Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (26)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Игра по крупному, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Венета Георгиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Голямата игра
Преводач: Венета Георгиева
Година на превод: 2000
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2000
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Атика“
Художник: „Атика“
ISBN: 954-729-078-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3844
История
- —Добавяне
11.
Самед гледаше Рахим Мансуров и нервно тракаше зърната на броеницата, докато онзи му крещеше и излагаше исканията си.
— Не разбирам какво искате от мен? — каза той колкото се може по-спокойно. — Вашият брат е обвинен в изнасилване и нанасяне на побои над непълнолетни. В затвора вече е извършил насилие — полов акт с мъж — и също така е пребил с останалите затворници руското момче Панкратов, ако не греша. И искате да го пуснат под гаранция? Искате да гарантираме за законопослушното му поведение?
— Защо ти, азербайджанският младеж, роднина на президента, говориш с мен на чужд език? — Рахим Мансуров вдигна ръцете си към тавана. — На езика на убийците на нашия народ! Подкупили са те, за да разговаряш така с мен, нали? Аллах вижда и чува как ближеш задника на неверниците!
Последните думи произнесе на руски.
Самед се усмихна.
— Ами да, струва ми се, сам обяснихте, уважаеми, защо се налага да разговарям с вас на езика на страната, в която се намирам. Просто така по-добре ще се разберем… Разбирате ли какво възмущение предизвикваме, когато прикриваме престъпленията на такива като брат ви?
— Рустам не е престъпник! — Рахим Мансуров размаха пръст пред носа на Самед. — Нека нашият съд ми го каже. А на руския съд аз никога няма да повярвам!
— Няма да ви питат, уважаеми господин Мансуров — намръщи се Самед. — Сега пак ще призовете Аллах за свидетел, макар доскоро да оглавявахте идеологическия отдел на районния комитет на партията и бяхте проповедник на атеизма… Древното минаре в Наурски район не се ли превърна с ваше участие, уважаеми, в склад за въглища и мазут? Затова не бива да ме обвинявате в откъсване от корените. По-добре ми обяснете… Къде са архивите от Грозни с картата на нефтените находища в Каспийско море? У вас ли?
— А ти, пале, добре си се подготвил за нашия разговор — озъби се посетителят. — Значи така защитаваш интересите на правоверните? Нима не е казано в Корана: като вървиш с иноверците, държиш нож в пазвата си? Или и ти си станал неверник?
— Принуден съм да прекъсна нашия разговор — каза Самед. — Веднага напуснете кабинета или ще бъда принуден да извикам охраната.
— Сам ще си отида! — изкрещя Мансуров. — Но първо ми обясни следното: защо си вероотстъпник? И си играеш с броеницата само за фасон? Знаеш ли какво става с вероотстъпниците според закона на Шериата? Отсичат им главите. А за архивите забрави! И ти, и целият ти клан. Няма да ги получите!
Самед пребледня, но се постара да скрие объркването си. Дори се усмихна.
— Как възнамерявате да установявате ред в Чечня, уважаеми? Искате да отблъснете всички от нас, целия свят? Да направите нашия народ още по-нещастен, отколкото е бил по ваше време, когато бяхте комунист?
Мансуров се надигна от стола, надвеси се към него през бюрото.
— А ти си чистичък, а? — Това също го каза на руски. — Мислиш, че като си живял целия си живот зад гърба на татенцето, с теб няма да се случи нищо лошо?
— Заплашвате ли? — Самед натисна копчето на звънеца. — Сега ще ви задържат и арестуват за оскърбление…
— Мен ли? — засмя се в лицето му Мансуров. И пак на руски: — Сополанко! Ти знаеш ли кой съм аз? Аз с крак отварям вратата на твоя втори братовчед! Ако от моята глава или от главата на брат ми падне дори косъм…
Вратата се отвори и в стаята влязоха няколко телохранители.
— Изведете го оттук… — рече глухо Самед, без да гледа към Мансуров. — Той ме заплашваше.
— Да извикаме ли милиция? — попита единият от охраната, най-високият телохранител, когото Самед предлагаше за помощник на Турецки.
— Не, Аслан, не си струва — поклати глава Самед. — Ще има скандал, неприятности.
— Страх ли те е от скандал? — попита злорадо Мансуров. — Хванал си се за топлото местенце, а? — и той изтърси мръсна псувня.
— Ето сега е готов за милицията — каза Самед. — Оскърби ме при изпълнение на служебните задължения и пред вас, пред свидетели… Чухте ли?
Охраната се спогледа, кимнаха.
— Изведете го — каза Самед. — Като дойде милиционерският патрул, ще съставим протокол. И ще го изпратим при по-малкия му брат.
Сега пребледня Мансуров.
— Ти какво, мъник? Ти разбираш ли…
— А защо на руски? — вдигна вежди Самед. — Защо на езика на колонизаторите, неверниците и убийците на твоя народ?
— Добре, вървете… — Аслан побутна Мансуров.
Когато охраната изведе дърпащия се Мансуров, Аслан се върна и затвори вратата след себе си.
— Самед, уважавам теб и роднините ти. Но разбираш ли какво правиш? Когато идваше насам, видях как жените на опашката целуваха ръцете му. Сега само той помага на бежанците.
— Той влезе, без да чака на опашка — уморено се защити Самед. — Не мога да му позволя да ме унижава и оскърбява. Той е голям човек, с големи пари, но не стои по-горе от президента и закона.
— А за мнозина по-горе от него е само Аллах — отговори Аслан. И излезе от стаята.
Самед стана, повървя из стаята, като нервно тракаше с броеницата. Разбира се, в неговото положение е по-добре да не си разваля отношенията с този могъщ човек. Прекалено много си позволява, но това не означава, че трябва да му отмъщава. Той, Самед, е уязвим пред такива като Мансуров. Дори тук, в Москва. Сега е времето на наемните убийци и заложниците. Докато не се образува средна класа, която да не може да бъде купена за една пачка долари. А докато стане това, трябва да се примирява.
Той нямаше право да си разваля отношенията с този човек, с клана, който стои зад него. Тези хора най-непосредствено са свързани с чеченците, възтържествували над руснаците, както доларът над рублата. Затова Мансурови са двойно опасни. Но най-напред трябва да е наясно със себе си. Защо, след като извърши нормална за мъж и дипломат постъпка, той е смутен, развълнуван, започна да се страхува… И от кого?
Бившият комунист е станал правоверен, внушил си е, че е пророк. А брат му Рустам е направил скандали и пиянски истории в ресторантите „Интурист“ и „Гюлистан“, осквернил е с курвите си Алеята на свидетелите, където са погребани жертвите от руската бронеколона, нахлула преди няколко години в Баку…
Чеченците можаха да се защитят, а нашите националисти подвиха опашки в Карабах… Сега са станали нагли.
Братът на Мансуров не е воювал. Но за това не е прието да се говори. За това хората си шепнат и се озъртат. Нали на такива като Мансуров се крепи икономиката на днешен Азербайджан. Нека да е съсипана, нека да е остаряла, но е така обещаваща…
Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му. Самед погледна часовника и вдигна слушалката:
— Алекпер, ти ли си? Откъде се обаждаш?
— Аз съм в Техеран.
— Как се оказа там?
— В нашето посолство съм… По чудо се измъкнах. Никак не мога да се свържа с Баку. Какво се е случило там? Посланикът казва, че уж били изпратени хора за мен, които трябва да ме придружават. Но връзката през цялото време се прекъсва. Помислих, че знаеш нещо…
— Вече си свободен? — попита развълнувано Самед. — Аллах ми е свидетел колко се радвам… Но мога да позвъня оттук и да разбера всичко. Можеш ли да ми звъннеш после пак тук, по сателитния телефон?
— Да, да, разбира се… — объркано отговори Алекпер. — Просто не разбирам. Москва е толкова далеч оттук, а толкова добре те чувам… Може ли да се е случило нещо там? Например с татко?
— Не мисли за лоши неща — каза Самед. — Правилно, че ми позвъни тук. Първи щяхме да научим, ако имаше някакво нещастие. По-добре да прекъснем сега разговора, а аз да позвъня в Баку и след известно време пак да ми се обадиш… Или по-добре да го направи посланикът, как мислиш?
— Самед, обади се ти — каза Алекпер и гласът му трепна. — Сега не вярвам на никого. Само на татко и на теб. Всички ме предават. Всички са готови да забият нож в гърба ми.
— Е, хайде сега — каза Самед, за да го успокои. — Прекалено си развълнуван. Уверявам те, просто някаква техническа неизправност. Звънни ми пак след десет минути. Става ли?
— Добре — съгласи се Алекпер. — Само че напразно ме успокояваш, братко. Не можеш да си представиш какво преживях. — И затвори.
Самед погледна замислено апарата. Алекпер, силният и мъжествен негов братовчед, няма да започне да се оплаква просто така… Самият Самед едва днес почувства, че се надига нещо ужасно. Поведението на Мансуров сякаш му го подсказваше.
Баку стана вкусен кокал за много авантюристи по света. Точно така е било и в началото на века. Тогава към родината също са протегнали ръце тогавашните хитреци. Но къде ще се мерят със сегашните, въоръжени с още по-голяма безпринципност и съвременна техника.
Уви, разривът между техническите възможности и моралните норми все повече се увеличава. Техниката не стои на едно място, а моралът пада. Страшно е да си помислиш, че в недалечно бъдеще някой терорист може да побере атомен завод в обикновено куфарче и спокойно да го „забрави“ някъде…
Размишляваше за това, докато въртеше безброй номера и кодове, за да се свърже с Баку. Навсякъде дава заето. Какво става, по дяволите?
Вече отчаян, позвъни на Новруз. Връзката веднага заработи.
— Новруз, не спиш ли? Не те ли събудих?
— Какво говориш, Самед, как можа да си помислиш…
— Какво става там при вас?
— Нашите приятели са направили някои записи на разговори, ти знаеш къде…
— Новруз, не е възможно нашият разговор да се подслушва, говори направо.
— Не вярвам да е така.
— Та какво казваш става при вас? Току-що ми се обади Алекпер от Техеран. Не може да се свърже с никого.
— Знам само, че са изпратени хора в Мехрабад, за да го посрещнат там.
— Научи по-подробно, Новруз. Страхувам се, освобождението на Алекпер за прекалено много хора е кост в гърлото. Възможно е там, в плен, да е научил нещо.
— Нашите приятели също така мислят. Но засега разшифроват разговорите, записани на приема.
— Новруз, не говори излишни неща. Всичко разбрах. Ами ако записват и нас?
— Значи и ти се страхуваш?
— Току-що при мен беше Рахим Мансуров.
— Нима е в Москва?
— Брат му е в затвора. Иска да го откупи. Държа се предизвикателно. Сякаш властта е вече в джоба му. Не можем да допуснем такива като него да постигнат своето.
— Отдавна исках да ти кажа същото. Нещо подобно се носи из въздуха…
— Предателство, Новруз. Макар да се смята, че то няма нито мирис, нито вкус и цвят.
— Мислиш ли, че е възможен нов опит за преврат?
— Новруз, приключваме разговора. Трябва да ми звънне Алекпер.
— Кажи му да не излиза от посолството, докато не се убеди, че за него са пристигнали сигурните хора.
Телефонът замълча.
Новруз гледаше мълчаливо зеленикавата лампичка на индикатора.
Като че ли си струва да сподели чутото с господин Къриган и телохранителя му Косецки. Още сега. Може след два часа да е късно. Може хората на Мансуров да успеят да хванат Алекпер, ако са съумели да подслушат… Нали някой е успял да заглуши телефоните на посолството в Техеран. Ако Алекпер може свободно да се свърже с Москва, но не може да се обади в Баку — това навежда на тревожни мисли… Ами да, прекъсват Баку, а Москва не могат да я заглушат.
Новруз надзърна предпазливо през прозореца. Оттук на фона на тъмнеещото небе се виждаше минарето Сънък Кала, от което при новата власт побързаха да свалят предупредителната червена лампа за нощните самолети. Щото в Корана нищо не било казано по този въпрос. После пак я закачиха. Но някой се изкачи на самия връх и я счупи… Пак я сложиха, вече оградена с метална мрежа. Тогава просто я строшиха с изстрел отдолу.
Новруз излезе в коридора предпазливо, понеже жена му вече спеше. От полуотворената врата на другата стая се носеше сумтенето на сина му. Момчето е на единайсет, закъсняло дете, често боледува, особено през зимата… Като помисли, той извади от куртката на закачалката револвера си, врътна машинално барабана.
Ако ще ходи при руснаците в „Интурист“, най-добре веднага да тръгва.
Той отвори предпазливо входната врата и също така предпазливо я затвори. Ослуша се. Кооперацията спеше, само долу входната врата тракаше от вятъра.
Слезе по стълбището, излезе на двора. Оставаше само да пресече, лавирайки между автомобилите, почти непроходими в тъмнината. После да излезе на осветения „Проспект на нефтодобивниците“, където им много хора въпреки късния час…
Той вървеше бързо, сгушил главата си в раменете и вече почти бе достигнал вратата, когато някой рязко го хвана отзад с едната ръка около кръста, с другата го улови за брадичката и дръпна главата му назад, така че шийните му прешлени изхрущяха, а после рязка, смъртоносна болка го стисна като примка за гърлото. Последното, което усети, беше топлината, заливаща гърлото му под адамовата ябълка и проникваща навътре.