Фридрих Незнански
Черните банкери (40)

39.

Козлов се намираше в дежурната стая на ЛОВД^[1] на Шереметиево-2. Увесил глава, понеже ръцете му бяха стегнати с белезници за облегалката, той седеше на олющената скамейка, отделен с бариера от помещението.

— Здравейте, гражданино Козлов! Радвам се да ви видя — поздрави Турецки.

— Здравейте! — сви рамене арестуваният. — Нямам честта да ви познавам.

— Няма значение, ще се запознаем.

Козлов беше прекрасно облечен: с отлично ушито палто и дълъг бял шал на врата. Джентълмен, какво да говорим! Турецки неволно помисли: нашите бандити умеят така ловко да се издокарват, че наистина изглеждат не по-зле от лордове.

— Моята грешка е поправена! — радостно съобщи Олег Величко.

— Измъчи ли се? — усмихна се Турецки. — Вземай го и го води към колата. Сега ще дойда.

Олег и оперативниците излязоха, Турецки попита дежурния по какъв начин са успели да задържат Козлов.

— Много просто — отговори дежурният. — Имахме снимка. Сержант Антонов го разпозна. Свалихме го направо от самолета, за малко да отлети в Англия.

— Благодаря ви, братлета, операцията е много точна! — Турецки стисна здраво ръката на милиционера.

Оперативният микробус беше спрян до сградата на летището и вътре очакваха Турецки. Когато той се качи, колата полетя към града.

— Нямате право да ме задържате — заяви изведнъж Козлов.

— Естествено. Само вие имате право да крадете, да извършвате мошеничества, да убивате. А никой няма право да ви задържа. Но понякога идва време, когато се налага да отговаряте за извършеното. Между другото, за вас то вече дойде — отговори Турецки.

— И в какво ме обвинявате?

— Както се казва, следствието ще покаже. Аз само ще ви задавам въпроси, а вие ще търсите отговорите, обръщайки се към собствената си съвест. Макар да допускам, че може би вече нямате съвест, останали са само някакви инстинкти.

Старият „Рафик“ подскачаше по замръзналия път със заледени участъци, громолеше отчаяно, бръмчеше и заглушаваше думите. Козлов се опита да възрази, но Турецки махна с ръка, щяха да имат достатъчно време за задушевен разговор.

Когато в кабинета на Турецки влязоха няколкото оперативници, Олег Величко и Козлов, вътре изведнъж стана тясно.

— Александър Борисович, ще ви трябвам ли още? — попита Олег.

— Ще участваш в разпита на заподозрения Козлов.

Оперативниците настаниха Козлов да седне на един стол и излязоха. Турецки седна на бюрото, запали, предложи на задържания цигара, той категорично отказа, каза, че е спрял да пуши.

— Разумно решение — одобри Турецки. — Вие там, на Запад, сега активно пропагандирате здравословния начин на живот, а на нас, грешните, пращате цигарите си. Не е ли така?

— Прав сте — кимна Козлов, — според някои западни мерки Русия още не е излязла от туземното си състояние.

— Приятно е да го чуем. Та къде се канехте да отпътувате от туземната си родина, Владимир Афанасиевич?

— В Англия…

— И какво сте загубили там?

— Много неща. — Козлов самодоволно се усмихна. — Разбира се, ще ви е трудно да повярвате, но аз съм английски лорд.

На лицето на Турецки се изписа удивление.

— А по какъв начин туземците стават английски лордове? Надявам се, че не сте откраднали титлата? По навик, така да се каже…

— Не, защо. Купих си я. Всичко може да се купи за добри пари.

— Какво, сега толкова ли е достъпно?

— Да. Например наскоро имаше търг за титлата на лорд Уимбълдън. Принадлежеше на негова светлост Спенсър, брата на принцесата. И аз броих за титлата сто осемдесет и осем хиляди лири.

— Любопитно — констатира с удовлетворение Турецки. — Ако към тази титла се прибавеше и безупречната репутация — цена нямаше да имате!

— Кажете сега в какво ме обвинявате? Не разбирам вашите намеци! Искам да зная с какво право ме държите тук?

— Вече казах: имаме няколко въпроса, на които трябва да получим отговори.

— Кои сте вие?

— Главна прокуратура.

— Ах, ето какво било. Добре де, слушам въпросите ви.

— И тъй, да започваме. Кажете, ако обичате, какви недвижими имоти, принадлежали на банка „Ресурс“, се намират зад граница и в частност в Англия?

— Лично аз не знам такива имоти.

— Тогава позволете да научим къде сте живеели с госпожа Бережкова, когато сте се намирали във Великобритания?

— В моя собствен дом.

— А този дом сте го купили с парите, спечелени от банка „Ресурс“? Така ли да разбираме?

— Трябва ли да попълвам декларация за доходите си?

— Не ви моля от любопитство да назовете имуществото на въпросната банка. Загиват хора, горят сгради, изчезват влоговете на хиляди граждани, а вие, новоизлюпеният английски лорд, се правите, че нищо не знаете и не разбирате.

— Лично аз нямам никакво отношение към изброените проблеми — категорично заяви Козлов.

— Владимир Афанасиевич, вие ли готвихте последната пратка с храна за Бережкова в затвора?

— Аз й подготвях колетите, но не знам дали моят е бил последен.

— А вземахте ли первитин от Мирек?

Козлов наведе глава, сякаш размишляваше какво да отговори, после изигра кратко смущение:

— Вземах за себе си, обичам понякога да разпусна.

— Отдавна ли употребявате наркотици?

— Не. Започнах съвсем наскоро.

— А знаете ли, Владимир Афанасиевич, че онзи, който започне, в края на краищата се оказва в психиатрична клиника? Разбира се, нямам предвид первитина, изготвян от Шайбаков в примитивни условия.

— Какво общо има Шайбаков? Изобщо нищо не разбирам.

— Десетина момичета, на които Шайбаков е сипвал в питието первитин, сега лежат в клиниката. Шайбаков е добавял в лекарството си транквилизатор с противоположно действие, за да усилва сексуалната възбуда. Как ви се харесва?

Козлов сви рамене, навъси се, но премълча.

— Всъщност вие сте тласнали Мирослав към производство на первитин. Той ми разказа най-подробно как е станало всичко.

— Аз само донесох няколко списания, в едно от тях случайно се оказа статия за первитина. И мисля, че в това не може да се открие престъпление.

— Пак ли никой не е виновен за това, че сте отровили Бережкова с конска доза первитин? Искали сте да доставите приятни усещания на любимата дама? Но малко сте се престарали. Нали?

— На никого нищо не съм сипвал. Ще ви се наложи да го доказвате дълго и безуспешно.

— А кой го е сипал?

— Може да е сестра й. Тя беше влюбена в мен, неведнъж ме е придумвала за съжителство. Открито ми говореше, че ме ревнува от Алла. Защо да не е отровила тя сестричката си от ревност?

— Вече обсъждахме този въпрос със Суркова. Да, самата тя е употребявала первитин, но в много малки дози. Алла не е одобрявала това й увлечение, карала се е заради пристрастието й към наркотиците.

— Ето, виждате ли — карала се. Напълно е възможно да е отмъщение. Обида или оскърбено самолюбие. А аз нищо не знам, не съм отравял Бережкова. Категорично.

— Добре. Да запишем в протокола вашите думи. Защо Бережкова се връща от Англия в Москва, нали е знаела, че правозащитните органи тук се интересуват от нея?

— Тя си имаше свои планове и пристрастия. Знаете ли, в Англия настъпи известно охлаждане между нас. Аз я убеждавах да не пътува, но моите аргументи бяха напразни. Всички ние, руснаците, боледуваме за Русия. И аз пристигнах, за да усетя още първата вечер, че нищо повече не ме задържа тук — нито семейството, нито приятелите, нито приятелките.

— Разкажете ни как прекарахте вечерта, когато умря банкерът Акчурин? Какво стана тогава? Как се случи?

Козлов не бързаше да отговаря, сякаш се мъчеше да разгадае мислите на Турецки.

— Вече не си спомням добре, кога беше то! — каза той без желание.

— Не толкова отдавна. Разбирам ви: просто не искате да си спомните! Или чувствате заплаха за себе си?

— Не ми стоварвайте всичко на главата! — повиши глас задържаният. — Е, пристигнахме във вилата на Акчурин. Тримата, с нас беше и Никита Воронин. Вечеряхме, гледахме малко видео и легнахме да спим. Сутринта Акчурин беше мъртъв.

— И от какво умря?

— Лекарите казваха, че било нещо със сърцето.

— А кой е този Воронин? — попита равнодушно Турецки.

— Мой приятел от клуб „Парадайз“.

— Така ли! Чудех се къде съм чувал това име. А той с какво се занимаваше по онова време?

— Беше мой шофьор и телохранител.

— Ясно. Искате ли да ви кажа от какво е умрял Акчурин?

— Какво значение има сега? Всеки си носи кръста и получава онова, което е заслужил.

— Значи смятате, че Акчурин е заслужил да бъде отровен с кокаин?

Козлов погледна смутено Турецки, очите му безпомощно се засуетиха, но от чувство за самосъхранение изведнъж в поведението му настъпи промяна, престорената мекота се смени с агресия:

— Стига! — закрещя той. — Нямате никакви доказателства! Искам адвокат! Няма да ви кажа нито дума повече!

— Оставете истериката, Козлов! — прекъсна го спокойно Турецки.

— Вие ми приписвате две убийства, а аз трябва да мълча? Благоволете да представите доказателства! И изобщо, още не знаете с кого си имате работа!

— Разбирам ви, Владимир Афанасиевич, изнервили сте се, изморен сте, трябва да починете. Сега ще ви изпратим в следствения арест. В най-скоро време ще се срещнем с вас, а вие помислете по какъв начин ще се оправдавате.

Козлов като че ли се успокои, придаде си важен вид, сякаш е станал победител в неравна схватка. Турецки на свой ред си отбеляза задача: незабавно да се срещне поне с двама свидетели, близки на семейството на покойния банкер — с Марина Суркова и Никита Воронин, неочаквано изплувал едва сега в делото на Акчурин.

Дадоха на Козлов да прочете протокола. Той го изучаваше внимателно и търсеше уловка, но не откри нищо и решително подписа там, където му посочиха.

— Може би си струваше да го притиснем още? — каза Олег, когато изведоха Козлов. — Той видимо започна да нервничи.

— Олег, моята фактура е слаба. Ще се наложи усилено да поработя през следващите дни за нещо по-конкретно. Но с кокаина се издъни.

— Английски лорд! Ако не бяхме го хванали на летището, щеше да отлети със старите си грехове в новия живот — отбеляза Величко.

— Е, ако сме честни докрай, не го хванахме ние с теб. И после, тъкмо греховете му го задържат — усмихна се Турецки. — Факт! Но виждаш ли, даде показания, подписа протокола. Не псува, държи се прилично. Готово, Олег, свободен си.

Занимавай се с набелязаните задачи, а аз имам още една свръхпротивна и скандална работа.

След като остана сам, Турецки въздъхна и започна да звъни на заместник-министъра на финансите. Осведоми се учтиво за здравето му. Попита какво мисли за публикацията във вестника.

— Днес се чувствам зле — съобщи Савелиев. — Погледнах и подписах няколко важни документа и ще си отида у дома да боледувам. Елате у нас, там ще поговорим.

Степан Макарович продиктува адреса, Турецки обеща да отиде.

Помнейки уверенията на Пихтин, че е предал всички касети, за всеки случай реши да се застрахова, позвъни във вилата, където охраната имаше телефон. Щом чу от дежурния, че с Пихтин всичко е наред, помоли да го извикат.

— Привет. Как си почивате?

— Благодаря, Александър Борисович, засега нямаме проблеми. Дадоха ми отпуска.

— Днес в пресата изплува информацията за Савелиев. Кажете ми честно, показвали ли сте на някой журналист видеозаписите?

— На никого! Честна дума!

— Помислете, моля ви — настояваше Турецки.

— Не, пак ви повтарям, че се канех да търся възнаграждение само от заснетите, знаейки, че на всички не им е чиста работата.

— Добре, но ако случайно си спомните, звъннете — каза Турецки на раздяла.

Ако наистина информацията не е излязла от Пихтин, значи неин източник може да е бил самият Савелиев. Или обкръжението му. Макар да не е изключено в сауната още някой да се е изхитрил да припечели по същия начин като Пихтин.

Турецки извика служебната кола и тръгна към Савелиев, обмисляйки възможни канали за изтичане на информацията. Но така и не измисли нищо свястно. Зад прозореца се мяркаха автомобили, хора, реклами. Всеки си живееше живота, независимо от останалите. Но имаше нещо, което съединяваше частите в обща картина, караше хорската маса да мисли за едно и също. Това беше информацията. Тя държеше съдбите, създаваше мнения, даряваше слава и известност, оскърбяваше и унижаваше, раждаше и убиваше.

Савелиев посрещна Турецки по домашен халат, придружи го до кабинета си. Лицето му беше мораво.

— Кръвно ли ви мъчи, Степан Макарович? — попита състрадателно Турецки.

— То. Нали знаете, едно зло никога не идва само. Сега разбирате ли, че ще ме пенсионират? Не знам кой извърши тази подлост? Но не бива така, разбирате ли? Цял живот съм работил, от шестнайсетгодишен! И изведнъж такова нещо!

— Разбира се, аз не мога да премахна злото, Степан Макарович, но ще се опитам да установя как е изтекла информацията.

— Извинете ме за старческото мърморене, сядайте.

За тези няколко дни наистина беше настъпила промяна у Савелиев. От набит младолик мъж се беше превърнал в старец с торбички под очите, увиснала брадичка и сухи бузи.

— Степан Макарович, нека още веднъж да видим касетата ви — предложи Турецки.

— Какво говорите? Тоя боклук! Не разбирам. — В гласа на Савелиев се усети раздразнение.

— Добре де, няма да я гледаме, донесете я тук, искам да я подържа в ръце.

Савелиев потършува на лавицата с книги, огледа притеснено госта, пак започна да търси, после смутено спря и размаха ръце:

— Няма я. Какво е това? Къде може да се е дянала? Соня! Соня! Ела тук! — извика той гневно.

В стаята се показа жената на Савелиев, немлада, пълна, ярко гримирана.

— Господи, какво се е случило?

— В библиотеката имаше една касета. Да си я вземала?

— Не. Изобщо не влизам в кабинета ти, нали знаеш. Поля идва да чисти. Може тя да я е взела?

— Господи! Каква е тази лудница! Как така Поля ще изнася вещи от къщи?

— Голяма вещ! Някаква си касета!

— Върви! Махай ми се от очите!

— Степан Макарич, дръж се прилично! — скара се с достойнство жена му и царствено се оттегли.

В кабинета на Савелиев беше задушно и тясно, покрай стената имаше много стелажи с книги, по бюрото пълно с книжа и вестници, на пода до масата се търкаляха някакви папки. Това беше хаос, разбираем само за стопанина на кабинета, явно той се ориентираше добре в тази бъркотия.

— Имате ли деца? — попита Турецки.

— Дъщеря ми е омъжена, живее отделно, но често ме посещава.

— А какви са отношенията със зет ви?

— Загубеняк. Но търпя. Какво ми остава?

— Степан Макарович, а защо имате такова мнение за него?

— Червей! Пълзя, пълзя, ние с жена ми се опитвахме с всякакви средства да го отстраним, ама не, влезе в семейството ни. Направи бебе на момичето, нямаше накъде да вървим.

— С какво се занимава?

— Един дявол знае! Чиновник в някаква банка! Сега всички са скорозрейки. Нито образование, нито опит, ама протягат ръце за парички!

— Какви са отношенията ви с него?

— Никакви! За какво да си говоря с него? Идват понякога с дъщеря ми, пият чай в кухнята с жената. И толкоз…

— А не допускате ли, че някой именно от вашето семейство ви е организирал тази подлост?

— Не съм помислял. — Савелиев веднага застана нащрек. — Един момент, сега ще позвъня на дъщеря ми.

Той хвана телефона, набра номера, поздрави дъщеря си и попита:

— Люся, кога за последен път идвахте с Иван у дома? В събота ли? О, отдавна не съм те виждал. Ела специално при мен. Искам да те погледам, че все работа, работа… Люся, тогава ти или Иван да сте вземали касета от мен? Да, рови значи? Взе няколко? И къде са сега? При теб? Слушай, момичето ми, донеси ми ги веднага, моля те! Много ми трябват. Взех ги за малко от един човек, трябва спешно да ги върна. Следобед? Не можеш ли по-рано? Е, добре. Доскоро. Чакам. Целувам те, идвай!

— Какво се оказва? — попита Турецки.

— Казва, че зетят взел няколко касети, обеща да ги донесе днес следобед. Една минутка, ще се обадя и на Поля:

Савелиев пак започна да върти телефона.

— Ало, Поля? Савелиев е — каза той строго. — Ти кога чисти в моята стая? В петък? А не видя ли една касета на лавицата? И какво? Ах ти, стара сврако. Нали съм те помолил никога да не пипаш моите неща? Молил съм те!

Той разярено захвърли слушалката, засумтя шумно и зло, най-накрая, когато дойде малко на себе си, каза:

— Жената, която чисти у нас, видяла касетата и я преместила на полицата под видеото, сигурно Иван я е намерил там. Изгледал я тайно и е решил да отмъсти. Животно! На родния си тъст! Нищожество!

— Е, Степан Макарович, надявам се, моята помощ не ви е нужна повече. Разрешете да се сбогувам. Както виждате, няма наша вина във вашето нещастие.

— Благодаря ви за помощта в семейното разследване, Александър Борисович. Ще звънна на Казански и ще се извиня за резкостта си. Ах, помислете, какъв подлец, как само ме съсипа! Нима някога съм мислил, че от собствената ми дъщеря ще дойде такова безчестие! Добре, каквото повикало, такова се обадило… Когато стана просто пенсионер, те ще изгубят още повече.

Савелиев изпрати Турецки до вратата, мърморейки под носа си. Жена му излезе от кухнята и отбеляза укорително:

— Степан Макарич, имаш високо кръвно, а непрекъснато се ядосваш! Може би е време вече да помислиш за здравето си?

— Мълчи, коза такава! Писнало ми е от теб! Като си нямаш акъл, по-добре използвай моя!

Жената се хвана за главата и изведнъж се обля в сълзи от обида. Турецки побърза да напусне този посърнал дом, затрупан от ненужни предмети.