Фридрих Незнански
Черните банкери (22)

21

Колата навлезе в града, когато започнаха да светват първите прозорци. Грязнов нетърпеливо погледна часовника си, преценявайки дали ще има време да телефонира на Тамара. Оказа се, че има достатъчно време.

От двете страни се нижеха складове, гаражи, след това започнаха жилищни кооперации, след тях заводски корпуси. Най-накрая колата зави в тихо дворче, където се намираше уютният хотел на завода за химически реактиви.

Дежурната беше предварително предупредена, изпрати радушно Грязнов до стаята му, обзаведена с всичко необходимо, приятна и чиста.

— О, какъв палат! — рече весело Грязнов.

— Харесва ли ти? Ще останеш ли?

— Да, разбира се.

— Не се сърди, ще те оставя за десетина минути, най-после трябва да полеем срещата — устните на Такоев се разтегнаха в усмивка, но очите му оставаха студени.

Грязнов помисли, че в зениците на Рустам се е настанила непоносима мъка и няма да изчезне, докато болката не се притъпи и не бъде изместена от нещо по-важно. Щастлив е онзи, който умее да се примирява със земните трагедии, да ги приеме като нещо неизбежно, без да иска от съдбата равностойна замяна на изгубеното.

Вячеслав само успя да вземе душ, а на вратата застана Рустам с бутилка в ръка, в другата държеше пакет с мезе.

— Да се почерпим, брат — прикани той.

— Като ще се черпим, да се черпим! — Грязнов едва сега си спомни, че цял ден не е слагал нищо в устата си, освен кафето при Овражников.

Мъжете измиха две чаши, нарязаха салама и шунката, отвориха консервите.

— Рустам, аз съм ти длъжник — рече Грязнов.

— Какво имаш предвид? — уточни Рустам.

— Тамара.

— Е, нека първият тост да е за Тамара! Това момиче ми е скъпо — Рустам надигна чашата си и я пресуши.

— Тя ми каза, че си спасил живота й, изнесъл си я от ада.

— Имаше нещо такова. Но после, когато аз бях зле, фактически тя ме измъкна от примката, така че сега не си представям живота без нея.

— Какво искаш да кажеш с това? — Грязнов се навъси.

— Нима тя не ти съобщи? Възнамеряваме да се женим! — рече Рустам.

— Не… а на мен не ми е хрумвало. Тогава и на двамата желая щастие! — За Грязнов ударът беше чувствителен.

Той пак напълни чашите с водка. Пиха мълчаливо. Рустам неочаквано се разбърза, а Грязнов не искаше да го спира. Настроението му се развали, пък и днес се измори, а утре го очакваше работата, заради която дойде тук. Освен това не беше любител на любовните приключения.

— Ще се срещнем ли утре? — попита Рустам вече на излизане.

— Да.

— Да ти изпратя ли кола?

— Не се притеснявай. Ще дойда с такси.

— Ако успееш да хванеш.

— Ще се постарая.

Грязнов изпрати Такоев до изхода на хотела и въздъхна облекчено, когато най-накрая остана сам. Легна на леглото и неусетно заспа. Сънят му беше дълбок — не се събуди през цялата нощ.

Сутринта го събуди телефонът. Намери пипнешком слушалката, без да отваря очи, но щом чу гласа на Тамара, веднага се събуди.

— Кой ми обеща да се обади снощи? — попита тя с обида в гласа.

— О, господи! Аз съм заспал — каза със съжаление Грязнов. — Извинявай, скъпа, но вчера Рустам ми каза такава новина, че аз се усъмних имам ли право да те ухажвам както едно време.

— Какво толкова ти каза?

— Твърди, че се каните да се жените.

— Така ли? Той казва така. А аз още не съм си казала думата.

— Въпреки това… Откъде се обаждаш?

— На пет минути съм от хотела ти. Обличай се, ще те закарам в прокуратурата.

— Чудесно! След пет минути ще бъда готов.

Грязнов скочи да се мие. Тамара малко се забави и докато дойде, Вячеслав беше избръснат, напарфюмиран и свеж.

За негово учудване тя му донесе закуска: портокалов сок, пакетче извара, нарязан салам и франзела бял хляб.

— Много ме глезиш! — усмихна се Грязнов и целуна Тамара по бузата. — Само че трябва да те огорча: отвикнал съм да закусвам. Чаша кафе в службата, през деня хапна нещо на крак, а вечерта — солидна вечеря. Такъв ми е режимът, нали разбираш? Затова сега няма да мога нищо да хапна.

— Жалко, а аз се старах… Е, тогава ще се наложи да те поканя на вечеря. Остави всичко, да вървим, Рустам помоли да те закарам сутринта на работа.

— С кола ли си?

— Помогнаха ми чрез нашия Фонд за съдействие на милицията. Докарват от Германия коли, тук ги продават! Но всичко е законно!

— Абе не се съмнявам! — засмя се Грязнов. — Каква марка?

— „Хонда“, малка е, но работи безотказно и съм много доволна.

Грязнов слушаше Тамара, а го измъчваше един въпрос, който не се решаваше да й зададе. Най-накрая не издържа, попита я, отмествайки поглед встрани:

— Какво сте имали с Рустам?

— Какво значение има за теб? — отговори тя след кратка пауза.

— Обичаш ли го?

— Обичах теб. Но се оказа, че на никого не е нужно. А животът си вървеше, различен — добър и лош. И през цялото време той беше до мен. Понякога ме плаши с претенциите си. Така живея край него, между страха и любовта.

— Значи нямам дори най-малката надежда?

— Знам ли!… Но по-добре да не говорим за това, че ще започнем да се пазарим и да си поставяме условия — предупреди го тя.

— Добре, няма… Хайде да вървим да ми покажеш твоята приятелка „Хонда“.

— С удоволствие ще ви запозная.

Колата се оказа с невероятно нелеп цвят — на розова перла, — къса, но просторна вътре, по женски уютна и светла. Леко врътване на ключа, докосване до педала — и колата леко се понесе из града, приютила в себе си двама души, някога съвсем близки, а сега застанали на кръстопът.