Фридрих Незнански
Черните банкери (31)

30.

На екрана се веселяха хора, масите бяха отрупани с бутилки коняк, водка, неизвестни за Турецки вина. В едър план изплуваха всевъзможни мезета. Както и разголените бедра на сръчни девици и добре налети с тлъстини мъжки торсове.

— И къде е вашият Савелиев? — попита Турецки, без да изпитва ни най-малко желание да гледа как се развлича най-новото поколение на руския елит.

Пихтин послушно превъртя касетата по-напред и Турецки видя тлъст плешив мъж, съвсем гол, с младо момиче, седнало на коленете му. Те се целуваха в захлас, а в това време ръката на мъжа активно шареше между краката й. Девицата се кискаше и дърпаше, но не се отлепяше от устата на кавалера си.

— И така нататък — отбеляза Пихтин, избърсвайки незабелязано потта от челото си.

— Добре, спрете тия циркове — махна с ръка Турецки. — Господин заместник-министърът наистина има за какво да се безпокои толкова силно. Ще отложим киното за по-добри времена. А сега изключвайте музиката и сядайте да поговорим. Олег — той се обърна към Величко, — води протокола. А на вас, приятели, едно голямо прокурорско благодаря.

Владимир Яковлевич се усмихна широко, стана и намигна на Саватеев:

— Коля, при Борисич винаги е така. Непременно ще прекъсне на най-интересното. Добре де, да си ходим, че вече стана много късно. Как е шефът?

— Върна се. Добре е. Позвъни у тях, ще се зарадва.

Когато оперативниците излязоха, Турецки се върна към въпроса за касетата.

— Къде е снимано?

— Има един нощен клуб, казва се „Парадайз“. На улица „Тверска“. А към него има сауна. За големи хора, така да се каже. И там значи…

„Парадайз“ на „Тверска“… Нещо беше свързано с това име. Турецки искаше да си спомни, но отложи „за после“, понеже наистина времето летеше, наближаваше полунощ, а трябваше да разпита този специалист Пихтин.

— И тъй, господин Пихтин, Виталий Валерианович. Започвайте. И повече разказвайте за себе си, не се притеснявайте. Всичко ни интересува, до най-малките подробности, как стигнахте до такъв живот — започна разпита Турецки.

— Преди перестройката бях администратор в ТЮЗ2. Скромна длъжност и заплата, но тогава всички живееха скромно. Затова пък с гордост можех да кажа, че работя в театър, приобщен съм към изкуството. А след това сякаш всичко се завъртя. Помня, когато на „Тверска“ сложиха Горбачов и Елцин от шперплат, появи се илюзията за свобода. Създаваше се впечатлението, че си на „ти“ с президента, върви, прегърни го, снимай се с него! Точно тогава срещнах мой съученик. Стоеше до един як мерцедес, а аз тичах наоколо със съветските си панталонки. Той ме спря, заговорихме за житието-битието. Предложи ми: остави, вика, твоя театър и ела при мен в банката. Тъкмо сега директорът набира хора, аз съм много гъст с него, така че ще те уредя.

— Трите имена на твоя приятел и съученик?

— Володя Козлов.

— Козлов от банка „Ресурс“? — следователят не повярва на странното съвпадение.

— Да, какво толкова? — отговори Пихтин. — Той ме заведе при приятеля си, директора на банката Акчурин. И оня ме взе на работа, наистина падна ми се странна длъжност. А после и някои деликатни поръчения. Понеже преди това съм работил в театър, ми възложиха да организирам отдиха на шефовете…

Тогава ръководството беше от мъже, чак по-късно вдовицата на загиналия директор започна да управлява банката, съответно и отдихът се избираше съвсем мъжки. Колективно ходехме на лов, за риба, на сауна, в елитни клубове и ресторанти от най-висока класа. В моите задължения влизаше да осигуря пиенето за всички, мезетата и по възможност нежно женско присъствие. Разбира се, не бях посветен в тънкостите на финансовите въпроси на банката, но присъствах на най-важните преговори на банковото ръководство с влиятелни лица, в това число и с държавни чиновници. Възможно е да не съм разбрал всичко. Но ако ми задавате насочващи въпроси, ще се постарая да си спомня информацията, която ви интересува. Когато банка „Ресурс“ фалира, а моят приятел Володя Козлов, който минаваше за любимец на неутешимата вдовица, изведнъж замина с нея в Англия, разбрах, че златните ми дни са свършили. Един от клиентите на банката, от тези, които не бяха останали на сухо, от душевна доброта ме уреди в администрацията на завода за битова химия в Бибарево. Сега работя там. Вярно, парите са малко, но нали трябва да храня семейството си.

— А какво ви подтикна да правите видеозаписите? Все пак, както разбирам, не е било безопасно за вас. Рискът е огромен.

— Това е дълго за разказване. И ако сте готови да слушате, ще разкажа. Но трябва време.

— Не знам защо, Виталий Валериановия, но се отнасям към вас със симпатия, може би най-добре да поговорим утре. Какво ще кажете, ако ви пусна до утре срещу подпис, че ще се явите? — попита Турецки. — Защото наистина е прекалено късно. Не ми се иска да ви разпитвам цяла нощ.

— Много съм ви признателен. Боя се, че семейството ми бездруго се притеснява много.

— Но утре непременно ще продължим разговора.

— Сутринта, ако разрешите, имам няколко лични неща, а след дванайсет съм готов да дойда при вас. Може ли така?

— Отлично — каза Александър Борисович и погледна часовника си. — Да, дванайсет без четвърт е, полунощ. Как лети времето! Хайде да си отиваме по домовете и до утре.

— Може ли вече да тръгвам? — попита Пихтин.

— Един момент, ще ви изпратим. А за утре ще ви напиша призовка.

Пихтин стоеше покорно до масата и чакаше. Личеше, че е от хората, които бързо се смиряват с поражението си и безропотно приемат новите правила на играта, поставени от противника. Такъв човек не трябва да се намесва в рисковани начинания, защото резултатите могат да са плачевни.

Излязоха и тримата от сградата на следственото управление на Главна прокуратура. Сбогуваха се с Пихтин.

— Мисля, че съдбата ни го изпрати — рече Турецки на Олег. — И при липсата на свидетели това е просто находка!

— Ох, не обичам да си имам работа с високите чинове. От тях човек има само неприятности — поклати глава Величко.

— Сега най-много ме интересуват хората, свързани с нашето банково дело. Искам да разбера ролята на Козлов в смъртта на Акчурин и Бережкова. Мисля, че тъкмо Пихтин ще ни помогне да разберем отношенията на Козлов с това семейство.

Турецки стовари Олег до метрото, отмина и си спомни, че възнамеряваше да звънне на Грязнов. Извади мобилния. Вячеслав още не спеше. Александър съобщи, че операцията с изнудвача е завършила нормално и дори открива известни перспективи. След това се поинтересува как е самочувствието му.

— Командировката съвсем ме извади от релси, отпуснал ли съм се, какво.

— Няма ти нищо — засмя се Турецки, — скоро ще ти мине. Спомних си, ти май имаше един свестен информатор, струва ми се някъде около клуб „Парадайз“ на улица „Тверска“. А аз като че ли отново започвам да се интересувам от тези места. Не можеш ли малко да го активизираш в това отношение?

Грязнов нямаше нужда от обяснения — ставаше дума за най-добрия му агент-информатор.

— Добре де, ще се свържа с него.

— Поръчай му да разузнае кой е изпял Бережкова, когато се е върнала от Англия. Нека те държи в течение, ако чуе нещо за Козлов.

— Задачата е приета. Вече говорихме с него на тази тема. Едно нещо ме разочарова: тези Акчурин, Бережкова и дори самата банка „Ресурс“ — вече всички са покойници. Ти сякаш се занимаваш с тяхното наследство.

— Банката е мъртва — възрази Турецки, — но вложителите са живи, а те си искат парите. Освен това наоколо се движат престъпници, уверени в своята безнаказаност.

— Благодаря ти, Саня, за възвишените речи, имаш дар слово. А знаеш ли какво ми се случи днес?

— Пак ли някоя история?

— Нещо такова. Наближавам нашия вход, вече е тъмно. Гледам уличната лампа, а около нея кръжат снежинки. „Слава богу, мисля си, най-после зимата дойде. Ще се събудя утре, а наоколо всичко ще е бяло-бяло! Светло и чисто!“ Отварям входната врата, а срещу мен някакъв психар с маска и нож в ръката. Аз го блокирам с лакът, викам: „Стой! Мирно!“, а той като ненормален все се мъчи да скочи върху мен. Не е по правилата, нали разбираш? Знаеш, дясната ми ръка е извън строя, наложи се да се браня с лявата. И изведнъж една кола — право срещу нас, застана плътно до входа. Мислех, ще ни смачка. С една дума, успях да се промъкна през вратата, а онзи луд скочи в колата и тя изчезна. Саня, всичко стана толкова бързо, че дори забравих да си извадя пистолета, разбираш ли? За първи път в живота си се обърквам. Това да не е старост, а? А когато изскочих навън, вече бяха изчезнали.

— Не, още си под влияние на твоята командировка… Сигурен ли си, че е дебнел точно теб? Кой знаеше, че ще се прибереш по това време?

— Ами колата? А маската на лицето?

— Всичко е толкова странно… Добре де, лека нощ. Утре ще се видим.