Фридрих Незнански
Черните банкери (11)

10.

Жената стоеше на прага и се усмихваше безсмислено. След това протегна ръката си на Саватеев, прегърна го през врата и страстно прошепна:

— Малкото ми ангелче, цяла вечност те чакам.

— Вие ли сте Марина Демяновна Суркова? — попита строго Николай и отмести ръцете й.

— Аз съм, душице. Разбирам, влизай. Тези стълби… съседките, кучетата, котките, мишките…

Тя се отмести в антрето и направи път на мъжа. Саватеев са заколеба: явно жената се е надрусала с наркотици и едва ли сега ще е способна да даде някакви показания, но, от друга страна, може пък точно в такова състояние да каже онова, за което ще се страхува дори да помисли на трезв ум.

— Има ли някой в апартамента? — попита той за всеки случай.

— Само аз и ти, миличък. Днес те сънувах, ти летеше към мен на ангелски крила.

— Марина Демяновна, да не ме бъркате с някой познат?

— Нали ти казвам, че те сънувах! И изведнъж те виждам наяве. Това не е ли чудо?

Саватеев най-сетне прекрачи прага и се озова в антрето. В апартамента беше необикновено студено.

— Не ви ли работи парното?

— Работи, слънце мое! Всичко работи у нас, но ми е горещо! Цялото ми тяло гори — тя хвана Николай за ръката и го повече в стаята, където имаше широко отворен прозорец и мокрият вятър блъскаше пердето. — Аз те чаках, изгарях от любовен плам. Ей сега ще умра.

Жената се залепи за него, обви с ръце шията му, затвори очи и зачака целувката му. А той се дръпна рязко от обятията й, сложи я на фотьойла и извика:

— Прекратете тази сексуална истерика! Аз съм от милицията!

— Така ли? — изуми се тя. — А нима милиционерите не обичат жените? Не си прав, душко. Аз имах един капитан и той много ме обожаваше, въпреки че си имаше жена.

— Е, аз все още съм лейтенант. Значи имам перспектива. Гражданко Суркова, вчера носили ли сте пакет на сестра си Бережкова?

— Да, сладурчето ми. Носих й. И след месец пак ще й занеса. Алла е чудесен човек, аз я обичам, всички обичам, само мен никой не ме обича — тя захлипа, като избърсваше очите си с юмруци като дете.

— Употребявате ли наркотици?

— Това не е наркотик, това е прахче за главоболие.

— А откъде го вземате?

Изведнъж тя изплашено погледна Саватеев и попита:

— Ама наистина ли си от милицията?

— Да.

— И ще ме арестуваш ли заради прахчето ми?

— Не. Защо да ви арестувам? Това сигурно е лекарство, щом ви помага толкова добре. Аз също имам понякога адско главоболие. Кажете ми, откъде го купувате?

— От Мирек. Той ми го дава по втория начин.

— Марина Демяновна, а може ли да ме запознаете с него?

— Мога, но нали ти, душко моя, не ме обичаш — тя се усмихна кокетно. — Знаеш, че ще умра без любовта ти.

В очите й отново блесна страстният пламък на желанието. За миг тя увисна като котка на врата на Саватеев и се впи в устните му. Той едва успя да отмести жената от себе си и с усилие я върна в креслото.

— Гражданко Суркова, нека първо се уточним по всички въпроси, а тогава може и да се обясняваме в любов. Не ви ли е студено? Да затворя ли прозореца?

— След лекарството ми е горещо, искам да се разсъблека, ще ми помогнеш ли? Моля ти се!

Тя започна припряно да разкопчава блузката си. Николай изпсува, прииска му се да я шамароса, да я накара да се освести, но разбираше, че няма да се справи, трябва час по-скоро да извика дежурния екип на психодиспансера. Той се помайваше още с надеждата да научи нещо за наркотика и за Бережкова.

— Марина Демяновна, отговорете ми на още няколко въпроса, а след това ще направя за вас каквото пожелаете.

— Ще се влюбиш ли в мен, ангеле мой? — попита тя страстно. — Ще се влюбиш ли? Кажи?

— Разбира се. Но по-късно, когато ме произведат капитан. Кажете ми, лично ли приготвихте пратката?

— Вовочка Козлов я направи, Алкиният любовник.

— Нима тя има любовник?

— Да, но това е тайна, на никого не трябва да казваш — жената допря пръст до устните си. — На никого и никога.

— Ас какво се занимава този ваш Вовочка?

— Той е бизнесмен, има магазин, къща, параходи… Не знам, не ме измъчвайте. По-рано работеше с Алка, а след това, когато банката фалира, се захвана със собствен бизнес. Но обича Алка. Така я обича! Интересува се, грижи се за нея. Казвам му: докато тя е в затвора, обичай мен. А той се смее, през цялото време се смее…

— А по какъв начин загина мъжът на Бережкова?

— Ами не знам… Сигурно е имал проблеми със сърцето, заспал и не се събудил. Добър човек беше, Бог да го прости.

— Марина Демяновна, как да намеря Мирек, за да си купя от прахчето за главоболие?

— Имам телефона му, душко. Но ти вече ми дотегна с въпросите си — каза тя капризно и му подаде бележника си. — А сега, сладурче, ще те глътна.

— Един момент, Марина Демяновна, само да звънна на Мирек, и съм на ваше разположение.

— Добре, аз ще отида да пия вода и ще се върна, а ти се готви.

Николай бързо телефонира на Грязнов:

— Аз съм у Суркова, тя се е надрусала с наркотици. Викайте веднага медиците. Засега ще я баламосвам.

— Чакай ме — отговори Грязнов.

Жената увисна на врата на Николай изотзад, дланите й силно стиснаха гърлото му, той я удари с лакът в корема и тя падна на пода.

— Долно, долно хлапе! Защо ме биеш?

Той помогна на жената да се изправи:

— Простете ми, Марина Демяновна, имам гъдел. Та вие ми се нахвърлихте като сиамска котка.

— Добре го каза, козленцето ми. Аз съм котенце, малко, глезливо котенце, погали ме. Моля ти се, смили се над малката Маринка…

Саватеев настани жената на дивана, седна и той до нея и започна да я гали по челото, тя затихна, притаи се под мъжката ръка. Времето течеше бавно, той очакваше нетърпеливо кога ще се появи лекарският екип, кога ще дойде началникът му. Чувстваше се непоносимо сам в компанията на обезумялата жена.

От рязкото позвъняване на вратата жената почти подскочи, огледа се изплашено, но като видя Николай, се усмихна слабо и каза:

— Много ми беше хубаво с теб. Между нас имаше всичко, всичко!

— Сънували сте, Марина Демяновна. Разрешете да отворя.

— Не, няма нужда. Ще ни попречат. Искам пак да те любя.

— Гражданко Суркова, успокойте се.

Саватеев тръгна бързо към вратата, тя се впи в ръката му с надежда да го спре.

Когато на прага се появиха трима в бели халати, а след тях влезе Грязнов, Марина запляска с ръце, разсмя се и ги покани да влязат:

— Бели ангели! Господи! Колко мъже! Никога не съм имала толкова! Бели ангели.

Без излишни приказки санитарите надянаха на пациентката усмирителната риза, а лекарят записа данните на болната и четиримата напуснаха жилището.

Гледайки смутения Саватеев, Грязнов се засмя:

— Ти май загази?

— Голяма хищница!

— Какво научи?

— Бережкова е имала любовник, някой си Вовочка Козлов. Така каза Суркова.

— Интересно съобщение, ще го предадеш на Турецки.

Грязнов затвори прозореца, провери дали е изключена газта в кухнята. Саватеев огледа бегло жилището, до леглото намери завита в хартийка щипка бял прах.

— Вижте, Вячеслав Иванович, дали Суркова не е употребявала от това вещество?

— Не е изключено. Предай го за биологична експертиза в нашето ЕКУ^[1].

Те излязоха от жилището и тракнаха автоматичната брава.