Фридрих Незнански
Голямата игра (18)

2.

— Какво става в града? — попитах портиера, когато се канех да изляза от хотела. — Откъде са тези тълпи?

— Днес е по-добре да не се появявате по улиците — посъветва ме той. — Днес е годишнината — седем години, откакто руснаците с танкове и бронетранспортьори нахлуха в Баку. Затова за всички лица от славянска националност е по-добре да останат по домовете си.

Върнах се в стаята си. Слава ме урочаса. В Москва гледат с подозрение лицата от кавказка националност, сега тук — от славянска… Изобщо, така ни се пада. Но от друга страна, не биваше да се забравя поводът, използван при нахлуването. Клането на арменците. Поводът е повече от достатъчен…

Сега стой заключен и слушай как реват тълпите, преминавайки край хотела. Аллах акбар! Че е акбар, акбар е, но може ли да се внушава неправда на хората? По-точно, непълната истина за онези събития. Понякога непълната истина е по-лоша от лъжата.

Хотелите ги пазят от праведния гняв на народното възмущение. Всякакви там бронетранспортьори и спецчасти със заплашителен вид…

Но за чеченците това са дреболии. Виждали са и бронирана техника, и спецчасти. Нищо не им пречи, след като се смесят с тълпата, да открият стрелба, да ревнат за провокации, да нахлуят в хотела, за да намерят онези, които уж са открили огън от прозорците по правоверните. Да запалят един-два бронетранспортьора за чуждестранните видеоновини… Изобщо да вдигнат такъв шум, че да им повярват.

Но не го правят. Може това да свидетелства, че икономическите интереси вземат връх над всякакви други? Или зависят прекалено от тукашните финансови тузове, които са заинтересувани от тези паралии, които седят сега в луксозните стаи на хотела и наблюдават как народното възмущение се излива в строго определени рамки?

Властта трябва да покаже, че държи народа си под контрол. Това не е демокрация, разбира се, но поне е нещо. И тузарите, докато пъшкат и сумтят, подписват договорите…

Картината е прекалено проста, за да се вярва в нейната реалност.

Но мирисът на нефт привлича мъжете с пари тук по-силно от най-вълнуващите женски парфюми. И затова аз съм седнал тук, а не някъде другаде. Макар този нефт да не ме интересува, освен някои негови съставки.

И тъй, седях си в стаята и чаках съобщение от Техеран. И се хапех къде ли не, задето позволих на Солонин да замине там сам.

Разбира се, той е подготвен. Може да действа в автономен режим подобно на подводна лодка с ядрен двигател. И все пак ми беше тревожно на душата. Независимо от съвсем европейската му външност, той умее да се адаптира, към което трябва да добавим забележителното владеене на фарси, тези неща могат да се обърнат срещу него. Колкото и странно да звучи това…

Пуснах телевизора. Ако със сина на президента е станало най-лошото, да пази Аллах, тук непременно ще кажат. Но на екрана имаше тълпи с цветя и венци. Президентът внимателно поправя карамфилите на всеки гроб. Изглежда спокоен. Означава ли спокойствието му, че всичко е наред и синът му е в безопасност?

Сега би трябвало да звънна на Меркулов. Погледнах си часовника. Той още е на работното си място. Но не исках да заемам телефона. Впрочем мога да се обади на Костя по междуградския, а Витя, ако позвъни, ще използва сателитната връзка… Как не се сетих веднага за това?

— Госпожице — казах, когато набрах междуградска линия. — Искам да поръчам бърз разговор с Москва.

— Номерът на абоната? — попита телефонистката.

Издиктувах го. Изглежда, не й хареса, че в такъв ден се осмеляват да й говорят на руски. Може някой неин близък да е загинал. Или да има роднини…

— В рамките на три часа — каза тя враждебно.

— Как? — смаях се аз. — Поисках бърз. Обикновено става за по-малко от час.

— А сега ще стане за четири! — изведнъж извика тя и аз млъкнах, почувствах се виновен.

Разходих се из стаята и легнах на дивана. Затворих очи, а когато ги отворих, видях над себе си внушителната фигура на Витя Солонин.

Скочих и видях, че вече е настъпила синя, почти като в Москва вечер, зад прозорците не се чуват гласовете на тълпата.

— Дълго сте спали — каза Витя. — А аз ви нося подаръче, Александър Борисович. От Техеран.

— Как стигна дотук? — попитах аз.

— Докара ме синът на президента — отвърна той.

— Как успя? Изобщо как мина там? Сам, във враждебна обстановка…

— Добави и антисанитарните условия — засмя се той.

Неочакваните срещи винаги са абсурдни.

— Ще чуеш ли какво съм ти донесъл? — попита той, като чакаше търпеливо кога ще се събудя напълно.

И в този момент звънна междуградската линия.

— Ще говорите ли с Москва — попита телефонистката.

— Да, да, разбира се — казах аз бързо.

Тя не отговори нищо, но след минута се чу безкрайно скъпият, уморен глас на Костя Меркулов.

— Саша, случило ли се е нещо? — попита той. — Казват, че там имало отделни безредици и била използвана сила.

— Костя, не искам да ти отнемам от скъпоценното време… Исках да те питам… Има някакъв Гоша. По нефтената част. Като че ли е бил в състава на нашата делегация на съвета на ОПЕК във Виена миналата година. Виж провери по твоите файлове. Гоша — това е всичко, което знам за него, макар тук всички да са го чували. Ще го намериш ли?

— Защо да търся? — реч Костя. — Има такъв. Своеобразен човек. Без него някои са като без ръце. Не е целесъобразно да се възбужда дело срещу него, както ми обясни предишният главен прокурор, макар да има нещо мътно.

— Гоша фамилия ли е? — попитах нетърпеливо. — Трябва да знам що за човек е този, когото наричат така. Да не е прякор…

— Почти — каза Костя. — Знаеш как се лепва… Почакай малко, ще ти съобщя едно-друго за него.

— Още ли ще разговаряте? — строго ме попита телефонистката. — Колко минути?

— Ще платя всичко, не се притеснявайте… — И изведнъж съобразих: нали Витя е тук, може да се свържа по сателитния.

— Хората чакат! — каза тя с гореща ненавист. — Всички искат да звънят, разбирате ли?

— Ето, намерих — каза Костя. — Георгий Семьонович Козлачевски.

— Привършвайте! — заповяда телефонистката и връзката се прекъсна.

И какво да правя сега с този Козлачевски?

— Спътникът влезе в сянка — каза Витя, като улови погледа ми, хвърлен към телефона му. — Връзката със стационарните спътници още не е пусната. Ще се наложи да чакаме около час. Нещо спешно ли?

— А, не — отговорих кисело. — Бунт на кораба по случай всенародния траур. Утре всичко ще бъде различно. Аз ги разбирам, макар да се явявам обект на ненавистта им през този ден. Е, какво ми носиш от Техеран? Някоя видеокасета ли?

— Засега само ще слушаме. — Витя показа миниатюрния магнетофон, който извади някъде от подмишницата си. — Проведох определена работа — каза Витя. — Прогоних похитителите, явили се за сина на президента. Бяха същите, които отвлякоха самолета в мое присъствие, ако помните…

— Такова нещо не се забравя — отвърнах.

— При това всичко мина като в банален трилър. Щом ме видяха, и вече бягаха, представяте ли си? Запомнили са какво стана в самолета.

— Има ли жертви?

— Не.

— Ако бях на мястото на Алекпер, това щеше да ме накара да бъда нащрек — казах аз.

— Трябваше ли да заставам под куршумите им? — промърмори Витя. — Защо да разказвам какво впечатление съм им направил миналия път, без никакво оръжие?

— Човек винаги иска да разбере от какво ще умре — казах аз. — Поне по метода на изключването. — За теб може определено да се каже, че няма да загинеш от скромност.

— Един на нула във ваша полза — каза Витя. — Но аз съм на ход.

И включи магнетофона.

— Нищо не помня — каза приятен мъжки глас. — Възможно е да са ми сипали нещо.

— Това ли е Алекпер? — попитах аз и Витя кимна.

— Дойдох на себе си в самолета — продължаваше синът на президента. — Не знам на коя компания. Седях в салона между двама яки младежи, които воняха на пот, премесена с някакъв евтин дезодорант. Едва не повърнах. Чувствах се отвратително, бях в състояние на апатия и безразличие… Или това е едно и също?

— Продължавайте — чу се гласът на Солонин.

— Но имаме ли още време? — попита Алекпер. — Трябва да дойдат за мен. Изглежда, те са хванали моите хора, взели са им документите, дрехите… Къде са те? Мога ли да бъда спокоен, че нищо няма да им се случи?

— Нищо не мога да кажа — отговори Солонин. — Съжалявам… Защо вашето посолство не връчи нота по този повод? Но мисля, че повече не бива да оставате тук.

— Не мога да замина, без да знам какво е станало с тях — рече Алекпер.

— Повече ме вълнува как са допуснали да се случи това. Ако не греша, това е специално подготвена група…

— Точно така — потвърди тъжно Алекпер. — Ние, азербайджанците, сме калпави воини и любовници. Макар да сме добри търговци. Всеки със съдбата си.

— Докато се готви групата за придружаване — каза след пауза Солонин, — ще ми разкажете ли за случилото се с вас?

— Да, аз вече започнах, извинете, и веднага се отвлякох.

— И тъй, вие сте дошли на себе си в салона на самолета, седнал между двама яки младежи. Кои са те?

— Ваши съотечественици. Единият — Сергей, другият се казваше Андрей.

— Продължавайте, не бързайте. Имаме още време. Закъде летяхте?

— За Акапулко. Мексико. Били ли сте някога там?

— Да си призная, не.

— А аз бях мечтал да отида поне веднъж. И ето — отидох.

— Но защо именно там ви закараха?

— Не знам. Може да е психологически пресметнато. Може би някой е знаел за моето желание да отида в този рай. И ми устрои там ад.

— Искате да кажете, че някой е знаел съкровената ви мечта?

— Сигурно. Те постоянно ми говореха: виждаш ли, нашият господар може всичко! Дори те изпрати със самолет на другия край на земното кълбо да си починеш за негова сметка. Макар да не си му направил нищо добро. Те се държаха като… вечно пияни, надменни. Пилееха пари наляво и надясно, с което шашваха местните хора. Аз живеех там при доста свободен режим, но под постоянното им наблюдение. Следяха ме да не общувам с външни хора. Например да не предам на някого бележка. Един път се опитах да го направя. Написах, че съм синът на президента, че за мен ще дадат добро възнаграждение. И го дадох на едно момиче, което ни обслужваше в кафенето на брега на залива. Повече не го видях.

— Какво искаха от вас?

— Същото, което Русия иска от Кавказ — усмихна се Алекпер.

— По-конкретно, ако може.

— Може, защо не… Ставаше дума нефтът да тръгне през Русия по нейните тръбопроводи. Само това.

— Искате да кажете, че това са били руските спецслужби, които са играли роля на представители на криминалните кръгове?

— Не. Съвсем други хора бяха. Те се хвалеха с възможностите си. Казваха, че при тях всичко и всички са купени. Бяха малограмотни, груби, но се представяха за патриоти. Казваха, че им било обидно за Русия, която била вложила толкова в каспийския нефт, а всичко ще се падне на някой друг.

— На кого? — попита Солонин.

— Изглежда, дълго сте живели в друга страна, щом не разбирате. Отначало Русия изпусна запасите от нефт, които лежаха под Каспийско море, когато нефтът от известните местонаходища Бахар, Нефтени камъни и Саганчлъ море вече се свършиха. Русия престана да се интересува от нас и се зае да усвоява своите тюменски блата. После закъсня за деленето на каспийския нефт. И тогава й се паднаха само десет процента. Но сега не иска да изпусне шанса си. Става дума за тръбопроводите през Чечня. Ето тук вероятно интересите на Русия съвпаднаха с интересите на тази банда, независимо от коя националност е тя.

— Благодаря за лекцията. — Солонин въздъхна. — Наистина от дълго време бях далеч от мястото на събитията. Какво още искаха от вас?

— Нима това е малко? Искаха да повлияя на баща ми и също сам да взема решение. Но аз съм против. Много скъпо удоволствие.

— Заплашваха ли ви?

— Казваха, че имам опит по отношение на техните възможности. Намекваха за съвпадащите интереси на Русия и Чечня по този проблем.

— А вие?

— Аз какво? Казвах им, защо вашите шефове не обсъдят този въпрос официално с когото трябва. С моя баща например, който винаги е бил близо до Русия. Аз мога само да предам нечии пожелания. И толкоз. Те само се смееха. Казваха, ще предадеш, къде ще ходиш. Щом узрееш, ще пратим хабер на татко ти. И ще съобщим сумата за откупа — половин милиард долара.

— Откъде има толкова пари баща ви?

— Разбира се, сега в цялата държава не могат да се намерят толкова пари. Но сумата не е назована случайно. Толкова е таксата, която ще събира Русия за използването на тръбопровода на нейна територия.

— Не мога да разбера едно — каза Солонин. — Защо сте против? Само заради високата цена?

— Има много могъщи хора — отговори Алекпер. — Зад тях са Иран, Турция, ислямските фундаменталисти… Впрочем те точно затова помагаха на Чечня, искаха войната да продължава досега. За да има нестабилност в района.

— Кои конкретно са тези хора?

— Преди всичко господин Мансуров, много богат и влиятелен човек. Казват, че разполага с картите на каспийските нефтени находища.

— Стоп! — казах аз. — Миг, поспри, макар да не си толкова прекрасен. Къде слушах наскоро това име? Мансуров…

— Лежи в затвора — отговори Солонин. — Нашият приятел Самед помоли да го задържат там до по-добри времена. Едва след това ми съобщи причудливата парола. Спомни ли си?

— Спомних си — „всемилостиви“.

— Мансуров — повтори Солонин. — Запомни го. Мога ли да продължавам?

— Нещо става с паметта ми — казах. — Лично аз говорих наскоро за него с Грязнов. И той ми каза за по-малкия му брат, който е в предварителния арест за изнасилване… Витя, напомни ми да звънна днес на Грязнов.

— Като си помислиш с кого се налага да си имаме работа… — въздъхна Солонин. — Какво ще даде това обаждане? Вече говорихте двамата за тези братя.

— Не става дума за това. Като съдя по току-що чутото, не трябва да звъним, а да бием камбаната. Още повече че по-малкият брат е в ръцете на Слава… А той ще намери начин… Между другото, как завърши, заиграването на белгийското аташе с Фирюза, жената на Рахим Мансуров на рождения ден на френския посланик?

— Че как да завърши? — Солонин сви рамене. — Не съм им светил, ти, по мои наблюдения — също…

Двамата се спогледахме.

— А трябваше — казах предизвикателно, — трябваше, Витя, да им светим. Било със свещ, било с нещо друго. И ако искаш да знаеш, Слава ме подсети за това. Но подробностите после. А сега да продължим. Да се върнем на нашите говеда.

Витя пусна записа.

— А сега кажете как успяхте да избягате от Акапулко, където толкова сте искали да попаднете? — чух въпроса му.