Фридрих Незнански
Черните банкери (30)

29

Следобед Турецки работеше с банковата документация, но беше разсеян — неизвестно защо мислите му се връщаха към Савелиев. Трудно можеше да предположи как ще се развият по-нататъшните събития, следователят знаеше предварително само финала. Ще се наложи дълго и досадно да разговаря с изнудвана и може би срещите няма да са безполезни и за двамата. Сега Турецки очакваше Савелиев да му позвъни, за да вземе конкретно решение.

На вратата се почука и в кабинета бавно влезе Грязнов. Александър скочи да го посрещне, прегърна го, притисна го до гърдите си. Лицето на Вячеслав се сви от болка.

— Господи, съвсем забравих! — започна да се извинява Турецки.

— Няма нищо, ръката ми ще изтърпи, но ръкавът ме боли: виждаш ли как съм го залепил.

— Извинявай! Боли ли?

— Глупости, удари ме едно парче, сложиха ми два шева, ще ми мине като на куче.

— Хайде, сядай, разказвай, как беше?

Грязнов изложи накратко всичко, което научи и преживя в Ставропол, не украси нищо, призна, че загубата на Тамара се е оказала сериозна душевна травма.

— А ти какво откри тук без мен?

— Дълго е за разказване, но ще намеря време. А твоите момчета са истинско злато. Отлични помощници.

Телефонът зазвъня. Турецки грабна слушалката, позна гласа на Савелиев и попита:

— Нещо ново, Степан Макарович?

— Уговорихме се да се срещнем довечера в пет пред „Пингвин“, на проспект „Мир“. Той ще се качи при мен в колата. Ще си разменим стоката. Но аз нямам толкова пари. Не знам какво да правя.

Турецки погледна часовника си и каза:

— За четири ще изпратя оперативни работници с необходимия реквизит. По време на срещата не се вълнувайте, не се страхувайте от нищо, нашите хора са опитни, ще се погрижат за сигурността ви. Ще заловят изнудвача.

— А не е ли по-добре да не го закачат?

— Ами ако този господин подари утре копие от видео касетата на жена ви или нахълта в дома ви с автомат „Калашников“? Боя се, че тогава ще е късно да ви помогнем.

— Може би сте прав, Александър Борисович. Постъпете, както смятате за необходимо.

Турецки затвори и попита Грязнов:

— Надявам се, вече разбра за какво говорим със заместник-министъра на финансите Савелиев?

— Шантаж с видеозапис?

— Именно.

— Да отида ли?

— Не, Слава, и дума да не става. Ранен си, иди си вкъщи, почини след пътуването, полежи. А пък аз по-късно ще ти звънна и може да се отбия.

— Каква ти почивка? Не мога да си намеря място, така ме боли душата!

— Ами ако там има престрелка? Не, щом имаш черен период в живота, не се пъхай в горещите точки.

— Саня, теоретично може и да си прав, но подозирам: страхуваш се, че може да те зарази моят малшанс. Така ли е?

— Не говори глупости. Не съм по предразсъдъците. Но въпреки това си отивай вкъщи.

Турецки съжаляваше приятеля си, но разбираше, че Грязнов трябва да преболедува неочакваната за неговите години любовна болка, просто няма друг изход от тази ситуация.

Половин час преди срещата най-добрите кадри на Грязнов — началникът на втори отдел на МУР Владимир Михайлович Яковлев и Николай Саватеев — пристигнаха в ресторант „Пингвин“, седнаха на една маса, поръчаха си по бира, пиха, разговаряха тихо и при това наблюдаваха внимателно присъстващите. Изнудвачът можеше да е както сред посетителите на заведението, така и сред минувачите на улицата.

Те нахвърляха примерен психологически портрет: младеж на двайсет и осем — трийсет и пет, на вид интелигентен, не работи, желае изведнъж да забогатее, с една дума — мечтател, романтик, може би комплексар, защото не се е реализирал професионално.

Савелиев пристигна пет минути преди определеното време на мястото на срещата, спря колата срещу заведението и сега нетърпеливо се оглеждаше в очакване на изнудвача. До него на седалката имаше малко черно куфарче, в което лежаха десет тънки пачки стодоларови банкноти. Всъщност това бяха „кукли“, изработени от опитните криминалисти на ЕКУ към Главно управление на вътрешните работи.

Ченгетата излязоха навън, без да бързат, спряха на десетина крачки от колата на Саватеев, заговориха за футбол. Яковлев пръв засече сред равнодушно-замислената тълпа нервното, измъчено лице на шантажиста и отдалеч незабелязано започна да го следи с поглед.

Мъжът беше с дълго черно палто, без шапка. Тясно правилно лице, дълги бакенбарди, напрегнато стисната уста и цялата фигура, висока и кокалеста, напрегната, сякаш очакваше удар.

Изнудвачът отиде до колата, озърна се, седна до Савелиев, предаде му касетата, пое куфарчето с парите, отвори го леко, надникна, остана доволен. На излизане тракна вратата. И в този момент го хванаха, китките му се оказаха в белезници, а куфарчето с парите — у единия нападател. За миг го завлякоха до спрялата отпред кола.

— Кои сте вие? — попита най-накрая изнудвачът, облизвайки пресъхналите си от вълнението устни.

— Московска криминална милиция — отвърна Яковлев. — А вие кой сте?

— Виталий Пихтин.

— Браво, ето че се запознахме.

— Къде ме карате?

— В затвора. Вие шантажирахте човек, взехте пари от него, къде да ви водим? Може би искате на курорт? Оставихте ли си още копия от касетата?

— Да, да — охотно взе да кима Пихтин.

— Добре. Да отидем да вземам копията ви, ще ни покажете всичко. Какви тайни можем да имаме сега с вас?

— Но те са на вилата.

— Добре де, ще отидем на вилата. Разбирате, за да бъде разговорът ни по-сърдечен, така да се каже, е необходимо да знаем за вас колкото се може повече.

— Ако обичате, да си покажете документите — неочаквано помоли Пихтин.

— Презастраховате се! — усмихна се Яковлев, седнал до шофьора. Показа служебната си карта, без да обръща лицето си към арестувания.

— Не е там работата, сега има достатъчно акули, знам ли кой ме е спипал.

— Показвайте пътя, Пихтин — нареди Яковлев.

— Осемдесет и седми километър на Ярославското шосе, след това завой надясно и вилната зона е до него.

Те се понесоха по вечерна Москва, студена и кална. Уличните лампи и светещите прозорци неизвестно защо будеха тревога. Това беше чужда светлина, могат да те сгреят само твоите прозорци, ако някой те чака зад тях.

Трябваше им горе-долу час, за да излязат от Москва, толкова пътуваха и до вилата на Пихтин.

— Богат господин сте, имате прекрасна вила — каза Яковлев, разглеждайки двуетажната постройка, осветена от бледата светлина на уличната лампа.

— Вилата не е моя, а на един приятел. Замина за Англия, остави ми ключовете, помоли ме да я наглеждам.

След топлата кола тук, в околностите на Москва, се чувстваше студ.

Пихтин отключи, светна в коридора, пусна гостите да минат вътре. Гостната, облицована с жълта ламперия, беше обзаведена с плетени от върба мебели и изглеждаше като облята със слънце. Стори им се, че тук дори ухае на смола.

Касетите, пет на брой, лежаха на масата.

— Хайде да ги видим сега, става ли? — предложи Яковлев.

— Видеото ми не работи. Рядко идвам тук, примерно веднъж месечно.

— Добре де, ще отидем в прокуратурата — каза Яковлев. — Там отдавна ви очакват.

Пихтин стоеше с наведени очи и очакваше по-нататъшните разпореждания.

— Заключвайте вилата, заминаваме за Москва. Коля, вземай касетите.