Фридрих Незнански
Голямата игра (33)

1.

— Виж какво забелязах — казах на Солонин. — Може да се каже, че открих закономерност…

Разгърнах пред него изрезките от вестниците.

— Ето, в Грузия е пристигнал представител на Франция, подписали са безобиден протокол за намерения и веднага следва взрив на газопровода, захранващ Грузия през Дагестан. По-нататък. Съглашение за военнотехническо сътрудничество между Армения и Русия. В отговор също такава акция на отсечката от газопровода, която захранва Армения…

— Излиза, че по този начин някой коригира политиката на тези републики? — попита Солонин. — Но къде да търсим този някой? Тук, в Азербайджан ли?

— В Азербайджан взривяват метрото — казах аз.

— В Москва взривяват тролейбусите — добави Солонин.

— Значи още някой? — попитах. — Прословутата трета сила?

— На която е изгодно да се стоварва всичко — усмихна се Витя, като преметна по навик дългите си крака върху облегалката на креслото. — Както по-рано всичко са стоварвали на Господа Бога.

— Просто има две противостоящи сили, които си нанасят взаимни удари, а обществеността охка, ахка, без да знае какво да мисли. И стоварва вината, правилно отбеляза, на някаква трета сила — казах аз. — Ето виж… Преговорите на Азербайджан и Англия за по-нататъшното разширяване на проучвателните работи под дъното на Каспийско море. Сега обърни внимание, че тукашните вестници пишат за това с нескрито злорадство — Русия е отстранена.

— От коя дата е вестникът? — подскочи Солонин.

— Вчерашен е…

— Значи, ако се съди по твоите пресмятания, всеки момент трябва да се очаква взрив в метрото. — Солонин пак се свлече на дивана и преметна краката си върху облегалката на креслото.

Взехме картата на метрото в Баку, но много бързо се отказахме от търсенето. Нямаше и не можеше да има закономерност в диверсиите.

Някъде на някоя спирка във вагона се слага взрив с часовников механизъм… Остава неясно къде ще гръмне. В Москва може да се контролират лицата от кавказка националност направо пред входа. Тук всички са си свои, братя мюсюлмани. Европейците пътуват предимно с коли, само старците са с обществения транспорт, но те няма да помъкнат мина в метрото…

— А имаме ли поне някаква следа, Александър Борисович, за да предотвратим взрива? — попита Солонин. — Поне да се уверим, че има закономерност между атентатите. Тогава вече може да мислим как да предотвратим следващите взривове и тук, и в Москва. Ако се обадим сега на Алекпер, веднага ще вземат мерки, ще затворят метрото по технически причини. Това ще изплаши негодниците и те ще използват тъмните си сили на друго място. Ще взривят нещо в театъра, в парка или на плажа. Възможностите на онези, които имат достъп до пластичния взрив, са безгранични.

— Значи ще проверяваме догадките си, а хората да загиват? — попитах аз.

— Вие ме смайвате — пак скочи Солонин. — Трябва да се действа. В края на краищата тези две задачи — закономерност и конкретен взрив — се обединяват.

— Ще отидеш в метрото? — попитах аз. — Шансът е нищожен.

— Това не е Москва — отговори Витя. — Всичко на всичко няколко спирки. Може случайно да намеря хората, които вкарват мините… Подозирам, че са моите стари познати.

— Сигурно вече предизвикваш суеверен страх у тях — отбелязах аз. — Ами ако взривът не трябва да е днес? Така ли ще ходиш всеки ден в метрото, като на работа?

— Не мисля… — отвърна той и започна да се приготвя. — Те са дали на някого сигнал, че даденият взрив е посветен на еди-кое си събитие. В дадения случай връзката е ясна.

— Кой знае — повдигнах рамене. — Само предположих.

— Чудесно предположение — увери ме Солонин. — Както и в случая с отвличането на Делара. Позна сто процента… А тях ги мързеше дори да си пуснат подслушвателните устройства, толкова бързаха. По-добре ми кажи друго. Тези взривове стават винаги в най-натовареното време, нали?

— По правило — отговорих аз. — За по-голямо сплашване.

— И публичен резонанс — добави Солонин, като напъхваше под якето си доста сложно съоръжение.

— Какво е това?

— Химически анализатор — отвърна той, като си закопчаваше якето. — Реагира на миризми, по-точно, на отделни молекули, отделяни в атмосферата от пластичния взрив. По-добре да ти обясня друг път, ако не възразяваш.

— Разбираш ли какво рискуваш? — попитах аз. — По-добре разкажи на Алекпер за това, от което се страхуваме…

— По-добре или по-зле — намръщи се Витя, — кой може да знае? Те избират кога да нанесат удара, а не ние кога да ги хванем за ръката. Днес имаме шанс. Нищожен, но имаме. И аз рискувам заедно с другите. А ако кажем на Алекпер, ще ме хванат на входа като лице от славянска националност. Какво ще стане по-нататък?

— Тогава да се разберем така — казах, като се стараех да се съсредоточа. — До най-натовареното време остават три, не, четири часа. Няма да рискуваме. След три часа ще телефонирам на Алекпер. Нека да вземат мерки. А ти в това време трябва да успееш да излезеш от метрото. Съгласен ли си?

— Разумно — кимна Витя, вече напълно готов. — Но се опасявам, че терористът ще заложи бомбата точно преди да започне върховото натоварване. Разбираш ли? Нужни са му само няколко минути. Значи ще зареди часовника за след петнадесетина минути, не повече…

— Логично — кимнах аз. — И какво следва от това?

— Че ще позвъниш на Алекпер след три часа и половина.

Помълчахме малко, всеки замислен за нещо свое. Не можех да го спирам. Не бива да се пропуска дори такъв шанс.

— Между другото, по този начин ще предотвратим взрива в Московското метро или в тролейбус — каза Солонин, сякаш четеше мислите ми.

Какво можех да му отговоря? Прегърнах го мълчаливо. Постояхме така няколко секунди, сякаш се прощавахме — за всеки случай.

— Всъщност и вие има с какво да се заемете, Александър Борисович — каза Витя вече на вратата. — За три часа можеш да свършиш нещо необикновено. Например да извикаш на разговор дамичката, любителка на белгийските дипломати… Тя е жена на Мансуров, не забравяй. Мъжлето се е измъкнало от контрола на вашия приятел Грязнов и сега смята, че вече е хванал Аллаха за брадата… Тук около този Мансуров става нещо. Помниш ли, Делара го обвиняваше за много неща…

— По-точно, хората му — поправих го. — Но засега в това има много неясноти. Не е отвличал Алекпер, това е сигурно… Макар в Техеран да са действали чеченците, с които той е свързан. И пак те отвлякоха, по-точно правеха се, че отвличат Делара… Не си представям как може да се направи връзка между тези събития.

— С една дума, има за какво да помислиш в мое отсъствие — рече Солонин. — Аз щях да започна от дамата, още повече че времето не чака.

След като останах сам и поразмислих малко, стигнах до извода, че Витя е прав. Трябва да звънна на Фирюза веднага. Трябва да хващам бика за рогата. Времето не чака. Може да получа поне някаква следа.

Набрах телефонния й номер.

— В момента госпожа Фирюза е в банята — чух мелодичен женски глас.

— Занесете й телефона там — изрекох със заповеднически тон.

Скоро чух женски шепот и плискане на вода. Изглежда, Фирюза уточняваше от прислужницата кой я безпокои.

— Да, слушам — каза най-сетне тя.

— Госпожа Фирюза ли е? — попитах, като поглеждах на екрана на телевизора — веднага бях сложил касетата във видеото. — Имам едно важно предложение за вас, което не търпи отлагане.

— Първо се представете — настоя тя.

— Сам Полак, продуцент — казах аз. — Снимам еротични филми. В дадения момент ви се обаждам, понеже не мога да не изразя възхищението си от вашата работа в един любителски филм, заснет преди няколко дни в белгийското посолство. Ало! Госпожо Мансурова, чувате ли ме?

— Кой сте вие? — попита тя сподавено. — И как научихте телефонния ми номер?

— Телефонът е въпрос на техника. И вашият любовник няма никакво отношение към това. Възможно е към това да има отношение вашият мъж, който спи и сънува себе си в обятията на друга жена, ако не греша…

— Тя ли ви изпрати? — прекъсна ме Фирюза. — Делара, нали?

Не можах да скрия учудването си.

— Делара? Имате предвид госпожа Амирова ли?

— А кой друг! Тази дърта вещица, която дори годините не докосват, е способна на всичко. Не й стига нещастният Алекпер…

— Струва ми се, че трябва спешно да се срещнем — казах аз.

— А как мога да знам, че казвате истината?

— Един момент… — казах. — Сега…

Върнах касетата назад. Някъде тук трябва отчетливо да се чуват всички онези нежности, които тя говори на възлюбения си. Допрях микрофона на телефона до високоговорителя на телевизора и усилих звука.

— Чувате ли добре? — попитах след няколко секунди.

— Добре, разбрах всичко — каза тя. — Колко струва касетата ви?

— Боя се, че няма да е по джоба ви.

— А вие не се бойте. Да не мислите, че сте първият, който ме шантажира? Вече откупих снимките. Но там поне не останаха негативи. Мога ли да съм сигурна, че нямате копие?

— Можете.

— Искам да ви предупредя — каза тя. — Не си играйте с мен. Моят мъж веднага ще се разведе, трябва му само повод, но и ще се разправи с тези, които опорочават името му. Затова, ако все пак има копия, за вас е по-добре веднага да ги унищожите… Сега ще дойда при вас. Къде се намирате?

— Хотел „Интурист“. Ще ви чакам във фоайето.

— Ще бъда там след двадесет минути.

С издръжливостта е наред. Не изпадна в паника. Сигурно не й е за първи път. Каза нещо за снимки. Изглежда, са били хлапаците, с които Витя се е срещнал на тавана на белгийското посолство.

— Сигурен ли сте, че не ви подслушват? — попитах за всеки случай.

— Имам цифров апарат със секретен код — гордо съобщи тя.

Ох, тази провинциална вяра в божествената неподкупност на съвременната техника. Ах, ах… Алекпер също вярваше.

Видях я веднага във фоайето — изглеждаше не по-зле, отколкото на филма. Лицето леко зачервено от студа, косата скрита под пухкава кожена шапчица. Много бързаше, но това беше само в моя полза…

Тя веднага се устреми към мен, без да обръща внимание на околните, които възхитено я оглеждаха. Възможно е да ме е открила по равнодушното ми изражение.

Нямаше търпение да се добере до лентата. Влезе като вихър в стаята ми и без да обръща внимание на моята особа, веднага се устреми към телевизора.

— Къде е дистанционното управление?

Не й го дадох. Сам включих видеото и телевизора. Тя започна да гледа себе си и номерата, които прави в леглото, без ни най-малко да изгаря от срам пред чуждия човек. Гледаше, без да откъсва очи.

А аз смятах, че източното възпитание прави тукашните жени целомъдрени. Значи не всички.

— Знаете ли, ако се стигне до развод, с удоволствие бих показала това на мъжа ми — каза тя, когато касетата свърши. — Делара, за която той мечтае, не е способна на това дори поради възрастта си…

— Има ли интимна връзка с мъжа ви?

— Не мисля. Щях да знам. Тя иска той да се разведе.

— Алекпер, ако не греша…

— Искате да знаете нашите клюки с всички подробности? — попита Фирюза. — Сега президентският син има проблеми. Обикаля инкогнито по лекари. Нарушена ерекция и всичко от сорта… Всички го знаят. Слушайте, при вас може ли да се пуши? — попита тя и извади запалка и цигари.

Нима и тя наполовина е рускиня, помислих аз, когато тя запали.

— Обичам, когато всички карти са открити — каза Фирюза, след като дръпна два пъти от цигарата. — Нали сте руснак? Макар да го криете, като се мъчите да говорите с акцент.

— Нищо не може да се скрие от вас — усмихнах се игриво. — И вие също, нали?

— Уж сте интелигентен човек, а се занимавате с такова непочтено нещо — каза тя. — Това е много опасно, нали така?

— Как да ви кажа… Засега Бог е милостив.

— Да, рускиня съм! — отговори тя предизвикателно. — По-точно наполовина съм татарка. Казвам се Фарида, а Мансуров настоя да си сменя паспорта, понеже роднините му нямало да понесат Фарида.

Тя прихна, като ме гледаше весело.

— Нали е смешно? Наистина, Делара също не принадлежи към чистата нация, нека да знаете… Слушайте, а защо ви разказвам всичко, макар че почти нищо не питате?

— Професия — рекох. — Моята работа е да изслушвам, вашата да разказвате.

— Ах, такава ли била работата — въздъхна тя. — КГБ, така ли? Значи, моят Масурьонок е загазил… Или все пак искате пари за това?

— Трябва ми информация — казах. — Работата е спешна, лентата е истинска и макар наистина да ми е противно да се занимавам с това, налага се. Става дума за живота на стотици души.

— За какво става дума? — Тя изтръска пепелта от цигарата си направо върху килима.

— Взривове в метрото, чували ли сте? — попитах аз.

— Разбира се. Според мен това е ужасно! Гледала съм по телевизията… Слушайте, да не искате да кажете, че моят Мансуров има нещо общо?

— Засега не.

— И въобще какво общо има Русия? — попита тя. — Нали не гърмят в Русия.

— След всеки взрив в Баку следва акция в Москва.

— Ах, такава ли била работата. — Тя пак запуши. — Самата аз съм московчанка. Мансурик ме намери в един хотел. Нали разбирате… Влюби се. Да си призная, аз също. Просто не можехме един без друг. Но професията задължава. Говоря за него, не за мен. Непрекъснато изчезва някъде, все нервен… Знаете ли как преживяваше, когато заедно гледахме тези трупове, кръвта по релсите… Тресеше го, едва не плачеше. А сега се е заел с тези пленници, с нашите момчета в Чечня. Пак само нерви, луди пари отиват дявол знае в чии ръце… Там го мамят, водят го за носа. И ако ми кажете, че той организира тези взривове и пожари — не, няма да повярвам! Слушайте, нямате ли нищо за пиене?

Налях й вино.

— Господи… а нямате ли обикновена водка? Ето той — тя тръсна глава към екрана на телевизора, където току-що беше бесняла с любовника си — също непрекъснато ми налива ту шампанско, ту божоле… Как да му кажеш: няма ли във вашето посолство обикновена водка!

Налях й водка. Тя изпи една трета от чашата, присви очи.

— Та колко искате за касетата? — попита тя.

— Не сте ме разбрали — казах. — Нужна ми е информация, която може да предотврати гибелта на хората. Взривът може да избухне още днес.

Тя ахна, като затули с длан устата си.

— Все пак — Мансуров ли е?

Свих рамене.

— Може би да му звънна? Не знам къде може да е сега…

— Уверена ли сте, че няма връзка с тези акции?

— Не, не прилича на негово дело — отвърна тя сериозно. — Той беше много объркан от това, което видяхме… Но тук много неща зависят от него — в това отношение сте прав.

— Обичате ли го?

— Искате да кажете, че го оправдавам?

— А своята родина? — попитах. — Русия? Обичате ли я?

— Призовавате към моите патриотични чувства? — усмихна се тя. — Искате да шпионирам мъжа си? Да го предам?

— А това? — кимнах към телевизора.

— Това е друго — каза тя. — Това е измяна, но не е предателство. Има разлика. Той също би ми изменил с Делара, ако му позволях.

— Тоест нямате никакви претенции към него? — попитах и си погледнах часовника.

Тя повдигна рамене и за първи път не отговори нищо.

— Значи касетата остава у мен, докато мислите? — попитах аз.

— Но вие сте интелигентен човек, няма да покажете това на никого.

— Знам ли — казах сериозно. — Много неща са поставени на карта. В това число и човешки животи.

Тя ми хвърли напрегнат поглед.

— Добре, и на мен не ми харесват неговите хитрувания с чеченците. Руснаците загиват там, а той пирува с тях. И с тази Делара… — Тя се самонавиваше, ожесточаваше се. — Съвсем си е изгубил ума. Нима аз съм по-грозна от тази особа? С десет години съм по-млада от нея. Оная е бабичка! Е, умее да се държи, да се предложи, а когато трябва — да откаже, но все едно — бабичка е.

— Искахте да кажете за чеченците — върнах я към главното.

— Какво ще му направите? — попита тя. — Какво ще му направите, искам да знам.

— Нищо. Нали не сме в Русия. А тук вашият мъж е могъщ човек…

— Нямате ли много време? — попита тя, като видя, че пак си гледам часовника. — Направо не знам… Разбира се, той може да позвъни на някого, да каже на някого да не взривяват… Но ако те вече са подготвили всичко, без да го питат?

— Сега всичко стоварват на чеченците — казах аз. — Сякаш не може да е друг, освен тях.

— Точно така — кимна тя, — или моят Мансуров. Но аз не мога да се обади оттук, разбирате ли?

— Мобифонът ви в колата ли е?

— Да.

— Може ли да дойда с вас до колата ви и да поговоря с него?

Върху лицето й се изписа съмнение, тя усилено решаваше какво да направи, как да постъпи?

Не знаех как да я подтикна да вземе решение. По-точно, за знаенето знаех, но не бях уверен, че няма да се затвори или — още по-лошо — няма да ме излъже. Тя сама наруши проточилата се пауза:

— Разбира се, ще се постарая за Русия… Вижте как се получава при мен. Хванах се с този белгиец, за да отмъстя на Мансурик, а после научих, че никога нищо не е имал с Делара… А тези негови чеченци ме гледат под вежди, демек, не си ли рускиня, а? Нека! Рускиня и толкоз! Мога да ви кажа всичко, което знам. А вие както искате. Може дори да си оставите касетата. Все ми е едно!