Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (26)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Игра по крупному, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Голямата игра

Преводач: Венета Георгиева

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Атика“

ISBN: 954-729-078-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3844

История

  1. —Добавяне

14.

В моргата заведоха Фрязин при една от масите, на която беше трупът на Тимур. Патологоанатомът повдигна чаршафа. Тимур лежеше с полуотворена уста.

Володя видя входното отвърстие от куршума. Малка дупчица, засъхнала от кръв. Косата около раната беше леко прогорена.

Гоша въздъхна тежко.

— Ето така, тичаш, суетиш се… И само една дупчица… По-малка от едно копченце…

— Предполагате, че са го разстреляли? — попита Володя съдебномедицинския експерт.

— Криминолозите откриха следи от собствените му пръсти върху пистолет система „Макаров“ — отговори му той. — Огледът и аутопсията показаха, че изстрелът е бил от близко разстояние.

— Виждам — каза Володя, като отиде от другата страна. — Но нали беше левак. Разбрахте ли ме? Телохранителят Ахмедов беше левак.

— Нима? — Гоша се спогледа с Артьом. — Винаги е стрелял с двете ръце и винаги точно. Нямаше равен на стрелбището.

— На стрелбището, да — кимна Володя. — Но държи вилицата в лявата ръка, виждал съм го на снимка.

— И аз в лявата — каза Гоша, — а в дясната — ножа. Хората държат вилицата с лявата ръка.

Сам се пъха в поставения капан, помисли Володя, като го гледаше с интерес. Гоша много искаше да изкара нещата, че Тимур се е застрелял сам. Защо?

За да прикрие убийството? Телохранителят се издаде и затова е трябвало да го премахнат. Тук поне има логика. Но ако сам се е застрелял, тогава възникват само въпроси.

— Аз съм тук от завчера — каза Володя. — Успях да науча някои работи. Знам и за задържането на самолета.

— Грешка на синоптиците — обади се Артьом. — Какво общо има Тимур?

— Ами това, че се е канел да излети — отговори Володя. — Но заради грешката на синоптиците е размислил. И слязъл от самолета направо през затворения люк… Искал да отлети, а не да се застрелва, разбирате ли?

Гоша и Артьом мълчаха. Ето какво значи да си привикнал тукашната власт да те гледа в устата. Размеква те, размишляваше Володя. Притъпява чувството за опасност.

— Приключваме — каза съдебномедицинският експерт, като покриваше убития с чаршафа.

Гоша и Артьом излязоха. Володя се забави малко, искаше да поговори с експерта.

— Кога е настъпила смъртта? — попита Володя. — В действителност?

— Всичко е отразено в акта — отговори той, като гледаше настрана.

Аз скоро ще си тръгна оттук, а той остава, помисли си Володя. Той отметна чаршафа над краката на Тимур. Огромните му стъпала. Натичали са се в необятните маратонки…

— Аз съм в хотел „Сибир“ — рече Володя на съдебния експерт и излезе от моргата.

Навън беше по-топло, отколкото там, където лежеше сега Тимур. Гоша, Артьом и двамата от охраната гледаха Володя с явна неприязън.

— Имате ли още въпроси към нас? — попита Гоша.

— И защо точно към нас? — добави Артьом.

— Засега нямам въпроси — отвърна Володя и повтори: — Засега.

— Бързаме — каза Гоша. — Днес е откриването на поредното разклонение на новия магистрален нефтопровод. Между другото, можете да се смятате поканен. Може би там ще видите много интересни за вас лица. Може да пътувате с нас.

Володя се заколеба.

— Бих искал да се видя с господин Томилин. Ще бъде ли там?

— Олег Дмитриевич? — попита Гоша. — Трябва да бъде. Във всеки случай е поканен. Наистина, днес не съм го виждал никъде. Не знаеш ли къде е? — попита той Артьом.

— Кой го знае… Май одеве го виждах.

Охраната закима, да, видяхме го. Володя се взря изпитателно в тях: момчетата са едри, набити, съответстват на шефа си. Усмихват се, за да покажат позлатени зъби. Дебели, остригани вратове. Бяха му говорили в МУР някои неща за тукашната „деветка“. Бивши спортисти, главно биатлонисти. Като че ли местните босове специално изпращат в тия секции надеждни младежи. Там развиват стрелбата и бягането със ски по пресечена местност… Казваха също, че безпощадно видели сметката на тукашните бандити, от които бил писнал целият град. И сега милицията сякаш им е признателна за това.

Охраната също оглеждаше невзрачното ченге от столицата. Сякаш го оценяваха — по навик, за всеки случай.

— Володя — Гоша се усмихна и сложи ръката си на рамото му. — Какво ни гледаш като Ленин буржоазията? Много си млад, затова не познаваш добре хората. Ние сме руснаци. Работим за Русия. И не обичаме, когато ни пречат да го правим. Искаме страната да си стъпи на краката. Да започне да процъфтява. А вие, интелигентите, все не можете да го разберете. — Добре де. Да тръгваме. А Томилин, ако не дойде на днешното тържество, непременно ще му предам, че го търсиш.

— Съседите казват, че го няма вече пето денонощие — каза Володя, докато вървеше към колата им.

— Те откъде знаят? — Гоша спря. — Той не живее в комунална квартира.

— Една жена ходи да му чисти. Казва, че трябвало да се появи, обадил се отнякъде, но не дошъл. Къщата наистина се намира настрани, отделно от другите. Каквото и да става там, не може да се види и чуе…

— Ох, че си досаден! — засмя се Гоша. — Навсякъде си успял да отидеш… Значи Томила гуляе някъде! Той и преди си беше гуляйджия. Сега е пак ерген, без жена…

Пускът на отсечката от нефтопровода, свързващ тукашните находища с Европа през Беларус, трябваше да започне след около три часа.

По-точно не пуск, а изпитание, нещо като репетиция. Гоша му обясни: тръбата трябва да се провери, за да няма нищо друго, да се види как ще издържат шевовете под налягане, няма ли пукнатини и дупки…

Откараха ги на четирийсет километра извън града, в снежното поле. Тук вече всичко беше готово. Духовият оркестър отдавна чакаше, димяха скари с шишчета, в палатките отваряха шампанско.

— Къде е Томилин? — пак попита Володя.

— Един дявол знае къде се вее — отвърна загрижено Гоша. — И аз вече започвам да си мисля какво ли не… Не сте ли виждали Томила? — попита той най-близкия младеж.

— Май че беше тук… Защо?

— Въртеше се тук, търсеше те — добави втори.

Гоша с разкопчано кожено палто отиваше ту до една, ту до друга група и разпитваше всички. Стигна до братя Русих:

— Върнахте ли двата милиона на най-добрия ми приятел? Че вече спря да ми се обажда, обиди се.

— Все нямаме време — отговори по-големият. — Но ти му предай — в най-скоро време ще си оправим сметките.

— Точно така — Гоша се обърна към Фрязин. — Всички са го виждали, а къде е — никой не знае.

И като прегърна Володя през рамото, го поведе към гърлото на гигантската тръба.

— А оттук, от гората, ще минава другото разклонение. Още месец-два — и по вените на майчица Русия ще потече черна кръв! И Русия, милата, ще си стъпи на краката… Алча! Ти ли си?

И като забрави за Фрязин, Гоша мина през една преспа, щом видя поредния си приятел с оранжева мушама над кожуха.

— Гоша! — смая се той.

И започнаха да се прегръщат пред очите на всички, забравили за социалното неравенство. Другите началници поглеждаха към тях с криви физиономии, явно не одобряваха фамилиарниченето на Гоша с вече подпийналия работник.

— Какво чакаме? — попита между другото Гоша, като се покачи на хлътналата под тежестта му трибуна. — Министъра ли? А ние не сме ли хора? Министърът няма да се обиди, ако започнем без него, прав ли съм? Защото той е нашенец, сибиряк! И губернаторът ще е наш! Ако ме изберете…

Тълпата зарева одобрително.

— Защото нашите столични гости вече замръзнаха, разбираш ли! Ние с вас сме свикнали, ако ще, можем цяло денонощие да изкараме на студа — продължаваше Гоша.

— Хайде, започвай де! — извика някой отдолу. — Скоро ще мръкне.

— Ще започнем. Сега ще започнем… Нека министърът се обижда, ама да не е закъснявал… Да, да не забравя… Никой ли не е виждал Олег Дмитриевич Томилин? Олег, къде си? Всички те търсят, а не могат да те намерят! Обади се!

В тълпата започнаха да се обръщат, да търсят с очи Томилин.

— Обади се, защото ще започнем без теб! — извика Гоша.

— Спи някъде — предположи някой. — Започвай!

— Започваме! — обяви Гоша и веднага някой изстреля нагоре ракета, започнаха да хвърчат тапи от шампанско.

После се чу бучене, бързо нарастващо бучене и ето че от тръбата изскочи прах, после кал и образува ръждиво петно на белия сняг.

Всички заръкопляскаха, засвиркаха, започнаха да се чукат и да си подхвърлят нависоко шапките.

И изведнъж нещо се случи. Володя не можа да разбере веднага какво именно и къде. Само чу как виковете и свиркането изведнъж се смениха от всеобща протяжна въздишка. Предните в тълпата първо се дръпнаха назад, после се устремиха напред, към ръждивото петно, където тръбата гърмеше и свистеше.

Без да разбира още какво става, Володя затича след всички, като затъваше в дълбокия сняг.

И тогава всички спряха. Замряха… Володя продължаваше да не вижда нищо. Край него притича, разбутвайки всички, Гоша с момчетата си.

— Томилин — стигна до Володя. — Току-що го изхвърли направо от тръбата!

Володя хукна напред, като си проправяше път към Гоша. Натам се устремиха и двама милиционери, дежурещи тук.

— А как се е оказал там? — говореха в тълпата. — Да не е спал вътре? Всички го търсят, а той какво, решил да дремне? Сигурно се е напил, а? Откакто погреба младата си жена, направо обезумя…

Най-сетне Володя си проправи път до мястото, където снегът беше покрит с дебел пласт ръжда. И видя безформеното, с разкъсани мръсни дрехи тяло на човек. Само който добре го помнеше, можеше да разпознае Томилин.

Той лежеше с нелепо извити ръце и крака, явно счупени.

Клекналият до него Гоша го обърна по гръб и всички изохкаха, щом видяха, че главата на Томили се люшна като на парцалена кукла. И на шията се отвори огромна рана — от едното до другото ухо.

На сутринта Фрязин пристигна в биологическата лаборатория на отдела за съдебномедицинска експертиза.

— Готови ли са хистологичните анализи, които поръчах?

Експерт биологът му подаде две бланки, попълнени на ръка.

 

 

След още един ден, след погребението, Володя позвъни на Козлачевски.

— Днес ли ще летите за Москва?

— Да, защо? Пак ли имате проблеми с билетите? Сега ще уредим.

— Не, просто като пристигнете, се постарайте веднага да бъдете на разположение. Ще ви поканят в следствената част на Главна прокуратура като свидетел. Още утре.

— Какво утре, драги! — започна да се вълнува Гоша. — Утре съм на вечеря в арменското посолство! Не гледаш ли поне телевизия? Утре започват преговорите на нашата делегация с президента на Азербайджан. Всичко ще се реши там, всичко ще се реши за тръбата! Колко нерви заради нея…

— Какво общо има това — рече Володя. — Викат ви по съвсем друг въпрос.

— Пак ли за Томилин? Слушай, поне днес бъди човек! Защо си толкова досаден? Току-що погребах последния си приятел! На един чин съм седял с него. Беше ми най-верният човек…

Гласът на Козлачевски трепна. Фрязин мълчеше. После въздъхна и каза със спокоен глас:

— Господин Козлачевски, проблемът е, че според аутопсията на труповете, смъртта на Томилин е настъпила почти с едно денонощие преди смъртта на вашия телохранител Тимур Ахмедов. С една дума, има всички основания да се смята, че смъртта на Томилин се нарежда до убийствата на Ивлев и Бригаднов… Чувате ли ме добре? Затова по-добре да поговорим веднага. Никак няма да е красиво, ако ви докарат на разпит вързан.

— Слушай… въшко зелена! — Гласът на Гоша звучеше убийствено. — Какво целиш? Само една моя дума и ще останеш тук. Завинаги!

— Не ви разбрах добре? — усмихна се Володя. — Обаждам ви се от Москва. Вече съм тук. И очаквам завръщането ви.

— Но аз не мога утре! — обърка се Гоша. — Трябва да ходя при арменците. Докато в Баку текат преговорите, ще се споразумея с тях за продажба на танкове за Карабах…

— Защо ми разказвате тайните си? — попита Володя. — Овладейте се. Не бива да се паникьосвате така.

— Как да ти обясня, че не мисля за кожата си, а за националните интереси на Русия! Ти, пале, искаш за моя сметка да направиш кариера, а за Русия не ти пука! Искаш да влезеш в рая яхнал на гърба ми ли?

И Гоша тресна телефона. Погледна небръснатата си физиономия в огледалото. И хвърли в него порцелановата статуетка, която му попадна подръка.

А Володя, след като затвори телефона, погледна през прозореца. Площадът пред хотела тънеше в мрак. Гоша наистина повярва, че Фрязин вече е в Москва. А той сега трябва да пътува за летището…