Фридрих Незнански
Черните банкери (34)

33.

Вестта, че Козлов е в Москва, пробуди ловеца у Грязнов. Той веднага извика на помощ своите оперативници и полетя към „Тверска“. Но в бара го очакваше разочарование. Барманът съобщи някак неохотно, че преди половин час Козлов е напуснал заведението.

Погледът на Вячеслав падна върху счупения телефон, обърна внимание на полупразната зала.

— Тук сякаш е минал Мамай с ордата си?

— Не Мамай, а ОМОН — злобно отсече барманът и му обърна гръб.

— ОМОН? — смая се Грязнов. — И какво правиха тук?

— Арестуваха Бартенев.

— Той пък кой е? — Грязнов се направи, че името не му говори нищо. Макар твърдо да знаеше за кого става дума и дори беше наблюдавал любовните му изпълнения на дивана до сауната.

— Ами депутат от Държавната дума… Около четирийсетте. Не знам как да ви го опиша — цедеше без желание барманът.

— А кой счупи телефона?

— Омоновецът. Строши го, нищо не обясни.

„Не е работа на омоновците да чупят телефони, най-вероятно го е направил човек, който се е страхувал да не телефонират в милицията. Макар че някои от посетителите сигурно са имали мобилни. Така са ги изплашили, че са забравили за телефончетата си. Значи тук са идвали бандити, представили се за ченгета — помисли Грязнов. — И сега ще се наложи да търсим тези нахалници, крито са отвлекли Бартенев. Май депутатът от Думата ще си изпати.“

— Кога стана това?

— Преди половин час — отговори барманът.

— Та за това време те спокойно може да са напуснали Москва!

— Точно така.

— А Козлов как се държеше?

— Като всички, легна на пода, после, когато омоновците си заминаха, постоя още малко и се измъкна тихичко. Нали ви казвам, преди половин час. Може и повече да има.

— Колко време стоя тук?

— Цялата вечер. По-рано той ни беше постоянен клиент. Тук всички го познават. Бурно посрещане, черпня. Ето там, в ъгъла — той посочи масата, край която нямаше жив човек.

След като изслуша бармана, Грязнов разочаровано разбра, че осведомителят е изхитрувал, позвънил му е прекалено късно. Ще се наложи да си поговорят с този платен агент.

Но сега най-много го тревожеше Козлов, който можеше да се скрие при всеки от приятелите си.

— С кого си замина? — попита Грязнов.

— Не знам, не забелязах — отвърна барманът. — След като омоновците проснаха всички на земята, сам разбирате, никой не се чувстваше по най-добрия начин. Настроението на всички се развали и се разпръснаха. Боя се, че през следващите дни ще имаме по-малко посетители. Сега ще се наложи да чакаме да се забрави произшествието.

Вячеслав излезе навън и каза на оперативниците си, че операцията се отменя. Сериозната екипировка на мнимите омоновци му подсказваше, че делото на банкерите и компанията около тях придобива нов аспект. Неслучайно са отвлекли Бартенев. И най-вероятно не с цел просто да го сплашат. Значи утре сутринта трябва да прочете внимателно сводката на произшествията. Не е изключено да… съвсем не е изключено…

Грязнов сякаш беше предчувствал. Сутринта позвъни на Турецки и му съобщи, че държи в ръцете си поредната сводка.

Край село Саръбиево, Луховицки район, е открит трупът на Бартенев. В него са намерени документи и пари, убийците не са докоснали нищо. На същото място се е търкалял подхвърленият от килърите пистолет ТТ.

— Къде е сега трупът? — попита Турецки.

— На „Пироговка“, в моргата на Медицинския университет.

— Има ли други подробности?

— Немного. На главата на жертвата е бил нахлузен чувал, Бартенев е получил четири рани от куршуми. Умрял е от загубата на кръв и преохлаждането на организма. Ако е бил намерен по-рано, е можело и да го спасят.

Когато свърши разговора, Турецки намери Олег Величко.

— Докато ръководството реши кой ще води делото за убийството на Бартенев, трябва да разберем всичко за него. Включвай се в ситуацията, проучи връзките му. С какво се е занимавал, с кого е общувал? Какво е семейството му, изобщо що за човек е бил?

— Разбрах — отговори спокойно Олег. — Това депутатът ли е? От банковата компания? Ще се постарая да открия всичко възможно.

— И още нещо. Козлов е в Москва. Трябва да го търсим у приятели или познати. Убеден съм, че ако е ходил у тях, подслушването вече щеше да докладва. Най-вероятно не е предупредил роднините си, че пристига.

— Все пак ще отида с оперативниците в дома му — каза Олег. — Така е най-сигурно.

Срещата беше на „Петровка“ 38 в кабинета на Грязнов.

— Кой носи повече новини? — попита Александър Борисович.

— Аз нямам почти нищо — каза Грязнов. — Олег, започни ти.

— Жената на Козлов — започна Величко — много се учуди, когато разбра, че мъжът й е в Москва. Обеща да ни съобщи, ако случайно той се отбие. Вече от година са в лоши отношения, съпругата го ревнувала от Бережкова, знаела е и за връзките му с други жени. Затова той не живеел в московското си жилище, а спял на вилата, най-често оставал у приятели. Тя каза, че трябва да го търсим у някой от старите му познати. Службата за подслушване също потвърди, че Козлов не е звънял в дома си.

— Ясно. А за Бартенев?

— Тук извадихме късмет, за него има предостатъчно информация. — Величко извади от джоба си бележник и започна да чете: — Николай Николаевич Бартенев, роден хиляда деветстотин петдесет и девета година. Жител на Ставрополския край. Образование средно. Служил в артилерийските войски. Занимавал се с предприемаческа дейност. Основни дейности: търговия и производство на водка. Много пъти негови фирми са фалирали, но той създавал нови. По-нататък информацията е известна на всички: избран за депутат на Държавната дума от седми Коломенски избирателен район, влиза във фракцията на ЛДПР.

— Само официални данни ли имаш? — попита Турецки.

— Не, открих нещо по-важно. Оказва се, че срещу Бартенев е било образувано дело. Бил е обвинен в убийството на двама души. Наказателното дело е в градската прокуратура. Нашите са се обръщали в Думата с молба Бартенев да бъде лишен от депутатски имунитет, но колегите му сметнали, че не са събрани достатъчно улики за обвинение в убийство. Отказали са да му отнемат имунитета.

— Кой е водил делото?

— Старши следователят Фомин. Познавате ли го?

— Мисля, че да. Според мен е свестен човек. Странно… Добре де, ще вземем делото при нас. Да видим за какво става дума. А ти пусни Пихтин по следите на Козлов. Да звъни на познати, да търси. Може да се крие при мадамите си! Той трябва да познава всичките му мацки — такава му е била работата.

— Добър ход — кимна Олег. — Да тръгвам ли?

— Добре. Желая ти късмет. А на Пихтин кажи от мое име, че като ни помага за намирането на Козлов, спасява кожата си.

Олег кимна и излезе.

— Пак ще се наложи да звъня в РУОП, да ги помоля да се поровят по горещите следи, какви фирми е притежавал този Бартенев, какво е продавал, кой какво е купувал от него. А в това време ще проучвам неговото дело, може случайно да намеря някаква сериозна сламка.

— Жалко, че Геранин и Долгальов са извън играта.

— Разпитах счетоводителя и сътрудниците на Геранин, но не събрах никакви доказателства. Съпругата Наталия Максимовна, между другото тя е жена, от която не можеш си откъсна погледа, също не е в течение. Само той може да разкаже какво е станало с него и с банката. Но за съжаление лежи в реанимацията в изключително тежко състояние. Постоянно звъня в клиниката. Долгальов се скита из чужбината, службата за подслушване държи телефона му под контрол. Така че, ако излезе нещо, веднага ще сигнализират. А при теб нещо конкретно?

— Притиснах Птичката божия. Позвъних му. Беше си вкъщи. Започна да лъже, че не познал веднага Козлов. Едва когато се вгледал по-добре, разбрал, че е търсеният. Отначало се побоял да не направи впечатление с интереса си, пък и телефонът зает. После пък не можел да се отдели от компанията си. С една дума, поддържал си легендата. И най-накрая тръгнал да звъни.

— Това става преди или след нападението?

— След, естествено.

— А защо не е съобщил веднага за нападателите?

— Разправя, че ги взел за истински омоновци. Казва: и те са извънредно груби. И разпасани. За съжаление той е прав.

— А ти какво му каза?

— Наредих му да си стои вкъщи и да ме чака. Искам да го хвана за яката и да отидем заедно в бара.

— А не се ли страхуваш да разкриеш агента?

— Защо да го разкривам? Не ни е за първи път, умеем да работим. Той ще ми изпее всичко.

Телефонът зазвъня.

— Извинявай — Грязнов вдигна слушалката, но послуша и я подаде на Турецки. — За теб. Костя те търси.

— Саша, ако нямаш спешна работа в МУР, отбий се при мен.

— Сега ще свършим тук с Грязнов и ще дойда.

Той затвори телефона.

— Значи заминаваш при Птичката? Само много те моля, не си търси белята. Как е ръката ти?

— Зараства как да е. Душата ми не е добре.

Турецки съчувствено погледна приятеля си.

— Е — каза Меркулов, — как се развиват твоите банкери?

— С променлив успех. Тази банка „Ресурс“ се превръща в многоглава хидра, разклонява се, не знам кога ще й извием врата.

— А какво става със Савелиев? Казански идва да ми се оплаква, че си вкарал в делото видеозаписи, компрометиращи заместник-министъра?

— Имаме пет касети с такива записи. Не само за Савелиев, а и за още много други чиновници, депутати, там е известният ти о.з. генерал от милицията Василиев. Как да пусна сега Пихтин, като се явява важен свидетел по същото това дело за банка „Ресурс“? Нямам много свестни показания. Едни свидетели заминали в чужбина, други починали, царство им небесно, трети безследно изчезнали.

— Изобщо не те упреквам, просто се интересувам. Знаеш ли, че Казански постоянно трупа компромати за собствените си подчинени. Но защо се оплаква точно от теб? Какво има между вас, взаимна неприязън ли?

— Ами как! Страх го е да не го изпързалям. Всяка твоя похвала по мой адрес, да не говоря за похвалите на главния, за него е като нож в сърцето.

— Добре де — Меркулов се намръщи, — това е негов личен проблем. А пък аз те извиках по следния въпрос. Убит е депутатът от Държавната дума Бартенев, обаждаха се отгоре, интересуваха се от делото.

— С този депутат се получава такъв цирк, че свят да ти се завие. Оказва се, че в градска прокуратура има дело срещу него, обвиняват го в убийството на двама души. Но Думата отказала да отнеме имунитета му. Такива ми ти работи, треперят за собствените си кожи.

Меркулов погледна смаяно Турецки.

— Откъде ти е известно това? Кога успя? Едва днес е убит.

— Стечение на обстоятелствата. Преследвах Козлов, който се е върнал вчера от Англия заедно с Бартенев. Изпуснах си заподозрения, а пък съдбата на приятеля му се оказа свързана с нашето дело за банкерите. Тъкмо когато ти се обади, тормозех Слава и Олег по този повод.

— Значи Козлов все още си гледа живота? Забавлява се.

— Да. Но е в Москва. Дал съм инструкции чрез МВР. Снимката му е раздадена в транспортната милиция и по всички отдели. Мисля, че няма да чакаме дълго залавянето му.

— Добре, ще поискам делото на Бартенев и ще го предам на теб, а ти ми изготви спецдонесение за Думата за този шибан депутат.

— Ще бъде изпълнено — Турецки се усмихна. Щом Костя псува, значи е много сърдит.

Още в коридора Турецки чу как в кабинета му телефонът просто се тресе от звънене.

— Идвам, идвам — каза той, сякаш телефонът можеше да го чуе.

Отключи вратата, затича се към бюрото, грабна слушалката и чу гласа на Олег Величко.

— Някакви новини? — попита припряно.

— Добри. Намерихме Козлов. Пихтин се обадил на някоя си Кира и го открил там. Вечерта Владимир Афанасиевич възнамерява заедно с Кира да посети бившия си приятел и съратник по вила. Ще му спретнем една среща с МУР от най-висока класа.

— Новината просто е отлична! В колко часа е обещал да отиде у Пихтин?

— Около осем вечерта.

— Ще се постарая да присъствам, ако не ме задържат някакви други неща.

— Александър Борисович, с вас ще ми бъде по-спокойно.

— Как е Пихтин?

— Държи се храбро. Струва ми се, че е артистична натура, лесно се вживява в ролята и я играе блестящо. Сега на лицето му е изписано, че изпълнява важна държавна работа, дори собствената му жена го гледа с известна почит.

— Прекрасно. Радваш ме. До довечера, ако не успея да дойда, действай според обстоятелствата. Можеш да не се церемониш с Козлов, карай го направо тук.

Турецки затвори, но веднага пак се разнесе звън — вече от вътрешната линия.

— Слушам.

Обаждаше се Клавдия Сергеевна.

— Саша, толкова бързо си тръгна от Константин Дмитриевич, че не успях да ти предам пакета.

— Да не е дошло делото на Бартенев? Твърде бързо.

— Не, това е по спецвръзката. Аудиокасети. Ще дойдеш ли, или да ги нося? — Гласът й звучеше съблазняващо.

— Ами носи ги — измърмори Турецки. — Жалко, има много хора, можехме да полудуваме с теб, нали?

— Ей, хулиган! — заумилква се Клавдия, но в гласа й имаше повече одобрение, отколкото осъждане.

Горката жена, на какво се надява? Нима очаква да се повтори това, което Александър се постара отдавна да забрави? Е, имаше там нещо… а тя помни, въздиша, умилква се…

Турецки пъхна донесената от Клавдия касета в магнетофона. Долгальов разговаряше със заместника си Заметалин.

— Аз съм в Минск — съобщаваше Долгальов. — Замислил съм грандиозна работа за шестстотин хиляди долара. Ставам посредник между Днепропетровския завод за тръби и руското предприятие „Западна сибирска магистрала“. Форма на заплащане — неотменяем акредитив. Гарант ще бъде турската банка „Ексим“.

— Но ние нямаме договор за сътрудничество с тази банка. Дори не знам къде се намира.

Значи Заметалин се учудва.

— Лошо работиш, скъпи заместнико! Банката се намира в Кипър. Но не се безпокой за това. Аз решавам проблема.

— Това чиста сделка ли ще бъде или?…

— Или… и нищо повече. Притрябвало ми е, трябва да влача тръбите през цялата страна! Та аз веднага ще ги продам в Минск или в Москва.

— Рискована операция — усъмни се Заметалин.

— Рисковано е и да се живее. Може да умреш — прихна Долгальов.

— Желая ти успех.

— Не бързай да се сбогуваш. Какво се чува из фирмата?

— Нищо особено. Идваха от милицията, интересуваха се от Крохин, но после всичко заглъхна.

— Бях сигурен, че ще завърши така. При мен всичко е пресметнато три хода напред. Очаквай нови съобщения. Може да се наложи ти и Василиев да приемете стоката в Москва.

— Колко е?

— Двайсет и един вагона.

Заметалин подсвирна.

— Е, ще има достатъчно работа.

— А ти как мислеше? Няма смисъл да издребняваме! Като ще купуваме, цели композиции да е! — Долгальов отново се засмя нервно.

— Разбрах, ще подготвям почвата.

— Да, за всеки случай търси купувач. Със здраве. Целуни Светланка от мен.

Разговорът прекъсна. Турецки раздразнено изключи магнетофона и измърмори:

— Рано е да се радваш, Долгальов, лично ще се постарая да посрещна твоите вагони.

Той скри касетата в сейфа, където вече лежаха видеозаписите на Пихтин. Тези материали трябваше да чакат да им дойде времето.

Турецки можеше да бъде доволен от днешния ден, каруцата започваше да се мърда малко по малко, но ще се наложи още доста дълго да я тика.

И пак телефонът. Този път беше Грязнов.

— Радвам се да те чуя. Толкова отдавна се разделихме, че вече ми доскуча за теб.

— Има интересни новини. През юни миналата година Бартенев е продал недвижимите си имоти, включително и завода за спирт.

— Кой е купувачът? — поинтересува се Турецки.

— Някой си Свинин.

— Веднага ли се е разплатил с Бартенев?

— Не, дължал му още четиристотин хиляди долара. И не бързал да ги връща. Според клаузите в договора с всеки изминал ден от просрочката сумата на дълга се увеличавала с петнайсет процента. Можеш ли да си представиш? Сега това е някаква кошмарна сума.

— Ясно. Значи, щом не може да ги върне, остава да го убие? — предположи Турецки. — Трябва да се срещнем с въпросния Свинин. Но повече ме безпокои барът. Опитай се да изкопчиш още нещо от твоя агент. Струва ми се, че нещо го усуква. Не казва всичко. Между другото, Държавната дума активно се интересува от делото, искат да знаят мотивацията за убийството на депутата. Как мислиш, дали мотивът е политиката?

— Никаква политика, чисто криминална история — каза спокойно Грязнов. — Затова, ако моята Птичка е решила да ме излъже, лично ще й извия врата!

— Ей, по-полека, каубой!

— Не се бой, делото ни е справедливо, ние ще победим.