Фридрих Незнански
Голямата игра (16)

15.

Собственикът на ладата шестица първо не искаше да отваря вратата, дълго наднича през шпионката и тогава Грязнов изтласка на преден план Володя Фрязин, като по-благообразен, по-внушаващ доверие. Сетне домакинът се осмели и реши да провери документите на Володя през пролуката на вратата.

Как са изплашили човека, помисли Грязнов, като влезе след Володя в жилището. Домакинът трепна, щом го видя, премести поглед върху Володя, но нищо не каза.

Грязнов оглеждаше мрачно антрето — тясно и затрупано с разни боклуци.

Най-накрая излезе и стопанката — дъвчеше нещо и си оправяше пеньоара, разтворен на могъщата й гръд.

— Само не се обиждайте, но при нашите съседи също бяха дошли едни униформени късно вечерта, размахали си документите под носа им, а след това изнесли всичко ценно. И на това отгоре накарали стопанина да помага…

— Не се обиждаме — рече Грязнов. — Аз самият, когато съм у дома, ако звънне някой, искам да си покаже документите, сетне се обаждам в районната милиция да питам имат ли такъв служител и дали са го изпращали при мен за обиск без нареждане от прокурора…

Володя не издържа и прихна.

— На вас ви е смешно — стопанката сви устни, — а при мен на работа…

— После — прекъсна я Грязнов. — После ще разкажете. А сега ни кажете друго: измихте ли колата, когато ви я върнаха?

— Ами как! — възкликна жената, без да даде възможност на мъжа си да се обади. — Лично аз я измих и излъсках, само пътечките не съм изтупала.

Не била изтупала пътечките — и за това благодаря.

— Бихме искали да огледаме още веднъж колата ви — каза Володя.

Домакинът с важен вид започна да си облича дебелото яке направо върху пижамата.

— Поне си обуй панталона! — рече жената. — Ще те почакат.

— Ще почакаме — потвърди Володя.

Колата стоеше до входа. Володя остави Вячеслав Иванович да мине пред него. Започна да му свети с фенерчето.

Грязнов взе да оглежда пътечките и педалите на колата, като пъшкаше.

Ето я следата. Кръвта е засъхнала и съвсем не се забелязва върху кафявото гумено килимче.

Ако някой е чакал убиеца с колата, той или е седнал до шофьора, или на задната седалка.

Володя му напомни за отпечатъците от маратонки по стълбището. Малко е странно: в такъв студ — и с маратонки…

— Защо стоиш? — каза най-накрая на Володя. — Сваляй отпечатъци от пръсти. От дръжките, от стъклата… Разбира се, това трябва да се извършва със свидетели, а и колко време е минало… Много ли сте я карали след това? — попита той собственика.

— Нито веднъж — отговори човекът. — Все нямаме време. Трябваше да отидем при тъщата. Беше болна.

— Тъщата ще почака — каза Грязнов. — Ще разбере, ако й обясните. Ще кажете, че колата ви е била използвана от престъпници…

Собственикът подсвирна и кимна с разбиране.

— Вие не ни трябвате особено — каза му Володя. — Сами ще се оправим. Не се тревожете. Ще заключим колата и ще ви донесем ключовете.

Собственикът послушно тръгна към стълбището.

— Дисциплина — заключи Володя, като гледаше след него. — Имало ли е нещо такова в биографията му, как мислите?

— Ти пудри кормилото, дръжките, а не ме баламосвай — измърмори Грязнов. — И виж какво: светни ми на педала. За всеки случай… Всичко е възможно.

— Да не мислите, че самият той е седнал да кара? — смая се Володя.

— Нищо не мисля. Но не мога да изключа такава възможност. Още повече че тази мадам, изглежда, не е почистила и педалите…

Грязнов пъшкаше, докато сваляше засъхналата кал от педалите. Едва ли ще даде нещо. Но в тяхната работа никога не знаеш къде ще намериш, къде ще изгубиш.

След половин час бяха готови.

— Как мислиш, дали ще излязат някакви отпечатъци? — попита Грязнов, като се измъкваше от колата.

— Със сигурност на собствениците — отговори Володя. — А пътечката я вземаме, така ли? Има ли отпечатъци по нея?

— Може катаджиите да са оставили… — въздъхна Грязнов. — Това се нарича взаимодействие между различните родове войски.

Той погледна нагоре. На балкона стояха бдителните собственици и гледаха към тях.

— Ще замръзнете! — извика им Грязнов. — Сега се качваме.

Те не отговориха. И в този момент в двора се показа милиционерска кола, която святкаше със синьо-червените си светлини.

— Вече са успели да извикат милицията — рече Грязнов и се навъси. — Позвънили са в местния отдел, а там са им казали: нищо не знаем! И са изпратили дежурната кола.

— Вие сам подсказахте на хората подобна мисъл — отговори Володя. — Помните ли? „Аз лично звъня в милицията, проверявам…“

Грязнов само махна с ръка и закрачи към слизащите от лъскавия форд милиционери. Подаде им удостоверението си, после се ръкуваха.

— Всичко ли е наред, Вячеслав Иванович? — попита старшият. — Имате ли нужда от помощ?

— Ако можеш, помогни материално — пошегува се Грязнов.

Младите милиционери се заусмихваха и погледнаха нагоре, откъдето им махаха собствениците на ладата.

— Всичко е наред! — извикаха им.

Когато Грязнов и Фрязин се качиха горе, веднага им отвориха вратата.

— Най-сетне! — на лицето на стопанката грейна усмивка. — Сигурно сте изморени, гладни. А аз сложих чая, чакам ви.

— Чай — винаги е хубаво да се пийне малко чай — рече Грязнов — и май няма да ви откажем.

Върна се в управлението към осем вечерта. И веднага телефонът зазвъня.

— Цяла вечер не мога да те намеря! — бушуваше Турецки. — Къде те носят мътните?

— Уж си интелигентен човек — упрекна го Грязнов. — И такива изрази — къде те носят мътните… Ами теб къде те носиха през цялото време? Тук стават такива работи! Но на теб, изглежда, вече не ти е интересно какво става в родното отечество.

— Обади ми се господинът от посолството — Самед Асланович — рече Турецки. — Казва, че при вас имало гражданин на Азербайджан, някой си Мансуров. Човекът, казва, е известен, а е в следствения арест.

— Иска да го освободим ли? — намръщи се Грязнов.

— Напротив, помоли да го задържите по-дълго.

— А сега! — смая се Грязнов. — Обикновено от това посолство настояват за друго. Още ли не са ви арестували там, в Баку, на улицата като лица от славянски произход? Не ви ли искат документите?

— Тази мода още не е стигнала дотук — отговори Турецки.

— Мансуров… — започна да си припомня Грязнов. — Един нагъл, в Бутирка… Та аз този негодник изобщо няма да го пусна никъде.

— Сигурен ли си, че говорим за едно и също лице? — попита Турецки.

— Уверен съм само, че сега разговарям с теб.

— И това е добре — примирително заключи Турецки, като не искаше да дразни приятеля си.

— Едва ли тази отрепка е известна фигура в слънчевия Азербайджан — рече Грязнов, като се успокои. — Виж, брат му… Онзи май подкупва длъжностните лица. Има сведения, че е купил двама наши пленници, за да ги размени за брат си. Ако не се намесим, ще го размени.

— Именно, именно — рече Турецки, — значи не съм ти се обадил напразно.

— Не е напразно. Значи този мерзавец, за когото в Чечня купуват наши момчета, сега е затворен при нас… Чакай, не ми го побира главата… Ти разбираш ли какво става?

Турецки мълчеше.

— Та той сега изобщо няма да излезе! — развика се Грязнов.

— По-полека — прекъсна го Турецки. — Той е гражданин на чужда държава.

— Нищо не знаеш, Сашка! — сърдито възкликна Грязнов. — Не беше с мен в килията, където тъкмо бяха изнасилили едно момче и се надсмиваха в лицето ми! Брат ми, вика, ще купи прокурора и аз ще отговарям само в негово присъствие… Представяш ли си?

— Значи дотам е стигнало? — попита сериозно Турецки.

— Затова, Александър Борисич, ти не си ми казвал нищо, а аз нищо не съм чул от теб. Тук става дума за моята чест. Какво друго?

— Ами… — започна неуверено Турецки. — Наистина не знам как да го кажа. Разполагаме със запис от разговора на жената на този Мансуров с един белгийски дипломат, ако това те интересува. Съвсем млада особа, игрива, красавица, с една дума, не си е губила времето.

— Е? — подкани го Грязнов.

— Какво — е? — имитира го Турецки. — Не ми харесва това, за което току-що си помисли.

— А ти, Борисич, откъде знаеш какво съм си помислил? Може да съм помислил за нашите момчета, които този вампир изкупува в Чечня? Как да ги освободим…

— Каква хватка имаш…

— Като на вълкодав — отговори Грязнов. — Свършвай, не ме измъчвай.

— Ще го шантажираш ли? — попита Турецки след пауза.

— Тя как се казва? — поинтересува се Грязнов.

— Фирюза.

— Значи, ако правилно съм ви разбрал, Александър Борисич, в най-скоро време ще ми изпратите по факса снимки на креватни сцени с еротично съдържание от белгийското посолство?

— Какво възнамеряваш да правиш с тях? — попита Турецки.

— Засега не знам. Но вече знам какво ще правя с братя Мансурови. За всеки поотделно.

— А ти как си? — Турецки реши да смени темата.

— Уморен съм като куче — призна Грязнов. — Не знам как сме по друго, но по концентрация на идиоти на глава от населението рискуваме да излезем на първо място в света. Просто гъмжи, Борисич! Ти там си имаш работа с интелектуалци, разбирам те, но кой ще ми съчувства на мен?

— Какво предлагаш? — попита Турецки.

— Хайде, Саша, излавяй си последните терористи и се връщай. Без теб не се издържа!

— При теб в управлението има толкова свестни момчета — каза Турецки. — Ти си го казвал…

— Аз и сега го казвам. И Володя Фрязин е момче на място.

Но ние тук сме последното огнище на съпротивата. Ясно ли ти е? Засега не са ни удушили и купили.

— Та кой ще те купи? — подигра се Турецки.

— Добре го каза: кому съм нужен аз, старият пръч? — засмя се дрезгаво Грязнов. — Няма с кого да пийна, ето проблемът, Борисич. Твоят Костя Меркулов ме гледа като народен враг, когато предлагам. Няма с кого да се разтуша.

— Свършваме — каза Турецки. — Не мога да харча финансите на ООН, за да слушам питейните ти претенции.

— Страх те е, че ще ти удържат от заплатата? Или спътникът минава зад хоризонта?

— Всичко отива някога зад хоризонта — каза сериозно Турецки. — Слънцето, луната, приятелите, родителите, самият ти…

И затвори.

Грязнов запали цигара и отиде до отвореното прозорче. Въпреки късния час, повечето прозорци в управлението светеха. Но както се казва в такива случаи, да ги вземат мътните. Някъде там, в лабораториите на експертно-криминалното управление сега вземаха за изследване кръв и сперма, пот и прочие, каквото оставя след себе си престъпният свят при мръсните си дела.

Грязнов не вярваше, че ще успеят да открият някакви следи в проклетата жигула, с която е бягал престъпникът, умело внушавайки версията за кражба от пийнали младежи.

Е, ще видим. Макар че вече е време да знаем защо Бригаднов, предприемач от нефтения бизнес, е заклан тук, в Москва, по такъв старинен начин, оставящ по правило множество следи? По същия начин ли са лишили от живот и предшественика му, ръководител на същата компания в Тюмен?

А ние още нищо не знаем за загиналите, помисли Грязнов. Кои са те? Може да е само сблъсък на групировки? Отмъщение заради нещо?

При планинските народи това е много разпространено. Беше чел и чувал за това. Ами ако не са чеченци? Ами ако някой действа, имитирайки чеченците? Тогава — с каква цел?

На вратата се почука. Володя влезе, погледна плахо началника.

— Как е там? — попита Грязнов нетърпеливо.

— Бяхте прав — рече Володя. — Никога нямаше да си помисля…

И седна в креслото, като крепеше бланките с резултатите от изследванията.

Грязнов рязко дръпна от ръцете му резултатите от биологичната и криминалната експертиза. Точно така, намерели са капки кръв върху килимчето и педала за газта на откраднатата кола, съвпадащи по група и прочие съставки с образците кръв, иззети на стълбището на блока, където е бил убит Бригаднов. Експертите заключили, че и в двата случая кръвта е от потърпевшия Бригаднов.

— И какво ни дава това? — попита Грязнов. — Къде са следите на убиеца?

— На килимчето има отпечатък — съкрушено отвърна Володя, сякаш вината е негова.

— Чий?

— На убиеца — каза Володя. — Там, Вячеслав Иванович, има допълнения към акта от експертизата. Те навеждат на мисълта, че убиецът, изглежда, е бил сам. Сам е убил, сам е седнал в колата, която е оставил в съседния двор…

— И какво означава това?

— Възможно е това да е опитен престъпник, ако съдим по действията му след убийството. Той се е постарал да ни подтикне по дирите на неопитен убиец…

— Има някакъв смисъл в предположението ти — каза Грязнов. — Но аз си спомням една приказка. Едно момче работи на строеж и през цялото време кара нещо с кола. Заподозират го, че краде строителни материали. А все не могат да го уличат. Дори веднъж му разглобяват колата на части, но нищо не намират. Минават години, младежът вече не работи на строежа. И го среща веднъж един от полицаите: добре, казва, всичко е минало. Кажи ми какво крадеше? Нищо няма да ти направят, няма да има наказание… Крадях, казва оня. И какво, пита полицаят? Ами коли, това крадях… Винаги си спомням този виц, когато възникват много красиви и сложни загадки. Понякога трябва да се гледа по-просто на нещата. Престъпникът обикновено не е глупак. Старае се да не прави излишни движения. Излишните движения са излишни следи. А колкото по-просто го направи, толкова по по-сложен път ще вървят следователите след него. Ние смятаме, че са го прехвърлили от ладата в някакво ауди, а той просто я зарязал и до най-близкото метро е вървял пеша. Ами ако ладата е била открадната от младежи, а престъпникът е видял това и я е взел, когато на тях им омръзнало да се возят.

— Кой знае. — Володя повдигна рамене. — Друго ме смущава. Преди това в Тюмен е станало също такова убийство. Съвсем наскоро. Сякаш някой се е постарал да ни зададе гатанка. Ето значи, мислете — почеркът е един и същ.

— Мислиш ли, че са го направили различни хора? — попита Грязнов.

— Де да знаех! Поне нещо да знаехме със сигурност — въздъхна Володя.