Фридрих Незнански
Черните банкери (39)

38.

Турецки се обади на Наталия Геранина за да попита как се чувства мъжът й.

— Мисля, че е малко по-добре. Но състоянието му е нестабилно. Лекарите казват, че трябва да се чака, времето ще покаже, а аз не знам какво да правя. Може би Андрюша трябва да бъде прегледан от чуждестранни специалисти?

— Наталия Максимовна, явно засега трябва да се доверите на лекарите. Раните в главата винаги са много опасни. Организмът трябва сам да се пребори. За щастие мъжът ви е млад, ще се справи.

— Благодаря ви за подкрепата, Александър Борисович.

— Наталия Максимовна, ако лекуващият лекар ми разреши да поговоря със съпруга ви, ще имате ли нещо против?

— Наистина не знам.

— Разберете, трябва да намерим хората, които се опитаха да го убият. Те със сигурност пак ще се появят. Понеже Геранин е прекалено затворен човек и нито с вас, нито с колегите си е споделял проблеми от този род, нямам друг изход, освен да поговоря непосредствено с него. Правя го в интерес на неговата и вашата безопасност.

— Добре. Не възразявам. Щом разреши лекарят — разговаряйте.

— Благодаря ви, Наталия Максимовна, всичко хубаво.

Турецки веднага набра лекуващия лекар на Геранин.

— Здравейте, Сергей Петрович. Безпокоя ви от Главна прокуратура.

— Познах ви, Александър Борисович.

— Искам да ви поздравя, казват, че Геранин е значително по-добре?

— Има подобрение, но не толкова, че да празнуваме победа, възможни са рецидиви — предупреди лекарят.

— Но понеже вече говори, бих искал малко да побеседвам с него. Само той може да даде информация за враговете си. Нито жена му, нито сътрудниците успяха да ми кажат нещо определено. Сам е водел всички делови разговори, по същия начин е определял стратегията на банката — еднолично.

— Но за него е още рано да се вълнува.

— Нека заедно да определим колко минути мога да разговарям с него.

— Не повече от петнайсет — каза строго лекарят.

— Може ли да дойда сега? Не е ли късно?

— Може, но по-бързо. Ще наредя да ви пуснат.

В светлата стая на Геранин, в която имаше само едно легло, беше тихо и миришеше на лекарства. Бледото лице на банкера изглеждаше безжизнено. Но като усети погледа върху себе си, Геранин отвори очите си, уморени от болка, и кимна едва забележимо вместо поздрав.

— Аз съм следовател от Главна прокуратура, Александър Борисович Турецки — представи се той. — Искам да си поговорим, да изясним някои детайли и обстоятелства около неприятното събитие, което се е случило с вас.

— Имам достатъчно недоброжелатели — започна тихо Геранин, — но не подозирам никого.

— Как вървят нещата във вашата банка?

— Засега ситуацията е устойчива, но го постигам с големи усилия.

— Разкажете за трудностите си.

Геранин говореше бавно и с мъка. Сега, след въпроса, се замисли, мълча дълго.

Турецки помнеше строгото разпореждане на лекаря за петнайсетте минути, същото му напомни и дежурната сестра, затова нервничеше, че времето напразно отминава. Но неочаквано Геранин заговори:

— Бедата на силната банка е, че постоянно искат да я глътнат, да я присвоят, да я подчинят.

— Може ли да се изразите по-конкретно? — попита Турецки.

— Щом искате. Но разказът вероятно ще е дълъг. А за мен още е трудно…

— А накратко?

— Накратко няма да е разбираемо. Но ще пробвам. Опитваха се да съсипят банката, в печата се разпространяваха слухове за нашата неустойчивост, искаха да получат петдесет и един процента от акциите и така нататък. Съветвам ви да прочетете „Скандал по руски“ в „Независимая газета“. Там има някои неща по въпроса.

Геранин уморено притвори очи.

В стаята надникна сестрата и предупреди:

— Посетителят, времето ви изтече.

— Разбрах. Благодаря ви, Андрей Афанасиевич, надявам се, че утре ще можем да си поговорим още по-конкретно.

— Да, елате, и аз се интересувам от резултатите от разследването.

Турецки се сбогува и излезе обнадежден, че утре ще може да разбере конкретни имена и събития, състоянието на Геранин внушаваше оптимизъм.

Една млада госпожица, която отчаяно мяташе съблазнителни погледи към Турецки, донесе от справочния отдел ксерокопие на статията „Скандал по руски“.

Ситуацията в Северна банка се описваше в материала като кризисна, даваше се пример за сътрудничеството на банката с руско-израелска финансова компания, която предложила изгодна сделка и обещала двайсет и пет процентна лихва по годишните депозитни сметки. След кратко сътрудничество председателят на банката Андрей Геранин прекратил сделката, в резултат на което от Северна банка си отива първият заместник на Геранин Станислав Ярмошин.

Турецки се зачете внимателно още веднъж в статията и неочаквано разбра, че най-вероятно става дума за същата руско-израелска фирма, която се е опитвала да разори банка „Ресурс“. Поне почеркът и маниерите бяха едни и същи.

По-нататък в материала се съобщаваше, че след напускането на банката над Станислав Ярмошин е извършено покушение. В асансьора, с който се качвал в апартамента си на „Кутузовски проспект“ № 30, се взривява граната. Вестникът свързваше това със скандала в Северна банка, а Ярмошин веднага обяснява в МУР, че покушението е организирано от шефа на банковата охрана. Наистина след няколко дни, когато разпитват Ярмошин като свидетел и го предупреждават за отговорността при даване на лъжливи показания, той веднага се отказва от обвиненията си. Репортерът беше описал покушението в най-ярки краски. Гранатата уж се взривила в затвореното пространство на асансьора, при това без да нанесе сериозни рани нито на Ярмошин, нито на охранителя му.

Турецки едва не прихна на глас, помисли си, че единствено родните драскачи могат да лъжат толкова примитивно, само и само да им плащат пари. Веднага си личеше, че вестникът е изпълнявал нечия нечистоплътна поръчка. А и целта е била ясна: покушението срещу Ярмошин да се свърже с името на директора на банката Геранин.

Сега Турецки имаше какво да пита ранения банкер, в частност по повод на израелската фирма разговорът можеше да се окаже съвсем конкретен.

Зает с мислите си, той не обърна веднага внимание на скъсващия се от звънене вътрешен телефон. А когато се обади, чу както винаги недоволния глас на Казански:

— Александър Борисович, ако обичате, елате при мен. Цяла сутрин ви търся.

— Не съм излизал от кабинета си. Изглежда, някой ви е заблудил.

— Елате, имаме много важен разговор…

Началникът на следственото управление се правеше или наистина беше потънал в четене на вестник. Вдигна поглед към Турецки, а в очите му имаше откровен упрек.

— Защо така лошо постъпвате, Александър Борисович? Интересно, колко ви плати вестник „Московски комсомолец“ за шокиращите материали срещу заместник-министъра на финансите Савелиев?

— Имате ли доказателства, че тъкмо аз съм продал компромата за вашия приятел?

— За съжаление нямам доказателства, но знам, че видеокасетите се намират във вашия сейф. И той не ми е никакъв приятел. Моля да го имате предвид.

— А не допускате ли, че материалите са продадени от някой друг, а ние всъщност имаме едно от копията?

Казански подаде вестника на Турецки:

— Вземете, можете да се запознаете.

— Тук? При вас?

— Да, разбира се, веднага ще обсъдим.

Турецки седна до бюрото и започна да чете статията, наречена „Чиновнически интереси в банята“. В нея наистина се описваше и коментираше заснетото на видеокасетите: гуляите с момичета, а по-нататък — посещението на сауната с младите жрици на любовта.

— Откъде може да се е появило това? — гневно попита Казански. — Нали ви помолих да не огласявате фактите!

— Засега не мога да ви кажа по какъв начин информацията се е промъкнала в печата, трябва да поговоря с Пихтин, собственика на записите, може би ситуацията ще се изясни.

— Добре, изяснявайте, търсете. Трябва да докажете, че нямате нищо общо! По-нататък, имам още един въпрос към вас: защо сте задържали сина на генерал Василиев?

— Откъде имате тези сведения?

— Нима има значение?

— Да, има. Моля да отбележите, през цялото време някой активно ви заблуждава. Кирил Василиевич си е вкъщи. Той е важен свидетел по делото за убийството на счетоводителя Крохин. Това първо, а второ, той е взел участие в присвояването на материални ценности на стойност шестстотин хиляди долара, пресечено вчера от оперативната група. Не съм възнамерявал да го арестувам, макар че той наистина изрази желание да се озове в следствения арест. Бои се от отмъщението на колегите си. Затова избрах като мярка за неотклонение подписка да не напуска града.

— Но защо аз не зная нищо за това? — попита възмутено Казански.

— Въпросът не трябва да се задава на мен. Задачата беше възложена пряко от Константин Дмитриевич Меркулов и изискваше незабавно решение. Ние се справихме своевременно, предотвратихме грабежа. Сега търсим организатора. Известни са и съучастниците в престъплението.

Казански мълчеше, на лицето му беше изписана досада, постоянно му се струваше, че го подминават. Тази подозрителност заплашваше да прерасне, ако вече не е прерасла, в патология, поне така си мислеше Турецки.

— Ще ви помоля по-малко да закачате… семейството на генерал Василиев.

— А знаете ли защо са държали Кирил във фирмата, която ръководи убиецът и мошеникът Долгальов? Не? Тогава да ви кажа. Генерал Василиев е бил съветник на фирмата по митническите въпроси. Пак той е съветвал и банка „Ресурс“, за което е получил твърде луксозно и скъпо жилище на символична цена.

— Не виждам нищо лошо в това. Той е офицер от запаса, а нашето законодателство не забранява… — започна Казански, но Александър го прекъсна:

— А аз виждам! Василиев старши не просто е съветвал, той е бил своеобразен „чадър“ за престъпната дейност на мошениците — банкери и бизнесмени. Нека се срещнем, когато подготвя делото за изпращане в съда, и тогава да обсъдим детайлите. Не знам какво ще стане с бащата, но за Кирил Василиев мога да кажа следното: предполагам, че ще му се наложи да отговаря не само като свидетел.

— Е, докато умните се наумуват… — Казански си позволи саркастична усмивка. — А за компромата на Савелиев изяснете нещата. И докладвайте.

Турецки излезе от кабинета с чувство на погнуса. Трудно понасяше прекия си началник.

В коридора се сблъска с Олег Величко, засилил се точно срещу него.

— Накъде летиш, орел? — попита Турецки, докато „се охлаждаше“ от разговора при шефа.

— Александър Борисович! Задържали са Козлов на летището! Ще отидем ли?

— А така! — възкликна зарадвано Турецки. — Чакай в колата! Идвам веднага!