха записани нужните ми данни. Аз не притежавам феноменална памет като банкера. А без тези данни нямаше да мога да иззема скъпоценностите.

— Ясно. Това е още една от причините, поради която сте отровили не само Акчурин, но и Бережкова, вашата любовница.

— В края на краищата аз убих престъпници! Не разбирате ли?! — закрещя истерично Козлов.

Лицето му се наля с кръв, очите му засвяткаха, сякаш беше на ръба на криза.

— Да, признавам! Аз ги убих, но те си го заслужиха!

— Ето ви писалка и хартия и, моля, напишете какво и къде е отивало от банката. Това ще бъде вашата реална помощ за следствието.

Козлов размишлява дълго, после започна да пише. Най-накрая рязко блъсна листа и захвърли писалката.

— Не мога повече. Изморен съм. После ще си спомня.

— Добре, ще имате време. Искам да ви открия още една неприятна новина.

— Какво още?! — Козлов гледаше с досада.

— Сейфът не може да се отвори.

— Защо?

— Гръмна, когато го докосна един оперативен работник.

— Защо? Не разбирам.

— Повтарям: сейфът беше натъпкан с взрив. При взрива беше убит наш човек. Друг е контузен силно. В сейфа нямаше никакви скъпоценности.

— Какво?! Какво говорите?! Не може да бъде! Там имаше златни монети, обработени диаманти и пръстени! Състояние за милиони!

— Говоря сериозно — човек не се шегува с това — отговори Турецки.

— Не знам кой може да го е направил… Значи някой вече е пипал в сейфа, ограбил го е и го е натъпкал с взрив?!

— Кого подозирате? Кой може да знае за вашето съкровище?

— Воронин… Само той може да се е досетил за скъпоценностите.

— А какво конкретно може да знае?

— Заедно изпращахме стоката. Постоянно беше с мен. При това не е глупак. Всичко схваща от раз. Може да го е направила охраната. Впрочем не зная. Всичко рухна… Сега ми е все едно… Нека да ме съдят.

— Още е далеч до съда. Ще се натрупат стотина тома дело, тази ваша проклета банка „Ресурс“ дори след разпадането си гълта нови жертви.

Козлов въздъхна, забил поглед в пода. Гърбът му беше приведен, сякаш го е притиснал непосилен товар.

— Какво можете да разкажете за смъртта на следователя Арбузов?

— Нищо не знам за него. Алла например може да се е раздрънкала за моето съкровище. Затова се наложи да бъде премахната. Но, Бог ми е свидетел, наистина съжалявам за това…

— Защо не взехте скъпоценностите при последното си заминаване?

— Не можах нито да намеря разрешение за износ на скъпоценности, нито дипломатически паспорт.

— А сега?

— Сега ли? Всичко щеше да е наред, ако не беше циркът с Бартенев. Разбрах, че някой преследва и мен. На вилата на Пихтин се убедих, че ме търси милицията. Реших да се върна с празни ръце, само да остана жив. Но и тук не ми провървя.

— Кажете, кой отмъсти на Бартенев? Кой желаеше смъртта му?

— Не знам. Той постоянно ми говореше за някакъв Свинин, който не само не се издължил за покупката, но дори не плащал лихвата. Животът в Англия е скъп. Бартенев имаше нужда от пари и пристигна в Москва, за да си върне парите.

— Бартенев сам си е виновен за смъртта. Ако не беше устроил онази нощна стрелба с автомат, нямаше да се наложи да си продава имуществото и от страх да бяга във Великобритания. Ако не беше продал имуществото — нямаше да има длъжници, от чиито ръце най-вероятно е загинал. Кръгът се затваря. Няма нищо случайно на този свят — заключи Турецки. — Стига за днес. Подпишете протокола.

Козлов взе писалката и без да чете, сложи подписа си там, където следователят му посочи с пръст. При това лицето му беше бледо, а погледът отнесен, сякаш сам си подписваше присъдата.

На този свят всичко толкова тясно се е преплело, че човек може само да се чуди.

Изучавайки документите, иззети у Долгальов, Турецки с учудване откриваше, че ръководената от Геранин банка активно е сътрудничила с фирма „Спектър“. Между банката и фирмите, които преди е ръководел Долгальов, непрекъснато са курсирали документи, подписани от заместник-министъра на горивата и енергетиката Сорокин.

Турецки реши да навести Геранин и да уточни някои аспекти от сътрудничеството на Северна банка с Долгальов и фирмите му. Но в клиниката го очакваше тревожна вест: Геранин се почувствал значително по-зле. Медицинската сестра Катя криеше погледа си, не искаше нищо да говори.

— Какво става? — ядоса се Турецки. — Не идвам да ви правя мили очи, а по работа! Защо се влоши състоянието на болния? Внимавайте, това е криминално дело! Ще се наложи да отговаряте.

— Не знам — тя сви устни.

— В какво се изразява влошаването?

— Пак си изгуби речта.

— Какво се е случило? Можете ли да ми кажете? Кой го разстрои?

— Вчера идваха двама, казаха, че са негови сътрудници. Аз ги пуснах. Останаха вътре не повече от пет минути и си заминаха. Когато влязох в стаята, Геранин беше в безсъзнание. Към полунощ дойде на себе си, но вече не можеше да говори.

— Какво казват лекарите?

— Сега ще има консилиум, там ще решат всичко. Може да се наложи да му правят още една операция.

— Как изглеждаха хората? Опишете ми ги.

— Какво говорите! Изобщо не съм ги запомнила! — изплашено заяви тя. — Еднакви, черни, с шапки от северен елен, карирани мохерови шалове и с черни палта.

— Черни значи? Негри ли бяха?

— Не, тези… от кавказка националност.

— Но поне нещо не помните ли?

— Знаете ли колко народ идва тук при болните? Мога ли да запомня всеки?

 

 

Турецки излезе от клиниката, погледна ядосано към небето, където също се събираха тъмни облаци. Мрачният ден угнетяваше душата му.

Нима пак са се появили чеченци? Но тогава за тях може да знае и да разкаже главният счетоводител на Северна банка Виктор Кремньов. Геранин го съветваше да се обръща към него. Човек на такава длъжност сам изпълнява много финансови операции.

Турецки седна в колата и тръгна към Северна банка, размишлявайки за странните посетители на Геранин. Ще трябва да се свърже веднага след консилиума с главния лекар. Дали да не сложи пост край болния? По идея трябваше да го направи веднага. Кой да знае!

Днес беше ден за несполуки. В банката съобщиха на Турецки, че сутринта главният счетоводител е излязъл с някакви клиенти. Не казал кога ще се върне.

Следователят започна да разпитва секретарката, фина брюнетка на около двайсет, как са изглеждали посетителите, дошли за Кремньов.

— С черни палта и шапки от северен елен — отговори момичето.

— И с карирани шалове — добави уверено Турецки.

— Да. А вие откъде знаете?

— Успяхте ли да разгледате лицата им?

— Лицата? Мургави, с една дума, кавказци.

— Уви! — рече Турецки. — Сега съм сигурен, че няма да дочакате счетоводителя си.

— Защо говорите така?

— Кавказците са гостоприемни хора. Когато започнат да хранят и поят, понякога те черпят до смърт.

Турецки се раздели с изплашената секретарка и за всеки случай я помоли да го предупреди, ако главният счетоводител неочаквано се появи. В което не вярваше. Но все пак си остави визитната картичка.

Нямаше съмнение, това са същите хора, които са посетили Геранин. Те са искали нещо от банкера, но когато са разбрали, че е безпомощен, са хванали счетоводителя. Да ги намериш в многомилионна Москва е все едно да откриеш игла в купа сено. Остава да се чака кога ще предявят исканията си към банката на Геранин.

А може да не е толкова страшно? И фантазиите му да нямат никакво основание? Вече на излизане от банката той се обърна рязко и тръгна обратно към приемната.

— Може ли да ми помогнете да съставим фоторобот на кавказките гости? — попита той секретарката.

— Не помня добре.

— Ами ако опитаме?

— Може, но не съм сигурна в себе си.

— Видяла ги е още една жена, медицинската сестра от болницата, в която е настанен Геранин. Може би ще си спомните заедно нещо — каза Турецки. — Това е извънредно важно.

— Разбирам, но в момента не мога да напусна работа. Може ли да дойда при вас след пет часа?

— Моля. Ще ви пратя кола.

— Няма нужда, аз си имам.

Турецки се върна в клиниката, за да се осведоми за състоянието на Геранин.

— Зле е — каза сестрата. — Решиха да му правят операция.

— Може ли да поговоря с лекуващия лекар?

— Да, разбира се.

Катя заведе Турецки в кабинета на лекаря, нисък набит мъж, облечен с измачкан халат. Той кимна на следователя, предложи му да седне.

— Какво се е случило с Геранин?

— Вчера след посещението на някакви колеги е изпаднал в кома. Впрочем може да не е свързано с посещението. Болният изкара много тежка черепно-мозъчна травма. Сега мозъкът му сякаш дреме. Медицинската практика познава такива примери, когато човек може да се намира с месеци и дори години в подобно състояние. Както знаете, в „Бурденко“^[1] вече толкова време лежи генерал Романов, който след раняването в Чечня не идва на себе си. Японски професор неврохирург му постави електронен стимулатор на мозъка, но засега безрезултатно.

— Медицинската сестра е видяла хората, посетили вчера Геранин. Бих искал тя да ни помогне да съставим фоторобот. Ще може ли да я освободите довечера към пет часа?

— Добре, ще й намерим заместник.

Турецки благодари на лекаря и пак тръгна към Катя, да я предупреди, че в пет часа ще дойде кола за нея. Девойката се опита да откаже. Но Турецки беше непреклонен, обясни й, че няма да е сама: има още една свидетелка. Това малко поуспокои сестрата.

В Главна прокуратура го очакваше неочаквано и приятно съобщение. Донесе го Олег Величко.

В Химки по време на ограбването на товарен склад между охраната и нападателите се завързала престрелка. Бандата изгубила двама от своите: единият убит, а вторият, ранен в крака, бил арестуван от охраната. Естествено, още на място провеждат душеспасителна беседа, след която в много плачевен вид и безсилно състояние бандитът бил предаден на милицията.

— Въпрос с повишена трудност — рече Олег. — Кой е бандитът?

— Всеки може да е — Турецки сви рамене. — Малко ли отрепки ходят по белия свят?

— Този е наш общ познат.

— А, познат? Тогава трябва да си помисля.

— Предавате ли се?

— Ти ми кажи по кое дело е подведен?

— Косвено по банка „Ресурс“ — подсказа Величко.

— Тогава сигурно е Липников. Няма кой друг. Това дело наполовина е разкрито, съвсем малко остава неизяснено.

— Правилно! Точно той! Представяте ли си какъв тип! Вместо да залегне и да не мърда, той тръгнал да се бие!

— Свършил си е работата. Хайде сега да го разпитаме, да намерим приятелчетата му. А кой от бандитите е убит?

— Митин.

— Също не е зле. Един участник по-малко. Олег, ще те помоля да ми помогнеш. Тук ще дойдат две жени. Трябва да съставим фоторобот на някакви кавказци, заподозрени в престъпление. Ако обичаш, заеми се с тях. Едната е секретарка в банката на Геранин, другата е медицинска сестра от клиниката, където сега лекуват банкера. А аз ще се заема с Козлов, писмената работа толкова време ми отнема! Ще чакам тук резултатите, донеси ми картинките, искам да видя лицата им.

— Каква са я забъркали?

— Вчера посетили Геранин, след което банкерът изпада в кома. А днес са отвели главния счетоводител. Чакам кога ще предявят исканията си.

— Ясно. Ще направя всичко. А кога да ви доведа Липников?

— Хайде да го отложим за утре. Сега няма къде да ни избяга.

Олег излезе. Турецки извади цигара, запали я, гледайки замислено през прозореца, където бушуваше снежна буря. Зад стъклото снежинките се извиваха и творяха вечната си магия, дълго избираха място, преди да кацнат на перваза, и ту излитаха, ту се спускаха.

Александър помисли, че скоро ще дойде Нова година и трябва да купи елха на дъщеря си, да избере за нея и за Ирина подаръци. Добре ще е да завърши всички стари дела, за да не ги мъкне в новата година. Но за съжаление не става така.

Зазвъня телефонът. Беше Грязнов.

— Там ли си? Отлично! Бягай на входа, ще те взема по път! — извика той.

— Къде?

— Във фирма „Спектър“ е извършено нападение. Сега ми докладваха. Оперативната група и спецназ вече пътуват за там.

— Кой може да нападне фирмата на Долгальов? — не бързаше Турецки.

— Ще видим на място. Стига, няма време!

Турецки наметна палтото на раменете си, прибра документите в сейфа, заключи кабинета и тръгна към изхода.

Вячеслав пристигна след минута.

Сградата, където се намираше офисът на „Спектър“, беше отцепена. В двора вече се разпореждаха служителите на ГУВД със следови кучета. Експерт-криминалистът беше зает с фиксиране на пръстови отпечатъци върху оставената от грабителите лада деветка, оперативниците събираха гилзите.

При Грязнов и Турецки дотича Николай Саватеев.

— Пристигнали са с две коли — каза той, — едната са изоставили. Били са общо петима, въоръжени с калашници и пистолети ТТ. Откриха огън по пристигналия отряд. Прикри ти зад служителите на фирмата, престъпниците излязоха и се скриха. Загина сержант Ветров. Един от сътрудниците е ранен в гърба. По време на престрелката е послужил на престъпниците като жив щит.

Турецки се разходи из сградата. Под краката му пукаше счупено стъкло, куршумите бяха пробили мазилката по стените, търкаляха се счупени столове. Навсякъде цареше хаос. Намери служителите на фирмата на втория етаж. Разпитът започна от Светлана:

— Как се случи това?

— Те влязоха в зданието, вързаха и разоръжиха двама от охраната. Качиха се в приемната и поискаха да видят Долгальов.

— Кои са? Колко бяха?

— Общо петима. Но тук влязоха трима. Двама останали долу, да пазят входа.

— Как изглеждаха?

— Всички до един — от Кавказ.

— С какво бяха облечени?

— Двама с палта, един с кожух.

— Добре, разказвайте по-нататък.

— Искаха да дойде Долгальов. Обяснявам им, че го няма и няма да дойде. Тогава казаха: „Викай заместника.“ Извиках Заметалин. Отидоха да говорят с него в кабинета. После започнаха да крещят, да искат някакви пари. Тогава аз натиснах копчето на сигнализацията и извиках милицията. И като се започна една! Кошмар! Мислех, че няма да оцелея. Те ни хванаха и като се криеха зад гърбовете ни, тръгнаха към колите си. Какъв ужас! Стрелба като на кино!

— Къде е Заметалин? — попита Турецки.

— Откараха го в болницата, ранен е.

— Сериозно ли?

— Не знам — отговори неуверено момичето. — Ударен е в гърба.

— Долгальов така и не се е появявал, нали?

— Не. При нас почти всички напуснаха. Няма заплати. Не знам. Този погром… Какво ще стане?

— Какви пари поискаха кавказците? — попита Турецки. — Какво е това, рекет ли?

— Не. Аз разбрах, че Долгальов сякаш обещал, но не им дал някаква баснословна сума. А Заметалин не е знаел нищо за това. Или се е правел. Такива ми ти работи. С една дума, началството го няма, а ние сърбаме надробената от него попара. Добре поне, че останахме живи. А къде е гаранцията, че утре няма да дойдат да ни довършат?

Турецки помоли един от оперативниците да запише показанията на момичето.

— Кой още остана в офиса? — поинтересува се Турецки.

— Двама охранители и един мениджър.

— Слава, да отидем да поговорим с момчетата — извика той Грязнов.

Мъжете седяха в пушалнята и пушеха мълчаливо.

— Най-подходящото време за цигара — рече Вячеслав, докато сядаше на стола и изваждаше цигарите си. — Е, момчета, постреляхте ли малко? Радвам се да ви видя живи.

Но охранителите не бяха в настроение.

— Майната му на всичко: и на службата, и на началството! — рече единият. — Той се вее, значи някъде върти далавери с кавказците, а нашите глави на огъня!

— Знаели сте какво ви чака. Охраната си е охрана — отбеляза Турецки.

— Да бе, знаех! То ние и оръжие нямаме. Само палки. А ония с калашници. Усещате ли разликата?

Нито охранителите, нито мениджърът добавиха нещо ново към разказаното от Светлана. Трябваше да се отиде в болницата при Заметалин, само той можеше да внесе яснота какво са искали от него кавказците и за какви пари са претендирали.