Фридрих Незнански
Голямата игра (10)

9.

Гледах как Витя Солонин се приготвя за предстоящия прием и не можех да откъсна очите си от него. Все пак няма нищо по-забележително от човек, който е на мястото си и се занимава с работата си.

Витя правеше всичко артистично, всяко негово движение бе точно и завършено, без нищо излишно. Ето сега облича под фрака бронираната жилетка с вградени микрофони, свързани с миниатюрен магнетофон. С помощта на това устройство ще може да записва разговорите на гостите, докато се намира в другия край на залата. Важно е само да се настрои конкретно на определеното разстояние — и всички други звуци просто ще бъдат отсечени.

А колко добре изглеждаха на краката му остроносите обувки от крокодилска кожа, в които бяха монтирани еднозарядни пистолети, от онези, които обикновено се слагат в писалките.

Виждал съм как го прави на тренировка. Горе ръцете! И Витя послушно изпълняваше заповедта, а в това време куршумите летяха от носовете на обувките му, за да поразят мишената точно в челото на разстояние десет метра.

За мен беше по-лесно. Нали съм телохранител, не се иска кой знае какво.

Аз също съм с фрак, но без коприна на реверите. Не ми се полагаха и останалите високотехнологични джунджурии. Бездруго всичко по мен стърчеше и правеше впечатление.

Липсваше ми природната грация и стегнатостта на моя „патрон“.

— Какво се подарява на френски посланик за рождения му ден? — попитах Новруз. — Във всеки случай не френски парфюм, нали? Дори да е мъжки…

Върху лицето на Новруз се появи объркване. Не беше помислил за това. А след половин час трябва да сме у посланика.

Новруз набираше съсредоточено номер по мобифона си. Заговори с някого на азербайджански и замислено погледна към нас.

— Нямаме време — каза той. — Не бива да закъсняваме.

Тук, в Баку, Новруз имаше свои хора, които засега не бяхме виждали. Сигурно е неприятно за хората на действащия президент да се крият от противниците му.

— Ще измислим нещо… — безгрижно махна с ръка Солонин, изцяло зает с външността си.

Така и отидохме на приема — без подарък. Наистина Витя носеше нещо в ръка, грижливо загънато. Не можех да разбера какво точно. Преди да излезем, той неочаквано изчезна в банята, а после излезе оттам с кутията от бял картон.

Зимната вечер в Баку беше топла, сладникава и влажна. Ухаеше неизвестно на какво. Може би на същия този нефт, заради който тук са пристигнали с влакове, самолети и пеша толкова хора от цял свят.

Като че ли у посланика се беше събрало цяло Баку. Лъскави мъже и полуголи жени с кожени наметки, повечето доста охранени.

Ние с Витя се усмихвахме любезно наляво и надясно, като внимавахме какво става. Аз носех пакетчето, без да знам все още какво има вътре. Нещо извънредно леко, почти ефирно.

Направи ми впечатление, че гостите са доста оживени, разговаряха помежду си шумно и учудено клатеха глави.

Като полиглот, Витя още от вратата се вписа в потока светска информация, за което нямаше нужда от микрофоните си.

— Синът на президента е избягал от похитителите си — каза ми полугласно. — Току-що е станало известно от достоверен източник. Май лети насам кой знае защо от Америка. И като че ли вече е в Техеран, където и аз бях наскоро. Президентът не може да си намери място от радост, затова малко се бави. Сега комплектуват отряд от спецчастите за посрещането на президентския син на летище Мехрабад.

— Слава богу — казах аз. — Значи повече не сме нужни тук? Може ли да се връщам и да си карам отпуската?

Витя ме погледна с недоумение. Прекалено много свикна с ролята си на мой патрон, като забрави, че всъщност той е прикрепеният към мен.

— И дума не може да става за това, Александър Борисович — подсмихна се той. — Ние сме се врекли за друго: да помогнем на майчица Русия при деленето на нефтената баница. Синът на президента, ако не ми изневерява паметта, беше само поводът за намесата ни в тукашните дела. Затова продължавайте да се усмихвате, сякаш не разбирате какво става наоколо. И не занемарявайте задълженията си по моята охрана в свободното си от следствието време…

Но щом видя красивата стройна жена, заобиколена от тълпа чернобради мъже, веднага забрави за мен, озадачения.

— Тя ли е? — поинтересувах се.

— Само не на руски, нали се разбрахме… Същата. Кой ще каже, че минава четирийсетте? Впрочем, като се обръщате към мен, не забравяйте да ми казвате „сър“!

Нямаше никакво съмнение, че това е Делара Амирова, тукашната театрална и кинозвезда, придружавана от не особено забележимия и не особено привлекателния си съпруг.

Тя вървеше сияеща от радост към посланика, когото току-що забелязах в тълпата заобиколили го дами.

Дамите спряха да бъбрят и с неудоволствие направиха път на онази, към която посланикът почти тичаше с разперени ръце.

— Каква жена — мърмореше Витя на френски, сигурно от вълнение. — Опъвала си е кожата в клиниката на Верние… Не, погледнете каква походка! А как се държи… Между другото, погледнете какво се кани да му даде.

Свих рамене.

— Ето там вероятно са братя Русих — кимнах към двама едри набити мъже с измачкани, но скъпи сака. Единият носеше косата си събрана отзад на опашка. И двамата дъвчеха нещо.

— Сър — добави Витя към моята фраза. — Виждам. Но сега повече ме интересува жената, истинска звезда, въпреки почти пенсионната си възраст. — След тези думи той ме изостави и изчезна в тълпата, като оправяше в движение бездруго безупречния си смокинг или фрак.

Знаех, че в това време насочва микрофоните си към нужните хора, настройва ги на необходимите гласове.

Посланикът целуна ръката на госпожа Амирова и в отговор тя с неочаквана за възрастта й непринуденост и лекота направи реверанс и му връчи подаръка си.

Това беше красива розова кутия, вързана със светлосини и светлозелени панделки, толкова оригинално направени, че неволно скрих зад гърба си нашия подарък, за да не го види никой.

Посланикът предаде подаръка на госпожа Амирова на някого от застаналите зад гърба му и за мое изумление това се оказа самият Солонин.

Витя веднага се отдръпна някъде встрани с подаръка. Никой не забеляза това, всички гости гледаха само разговарящите — посланика, Делара Амирова и съпруга й.

Всеки момент се очакваше да пристигне президентът, който се бавеше, може би организираше посрещането на сина си.

Вслушвах се в разговорите, но непрекъснато се оглеждах за Витя, изчезнал някъде с чуждия подарък. Сетне отидох по-близо до масите, от които тъкмо се отместиха споменатите братя, мои сънародници. Впрочем те пак се появиха тук. Явно отрупаните маси ги привличаха.

Приближих се до тях.

— Не разбирам защо се домъкнахме — мърмореше единият, с опашката, който стоеше с гръб към мен. — Гоша си няма друга работа, все създава разни кризисни ситуации, нали… Виждал ли си онзи, твоя?

— Говорих по мобифона.

— И той какво ти каза?

— Вика, че ще се постараел. Иска два милиона. Отрядът голям. Трябва да дели с всичките.

— А така! Два „лимона“ значи — започна да се вълнува този с опашката. — За два „лимона“ аз ще свърша всичката работа сам. Нека сега Гоша говори с него, разбра ли? Два „лимона“… Струва ли това пале такива пари?

— По-тихо — рече брат му и се обърна.

Направих се, че възторжено разглеждам рожденика. Те започнаха да говорят по-тихо. Сега да бяха тук микрофоните на Солонин и той самият!

Слава Грязнов няма да ме лъже, че тия двамата готвят нещо лошо и мащабно, като се съди по назованата цена. Но ето че спряха да си шепнат.

— Все едно, Костюха, трябва да се направи нещо — каза по-младият. — Видя ли как всички се разтичаха?

— Не бива да се връща тук — обади се Костюха. — В никакъв случай. Ще свикат пресконференция и той ще изтърси всичко, било и не било. Трябва по-скоро да се разкара.

— Колко му е — поклати глава братчето и за втори път ме погледна.

Веднага се отдалечих от тях. Още повече че имах задача от Питър: да намеря някакъв си шейх Джамил ибн Фатали.

Само шейхове ми липсват.

И тогава видях Витя. Отиваше към посланика, усмихнат като най-добрия му приятел и му подаваше подарък — същата кутия, като на госпожа Амирова, или много приличаща на нея… Наистина, панделките бяха други — в бордо и виолетови.

Не вярвах на очите си, а Витя продължаваше да се усмихва нахално.

Госпожа Амирова поотвори алените си устица, загледана в наглия господин, който се осмели да поднесе на негово превъзходителство същия подарък.

Дамското обкръжение на посланика ахна и нервно заразмахва ветрилата си. Страшна конфузия!

Почти не можех да чуя, още повече че не можеше да се промъкне човек дотам. Разбрах само, че негово превъзходителство умело обърна всичко на шега. Е, случва се. И представи на госпожа Делара Амирова господин Майкъл Къриган, член на съвета на директорите на международния концерн „Гълф“.

Витя изящно наклони добре тренирания си торс и целуна ръка на прекрасната дама. Всички наоколо неволно замряха, загледани с възхищение в тази двойка. Дори братя Русих почувстваха нещо и за миг се отделиха от лакомствата, като надничаха и се стараеха да разберат какво става.

И ето че Витя отведе настрани прекрасната госпожа, за да се обясни уж по повод на случилото се, като развълнувано оправи папийонката си с всичко, напъхано в нея, и се усмихна пленително, докато сипеше комплименти.

Самата госпожа Амирова като че ли забрави за чудесното освобождение на възлюбения си, а още повече за мъжа си.

Потърсих с очи господин Амиров. Той разговаряше спокойно с някакъв с чалма, като че ли индус, макар че може да беше и пакистанец.

Къде е този дяволски Джамил ибн Фатали, за когото ми говореше Питър? Още един международен терорист? Тогава защо му е да се показва на приема във френското посолство? А интересите на Питър май не трябваше да се простират по-далеч от тероризма.

Бях спокоен за Витя. Ще измъкне от госпожа Делара всичко, което му е необходимо. И дори повече. Само това „повече“ да не навреди на задачата ни.

Почти бях сигурен, че ще изчезне с нея в самия разгар на приема, без да уведоми мен, телохранителя си, а тя няма да съобщи на съпруга си. На нейно място и аз щях да направя така.

Същевременно пак трябваше да наближа братя Русих, които се държаха на дипломатическия прием така, сякаш са в някой треторазреден бар. Говореха високо, безцеремонно оглеждаха дамите и като изблъскваха сервитьорите с бели ръкавици, сами си наливаха каквото искат.

И точно тогава се случи това, което наричам късмет.

— Джамил! — закрещя изведнъж малкият брат и протегна ръце към някого от присъстващите.

— Ибн Фатали! — подкрепи го по-големият брат Костя и като разблъскваше хората, се хвърли към един от гостите с черна брада.

Гостът не се отдръпна от прегръдката. Тримата се тупаха по гърбовете, без да обръщат внимание на околните.

Какво е общото между тях? И защо молбите на Слава Грязнов и Питър Редуей съвпаднаха по въпроса за този Джамил ибн Фатали?

Започнах да се придвижвам през навалицата към сладко разговарящата двойка, станала главната сензация на вечерта — Витя Солонин и госпожа Амирова. Разбутвах доста безцеремонно гостите, защото нямаше време за губене.

Солонин ме погледна хладно. Струва ми се, че му попречих. А като се съди по отсъстващия поглед на прекрасната госпожа, който тя отмести в друга посока, двамата вече се бяха уговорили за нещо.

— Един момент — каза й той, — моят секретар и тук не ме оставя на спокойствие. Какво има, Фернан?

— Ще преча ли? — попита тя с чаровна усмивка кой знае защо Витя, макар да пречеше на мен.

— Бизнесът преди всичко… сър — напомних аз.

— Какво има? — Само че по-накратко.

— Те са тук — казах.

— Кои те? И какво означава тук? И защо с такъв тон?

— Братя Русих и Джамил, за когото говореше Редуей.

— И какво от това? — Той сви рамене.

— Те се срещнаха, заедно са, имат общ бизнес.

— Нищо не мога да разбера. — Той пак сви рамене. — Смяташ това за достатъчен повод, за да ме разделиш от най-прекрасната жена, с която почти се уговорих?

— Откъде мога да знам за какво сте се уговаряли?

— Че за какво може да се уговаря човек с такава жена като госпожа Амирова? — попита той и присви очи.

— Например за изневяра?

Той ме гледа близо минута, като леко се люлееше от пети на пръсти, сякаш си има работа с идиот.

— И за това също — каза най-накрая. — Но на последно място. Госпожо Делара! — обърна се той към дамата си, която в това време водеше светски разговор с някакъв господин. — Разрешете да ви представя моя приятел и партньор господин Косецки.

— Току-що го нарекохте свой секретар — каза тя и ми подаде за целувка своята добре поддържана тясна ръка.

Докоснах се до нея не без удоволствие. Никога нямаше да си помисля, че това е ръка на жена, минаваща четирийсетте.

— Оттогава го повиших в звание — доста студено каза Солонин, като ме гледаше с изсветлелите си очи. Много му харесваше да дразни шефа си.

Ще намеря случай да се реванширам. Той ме бил повишил!

— Делара, скъпа. — Той небрежно сложи ръката си на възхитителното й рамо. — Ето там стои един господин — Джамил ибн… забравих как беше…

— Фатали — подсказахме му едновременно двамата с Делара и се усмихнахме един другиму.

— Може да е на хубаво, не знам — отбеляза Витя. — Но понеже този Джамил поглежда от време на време към нас, ще преодолея ревността си и ще позволя да потанцувате с него. — Той извади бял карамфил от бутониерата си. Знаех, че там се намира миниатюрен предавател с високочестотна антена. — Надявам се, че докато танцувате, ще украсите гърдите му с този карамфил. Той ще се зарадва извънредно много. — И Витя й се закани с пръст.

— Отдавна никой не ме е ревнувал — каза Делара на разваления си английски. — Мъжът ми отдавна разбра, че е безполезно. А горкият Алекпер просто нямаше повод. Като познават могъществото на бащата, мъжете просто се бояха да ме наближат.

— Защо горкият? — Солонин повдигна мъжествените си вежди. — Мигар не е бил най-щастливият от смъртните?

— Той най-много от всичко на света искаше да се оженим. — Тя сви безупречните си рамене, покрити с кожена боа. — И невъзможността го правеше нещастен.

— Госпожо Делара — казах аз, като малко безцеремонно я хванах под лакътя и я дръпнах настрани. — Понеже току-що ме издигнаха в ранг на приятел и съдружник, бих искал преди да са започнали танците, да ви задам няколко въпроса.

— С удоволствие — каза тя, миришейки карамфила, който трябваше да закачи в петлицата на горкия шейх, макар монтираното вътре едва ли можеше да ухае хубаво.

— Кой можеше да знае за времето и маршрута на пътуване на сина на президента през онзи нещастен ден? — попитах аз.

Тя леко повдигна рамене.

— Не знам… Ние с него се срещахме по различно време.

— Как се уговаряхте?

— Обикновено при среща, предварително. — Тя намръщи ясното си мраморно чело. — Понякога по телефона.

— Как се уговорихте през онази вечер? — не мирясвах аз.

— Мислите, че помня ли? — Тя се засмя.

И под очите й се очертаха бръчици като пукнатини на стъкло. От усмивката — като от удар.

— Постарайте се — помолих я.

Впрочем защо трябва да помни? И защо трябва да разказва нещо на почти непознат мъж? Изглежда, и тя си помисли същото и с недоверие ме погледна.

— Нали сте руснак — попита тя, — от Русия?

Погледнах към Солонин. Той беше опрял гърба си о стената и стоеше със скръстени ръце. Същински лорд Байрон.

Той засече погледа ми и веднага дойде при нас.

— Има ли проблеми? Моят приятел да не ви е казал нещо непристойно?

— Руснаци ли сте? — Тя въпросително погледна Витя.

— Вашата майка е рускиня — отговори й сдържано Витя.

— Откъде… — Тя го гледаше изумено, после премести погледа си върху мен. — Откъде знаете?

— Самед ни каза — отговори Витя. — Какво чудно има? Е, руснаци сме. Правим се на чужденци, сега цяла Русия се занимава с това.

— Познавате Самед, втория братовчед на Алекпер?

— Той ни помоли да го намерим — продължи на английски Солонин, като забеляза приближаващия съпруг на нашата събеседничка.

Амиров се приближаваше с професионалната любезност на дипломат. С такава усмивка рогата не се забелязват много.

— Делара, скъпа, не желаеш ли да ме представиш на своите нови приятели? — попита той на великолепен английски.

— Господин Майкъл Къриган, господин Фернан Косецки — пропя тя и хвана съпруга си под ръка. — Интересуват се от нефтения бизнес. Специално са пристигнали в нашата неотговаряща на европейските стандарти столица, за да помогнат да изправим на крака нашия нефтодобивен отрасъл… Моят мъж — Тофик Амиров, прессекретар на Министерството на външните работи.

— Но защо? В Баку е толкова интересно — каза Тофик, мъжът на очарователната Делара, като се ръкуваше с нас. — Ходихте ли в двореца на шаховете? Това е забележителен архитектурен ансамбъл. В древността са създавали шедьоври, които сегашните архитекти не могат да постигнат.

— Разкажи и за девическата кула — подсказа Делара, като склони глава на рамото на мъжа си и в същото време кокетно поглеждаше към Солонин. — Моят съпруг непременно разказва на потенциалните ми поклонници легендата, свързана с тази кула.

— Да не са хвърляли оттам неверните жени? — попита Солонин.

Помислих, че светското ни бъбрене приема рискован характер. Но мъжът на госпожа Амирова само великодушно се усмихна. Той не възнамеряваше да хвърля нито жена си, нито нейните любовници. Изглежда, стоеше над тези неща.

— Не, тук има нещо друго — каза той. — По онова време любовните страсти са имали кръвосмесителен характер. След смъртта на жена си някакъв хан пожелал да вземе за жена собствената си дъщеря, която му напомняла за безвъзвратно изгубената съпруга. Но дъщерята, влюбена в своя телохранител, се заключила в тази кула и очаквала, че баща й ще се откаже от намеренията си. Понеже това не станало, наложило й се да скочи с главата надолу от високото.

— Искате да кажете, че влюбеният татко не е могъл да стигне до нея? — попита Солонин.

— Това е крепост-кула — усмихна се господин Амиров. — Също истинско чудо на древната архитектура.

Той погледна внимателно карамфила в ръцете на Делара, но не каза нищо. Остави ни, като поклати вежливо главата си.

— Трябва да бъдете по-предпазливи — каза тя, загледана след него. — Говорите безупречно английски, но ходът на мислите ви е руски. Такива неща той, а благодарение на него и аз улавяме веднага. Навремето е работил доста дълго в съветското посолство в Лондон.

— Благодаря ви за урока. — Витя й целуна ръката. И точно тогава се разнесе музика. Оркестърът, разположен някъде в дъното на залата, засвири валс.

Солонин ме прихвана за лакътя, когато понечих да поканя Делара.

През цялата зала към Делара се бе устремил онзи същият Джамил ибн Фатали, за чието съществуване бяхме забравили за няколко минути, поддали се на очарованието на забележителната жена.

Делара въздъхна. Тя би предпочела да танцува валс в обятията на красавеца Солонин.

А въпросният Ибн Фатали просто се разтапяше пред очите ни, като гледаше прекрасната Делара.

— Благодаря ви — каза му тя. — Вие сте първият, който се осмели да ме покани, понеже другите треперят от страшния ми съпруг. Поради това ви подарявам това цвете!

Джамил изслуша цялата тирада с полуотворена уста и протегна ръце за карамфила.

— Не. — Тя скри ръката си с цветето зад гърба. — Позволете ми аз да го забода.

Сега тази двойка бе в центъра на вниманието. А осиротелите братя Русих отново започнаха да се наливат. Според мен те само изтрезняваха от тукашните вина. Което се отразяваше на мрачните им лица. По мои наблюдения двамата почти не разговаряха, сигурно очакваха любителят на прекрасния пол да се върне при тях след края на валса.

В това време Солонин склони главата си на рамо, за да слуша за какво си говорят Делара и кавалерът й във вихъра на валса.

— Дай да чуя — казах аз.

— Нищо особено, исках само да проверя — отговори Витя и като се надвеси към мен, приближи рамото си до ухото ми.

— Вие сте най-красивата жена в мюсюлманския свят! — чу се гласът на Джамил. Каза го на английски, после премина на фарси.

— Това вече е по твоята част — казах на Витя и се отдръпнах.

Той започна да слуша, като от време на време ми предаваше разговора.

— Този пръч й разказва какъв прекрасен харем има. Уверява я, че би станала перлата там… Тя му каза на колко години е всъщност. Той отказва да й повярва… Изобщо нищо сериозно, ако не се брои, че ресурсът на батерийките свършва.

— За колко време трябва да стигнат? — попитах аз.

— Още няколко часа…