Фридрих Незнански
Голямата игра (42)

10.

Седях във фотьойла и наблюдавах Витя Солонин, който ходеше насам-натам из стаята.

На вратата се почука.

— Влезте — казах аз.

Влезе дежурният и свали от подноса купчина разноцветни книжа с винетки и без. Покани за господин Къриган — конференции, презентации, приеми. Без да гледа, Солонин ги запрати в кошчето за боклук.

— Търсен си — казах аз. — Засега те приемат за акула от нефтения бизнес.

— Скоро ще престанат — въздъхна Витя. — Вече се показах навсякъде, където е възможно. Кога ще дойде заповед да си плюем на петите, Александър Борисович?

— Няма да е, преди да намерим онези дяволски архиви.

— Смятате, че няма да минем без госпожа Мансурова? — попита той.

— Смятам, че докато напразно си губим времето, другите вече настъпват към нея.

— Тя има охрана — каза той. — А госпожа Мансурова ни вярва. Това вече е преимущество. Но трябва да се свържем с нея, при това колкото се може по-бързо.

— Звъни! — подадох му телефона.

— По-добре ти — отказа Солонин.

— Тя харесва повече теб.

— Това няма никакво отношение към работата — възрази Витя.

С него не може да се излезе на глава. Щом се заинати — с нищо не можеш го разубеди…

Избрах номера й.

Никой не вдигаше слушалката. Пак избрах номера — може случайно да е станала грешка. Отново дълго пиукане. Витя се намръщи — сигурен знак, че сега ще започне да облича амуницията си, за да превзема с щурм родовия замък на Мансуров.

Но този път оттатък се обадиха. Женско гласче съобщи на хубав английски:

— Госпожа Мансурова сега е заета. Какво да й предам?

Пфу, Господи… Погледнах си часовника. Фирюза сигурно е още в леглото си. Сякаш се съревновават с госпожа Делара. Но тя поне след спектакъл се успива, на нея е разрешено да става късно. Между другото, отдавна няма никакви новини от Делара. Никога нямаше да помисля, че между нея и мъжа на Фирюза може да има нещо…

А дали тя не може да хвърли светлина върху тайната на господин Мансуров?

— Ало? — чух гласа на Фирюза, — кой е?

— Извинете за безпокойството. Косецки се обажда, ако си спомняте.

— Говорете на руски — каза тя. — Тези, които могат да ни подслушат, сигурно знаят английски. Та какво искахте да ми кажете?

Изглежда, че беше в леглото. Гласът й звучеше отпуснато. Във всеки случай не се чуваше плискането на вода, както миналия път.

— Аз и моят приятел смятаме, че ви застрашава опасност.

— А, за това ли… — Тя се прозя и аз изведнъж си представих много нагледно как се протегна в прозрачния си пеньоар.

Ако се съди по всичко, опасността за съпруга й е минала. Безутешните вдовици не разговарят така.

— Как са нещата около мъжа ви?

— Ако беше се случило нещо, вече щяхте да знаете — отвърна тя. — Засега без изменения. И се страхувам — че за дълго. А там нищо ли не го застрашава, как мислите?

— Имате ли лична охрана?

— Имам. Двама симпатични младежи, които през цялото време ме зяпат. Според мен това ги разсейва от служебните задължения. Къде по-добре пазят или охраняват мъжа ми. Впрочем аз за какво съм им? Това не го казвам за вас, а за тези, които ни подслушват. Банковите сметки са в главата на мъжа ми, а главата му е в кома. Къде са документите и архивите — никой не знае. Но ако ме разпитат с пристрастие, с фасове, допрени до тялото, май ще си спомня някои неща… Обаче за вас, още повече за младия ви помощник, съм готова да си спомня и така. Какво ще кажете, ако той ме посети след два часа, за да сподели с мен скромната ми закуска?

— Кани те на линч — казах на Витя, след като закрих с длан микрофона.

— Но аз дори не съм й представен — отговори той.

— Празни формалности. Искаш ли още сега да ви запозная?

— С кого си шушукате там? — попита Фирюза.

— С моя приятел. Той е много притеснителен.

— Надявам се, че ме е видял по видеото.

— Напълно сте по вкуса му — казах аз, — но преди всичко работата, работата. И тъй, господин Къриган е готов да пренебрегне светските условности и може да се яви при вас след два часа. Аз, за огромно мое съжаление, трябва да остана на телефона.

— Спомням си, че имате мобилен — каза тя.

— Да, но не всички мои абонати имат… — отговорих, като смятах, че госпожа Фирюза не разбира много от подобни работи.

— Много жалко — въздъхна съвсем непринудено тя. — И тъй, чакам господин Къриган след два часа… Не, по-добре след два и половина.

— Времето е скъпо — отбелязах. — След случилото се с вашия уважаем съпруг може в скоро време, при това в близките часове, да стане нещо непредсказуемо…

— По-рано просто няма да бъда готова — каза Фирюза. — Знаете ли адреса?

— Има си хас — отвърнах и затворих след нея телефона.

Витя стоеше пред мен с навъсени вежди.

— Имаш време — казах. — Помисли как да се облечеш. Дръж се скромно. Не забравяй, че мъжът й е в реанимацията. И изобщо не се поддавай на прелестите й.

Витя изслуша кротко нравоученията ми.

— Не знам защо ми се струва — каза той, — че ще срещна там моите стари познати, на които вече няколко пъти минавам пътя.

— Напълно е възможно. Те са отмъстителни и злопаметни. Чакат да се появиш там, където може да се разбере нещо за архивите. Да ги вземат дяволите и архиви.

— Когато се готвехме за насам, не стана дума за никакви архиви — поде Солонин.

Витя започна да се приготвя. Не знаеше какво го очаква — романтична среща или пореден сблъсък с бандата на Кадуев.

— Както разбирам, не си й върнал касетата? — попита той.

— Правилно си разбрал — кимнах. — Тя веднага забрави за касетата, щом се убеди, че си има работа с порядъчен човек.

— А дали да не пуснем още веднъж записа?

— Това пък защо? — смаях се аз.

Той ме погледна с усмивка, но не обясни нищо.

Усмивката на Солонин е чудесна. Детска, открита и дори леко смутена. Тя обезоръжава много хора, в това число и мен. Но този път не постигна нищо. Не ми хареса, че преди такава отговорна среща седна да гледа касетата.

— Стоп! — извика изведнъж и обърна главата си към мен. — Още веднъж този момент.

Накиснах съответното копче на дистанционното. Забавно е да се гледат сексуални сцени при бърз ход назад. Но Витя никак не реагира на подхилкването ми. Целият наведен напред, не откъсваше поглед от екрана.

— Ето оттук — каза той.

Натиснах „плей“.

— Виждаш ли? — Витя дори се понадигна. — Виждаш ли къде гледа тя? Превърти го още веднъж.

Превъртях послушно.

— Сега гледай — каза той.

Погледнах… Нещо блесна, после изчезна, после пак блесна от камарата с дрехи, разхвърляни в живописен безпорядък на креслото. Оптика! От чантата й се показваше обективът на фото или видеокамера…

Натиснах стопа. Но не когато трябваше. Блясването изчезна, понеже в дадената фаза телата им закриваха поставената на пода лампа, чиято светлина падаше върху обектива. Започнах да натискам на всеки кадър. Кадър след кадър, кадър след кадър… И ето че пак блесна.

Витя се залепи за екрана.

— Трябва ми компютърът! — извика той. — Веднага. Къде си дянах лаптопа?

— Ти го използваше рядко — отвърнах. — Виж под гардероба.

Тананикайки си нещо, Витя бързо нагласи кабелите от видеомагнетофона към преносимия си компютър.

И ние отново видяхме изображението. Но сега можехме да увеличим по размери определения участък…

— Видеокамера — простена Витя. — Като последен идиот съм снимал това, което самата тя е снимала в друг ракурс.

Витя беше обезкуражен. Още една прекрасна дама едва не го измами. Разбирах го. Не ни се иска да мислим лошо за красивите жени.

— Разбираш ли нещо? — попита той.

— Ние се канехме да шантажираме нея, тя пък — партньора си — отвърнах. — Въпросът е: защо?

— Не ти ли се струва, че всички красиви жени тук работят за някого? — Витя погледна часовника си и започна да се приготвя.

— Мислиш, че те подмамва нарочно?

— Мисля, че има същите мотиви, които и Делара — отвърна той. — Заплашили са ги и са ги принудили… Иначе за какъв дявол са им подобни приключения? Някой действа като опитен сутеньор. Аха, тази жена се харесва на всички, значи трябва да я използваме като оръдие против влиятелните мъже… Още повече че е омъжена и значи ще мълчи, изпълнявайки всичко, което каже изнудвачът.

— Мислиш, че тя и Делара имат един и същи господар?

— Няма да се учудя, ако е така — отговори Витя, докато закопчаваше и щракаше циповете си.

— Не ми е ясно едно — казах. — Защо представляваш за нея по-голям интерес, отколкото аз?

— Обиждаш ли се? — попита Витя.

— Не разбираш от шега. Виж какво ме занимава. Дали е нещо сериозно? Или скучаещата дама просто търси нови впечатления? А предишните записва за домашната си видеотека?

— Може и така да е, но ние трябва да знаем нещо определено. Каква игра водят тези дами с нас? Или онези, които се крият зад тях. Какво ще ме посъветвате?

— Да си стоиш вкъщи и да не си пъхаш носа — заявих аз.

— Не е джентълменско. Дамата чака. Поиска цели два часа за подготовка…

— Точно така — за подготовка. Само че за какво?

— Смяташ, че под леглото й ще се крие цял взвод от спецчастите?

— Вече казах. — Въпросите на Витя ми омръзнаха. — Стой си вкъщи. Нека се обади пак, щом толкова й трябваш. Ще се извиним със заетостта си.

— Тук вариантът е по-сложен. Предполагам, че пак е замесен въпросният Кадуев, твоят най-добър приятел. Като представител на малък, но много горд народ, трябва да скърца със зъби само при мисълта, че още си жив…

— И какво ми е приготвил този представител? — Солонин вдигна вежди.

— Като познават подготовката ти, ония напълно могат да минат на древния вариант. Фирюза да те заведе в леглото си, а те да те получат останал без сили и разнежен.

— Самсон и Далила — рече Солонин. — Знаеш ли, с теб понякога е ужасно. Виждаш с очите си какво те очаква. Все пак ще си сложа валтера в задния джоб на панталона.

— После не забравяй да го преместиш под възглавницата. Но това е крайният вариант. Може да има чай или кафе с приспивателно. Мисля, че си нужен на Кадуев жив. Той пак ще поиска до насита да се поперчи пред теб. Прекалено често му се изпречваш на пътя.

— Що за професия! — печално произнесе Витя. — Отиваш на среща с очарователна жена и мислиш от коя страна на възглавницата да пъхнеш пистолета!