Фридрих Незнански
Голямата игра (31)

15.

Володя вървеше в общата траурна процесия, като се стараеше да разгледа незабелязано присъстващите. Имаше много хора. Голямо количество цветя и венци. В това време на същото гробище — недалеч — погребваха Анатолий Чердинцев. Там имаше малко изпращачи, всички, които вървяха след ковчега му, поглеждаха към пищното погребение на жената, в чиито обятия е бил застрелян.

Още от сутринта валеше сняг. От входа на гробището до изкопания гроб беше доста далеч. Ковчега на Елена Томилина носеха мъжът й и Гоша Козлачевски. Двамата вървяха отпред. Отзад държаха телохранителите — Аркадий и Тимур. Те бяха най-надеждните и силните, всички останали, които се хващаха отстрани, се стараеха повече да се покажат пред очите на бъдещия губернатор, подхлъзваха се, почти падаха и бързо се сменяха.

Гоша беше недоволен. Вървеше с едри крачки, налагаше темпото, та хората едва успяваха да го следват, и се караше нещо недоволно на директора, който крачеше до него.

— Не се ли намери по-близо място? Помолих те като човек…

— Нищо не можех да направя — оправдаваше се директорът. — Роднините възразяваха. Там била погребана баба й. Е, какво можех аз?

— Трябваше да се обърнеш към мен — говореше сърдито Гоша. — Кой знае каква яма е, пълна с вода до коляното… Ами къде е Чердинцев? Защо вървят след нас? Нали предупреждавах да е по различно време.

— Стига вече — намеси се Томилин. — Не е време за това.

— Виж го ти, убит от мъка — произнесе насмешливо Гоша.

Оказа се, че гробът е изкопан в низината. И както предполагаше Гоша, беше пълен с вода, покрита с тъничък лед.

— Не, няма да стане така — избухна Гоша. — А на Чердинцев къде е? На върха ли?

— Престани! — рече Томилин. — Няма нужда да правиш скандал в такава минута.

— Какво й е на минутата? — Гоша се ококори насреща му. — Ти какво, драги, искаш да я сложиш в тази локва ли? Чердинцев да сложат тук!

Свещеникът с кръста, готов да произнесе напътствието си, поклати глава.

— Не е редно да се разменят гробовете, Георгий Семьонович — рече той.

— Сам зная кое е редно и кое не… Подръж! — Той отстъпи своя край от ковчега на Конопльов.

И като разблъскваше хората, идещи срещу него, закрачи натам, накъдето се насочи траурната процесия на Чердинцев.

Фрязин обърна внимание на реакцията на околните. В общи линии всички чакаха безропотно. Майката на загиналата хлипаше, подкрепяха я сестрите на Елена с черни забрадки. Всички стояха мълчаливо и чаках нещо.

Гоша се изкачи на върха. Там още продължаваха да копаят, от ямата изскачаха буци пръст.

— Хайде, стига, стига… — Гоша пъхаше пари в ръцете на майката на покойника. — Каквото било, било… И не забравяйте, че заради вашия син я убиха. Но да забравим, да забравим… Нямате ли свещеник? Нашият ще го опее. Аз лично ще му платя. А вие…

— Той клекна пред гроба, като гледаше копачите долу. — За какво мислите там долу? Искате да одерете убитата от мъка майка ли?

Те отговориха нещо, но Володя не различи думите. Само буците пръст полетяха по-бързо.

— Давам ви пет минути — каза полугласно Гоша, като се изправи. — Или ще изкопаете собствения си гроб. Познавате ме…

Понесоха ковчега с тялото на Чердинцев към гроба, предназначен за Елена. И ковчезите с телата на любовниците се срещнаха, почти се сблъскаха в теснотията на гробището, люшнаха се в ръцете на тези, които едва ги удържаха.

— Господи… какво прави той! — простена едва чуто Томилин.

Най-после ковчезите се разминаха. Понесоха Елена нагоре, Чердинцев спуснаха до бившия й гроб.

Всички се споглеждаха, шепнеха си, като поглеждаха неодобрително към Гоша.

А майката на Чердинцев заплака горчиво, на висок глас и свещеникът, който възнамеряваше да започне службата, бе принуден да замълчи.

— Ти не ни оставяш на мира и след смъртта — каза Томилин.

— Да беше помълчал… — изсъска Гоша, след като се огледа. — Ту далекогледът ми ти подозрителен, ту погребението не ти харесва… Аз съм платил всичко! И за погребението на твоята жена също! Сега си никой за нея! — Той вече крещеше и се самонавиваше.

— Ще разбера аз кой ги ликвидира…

И тръгна нагоре след ковчега на Елена, където спешно завършваха изкопа на гроба.

Томилин гледаше с ненавист в гърба му. И изведнъж трепна, усетил тежестта на нечия ръка, стоварила се на рамото му.

— Слушай, защо си недоволен от всичко? — попита го Тимур. — Все нещо не ти харесва, все ти е малко… Такава жена изпращаме! Не опази жена си, която Гоша ти повери като на роден брат. И на това отгоре се разправяш… Не е хубаво, драги. Никак не е хубаво… Върви, не стой, прости се с нея. Такава красива, такава млада беше… Вай Аллах, какво става…

Володя Фрязин се забави край ковчега на Чердинцев. Тук стоеше и Аркадий, телохранителят на Томилин. Гледаше печално Чердинцев и устните му мърдаха, сякаш четеше молитва. Приятели, помисли Володя, преживява. Дори е забравил за господаря си. А на Тимур му е все едно, никакви емоции, изглежда, е свикнал да погребва. Спокоен, деловит, не се отделя от господаря нито крачка.

Майката на Чердинцев плачеше, сега само тя гледаше сина си, а всички останали следяха другото погребение, където плачеха по-високо и венците бяха по-пищни.

Пуснаха ковчега с тялото на Чердинцев в гроба, но той остана върху образувалия се лед, който едва чуто изпука, без да поддаде.

Гробът не приемаше тялото. През пролуките водата постепенно заля леда. Гробарите се спогледаха и започнаха да хвърлят надолу замръзнали буци глина. Ледът продължаваше да пука.

Майката на загиналия гледаше с ужас как най-накрая ледът се разпука и ковчегът слезе косо под водата първо с единия си ъгъл, после с другия.

Тя завика, сви се в ръцете на също такива самотни, нещастни старици.

Аркадий продължаваше да стои, сякаш изпаднал в несвяст, без да се помръдне от мястото си. Някой го извика. Той се опомни, започна бързо да се изкачва нагоре, към другия плач, по-многогласния и силен.

Гоша стоеше със съсипано лице над отворения ковчег и без да откъсва поглед, гледаше покойницата. Беше застанал пред мъжа й и отстрани изглеждаше, че той е убитият от мъка съпруг…

Володя настръхна. Странно погребение. Зрелището не е за слабонервни.

Но ето че Гоша се наведе и целуна Елена по челото. И най-после се отмести.

Володя видя как Томилин се надвеси над ковчега на жена си и веднага се дръпна, изправи се и се отмести настрана.

Сякаш се изплаши от нещо, помисли Фрязин. Какво ли може да означава?

Гоша сякаш отсъстваше. Томилин, напротив, безкрай се озърташе, кимаше, приемаше съболезнованията, милваше по рамото нещастната майка на загиналата си съпруга, изхлипваше и въздишаше. И непрекъснато трепереше. Трепереше с цялото си тяло, сякаш преживяваше обхваналия го ужас, който нямаше край.

Той не приличаше на убиец на собствената си жена. На Володя се стори, че убиецът трябва да изглежда другояче. Във всеки случай на гробището това трябваше да стане ясно… Сега да дойде тук Александър Борисович, помисли си Володя, той щеше да види всичко, което трябва. И да обясни треперенето, пронизващо Томилин.

Томилин продължаваше да трепери и на помена на жена си. Гоша искаше милостиво да покани на помена и роднините на Чердинцев, но Томилин се възпротиви решително.

Правеха помена в огромна зала в ресторанта на хотел „Сибир“. Гоша настани Володя до себе си. Поканените гледаха с учудване непознатия.

— Е, какво? — от време на време се навеждаше към него Гоша. — Забеляза ли някого? Не си?

— Какво мога да забележа? — повдигаше рамене Володя. — Аз да не съм екстрасенс? Трябваше да поканите ясновидци.

Гоша махна с ръка.

— Имаше, каних ги… Само скубят пари. Валута им дай на тях. Шарлатани. Душата ми обърнаха. Предсказваха, че през тази година трябвало да стана милиардер. Представяш ли си? Не в рубли де… Слушай, а защо Олег Томилин, мъжът й, е такъв бледен и трепери?

— Има температура — обади се Тимур, седнал от другата страна на Гоша. — Виждаш ли, избила му е пот. Изстинал. Има грип.

— Той ли ти каза? — попита Гоша.

— Нали виждам — усмихна се Тимур.

В това време зазвъня мобифонът. Володя се опита да стане, като използва случая да излезе, но Гоша го дръпна:

— Седи тук. Още ми трябваш… За експеримент.

— Да, слушам, слушам… — рече Гоша. — Какво става там? Пак ли нещо не е наред? Нали при тях наскоро имаше взрив в метрото, през есента, забрави ли? Какви хора! Не разбират от намеци… Направо не знам какво да ги правя. А кой там пак мъти водата? Мансуров ли? Нали каза, че е в Бутирка. Пуснали го да си ходи? Но какво мога аз? Ще се наложи да повторим… Миналата седмица бях при грузинците в посолството — шишчета, да, всичко беше наред… Но за това друг път. Аз съм на погребението. Да, информацията ти е вярна. Любимата жена. Никого не съм обичал така! Трябва да се организира нещо за Мансуров, да разбере… Той мисли, че не знам кой се опитва да ми взривява тролеите в Москва… Жалко за хората, разбираш ли. Те за какво да страдат? Вече му набивах в главата главното… Добре де, после, после казвам! Все пак съм на погребение. Не е удобно.

Той изключи мобифона и погледна притихналите гости.

— Дори в такъв ден не ми дават покой. Що за хора! Казвам на грузинците: нима не ви е жал за президента ви? Вече е стар, охранявайте го малко по-добре. Искате ли аз да ви организирам охраната. Но не просто така, просто така не става. А като не щете, тогава не се обиждайте… Искаха да строят нефтен терминал в Поти, представяте ли си? А на мен абхазците ми загряха телефона: само при тях в Сухуми! На мен не ми пречи! Но нали трябва да помисля за Русия? И ето резултата — както и предчувствах. За малко да гръмнат техния президент. Взривили една кола до него, но се разминало, няма нищо… Но те поне разбират. Повече не намекват за терминали.

— Какви хора! — повтори Конопльов. — Обясняваш им, обясняваш… Докато не си го получат по мозъчната кутия — нищо не разбират.

— Е — рече Гоша, — хайде да пием! Че то с тази политика и икономика ще забравим за какво сме се събрали… Хайде, лека й пръст.

Володя гледаше внимателно какво става. Всички работеха усилено с челюстите, ядяха. Само Томилин не хапваше нищо. Трепереше, стиснал посинели устни.

— Олег, кажи нещо? — Гоша се обърна ласкаво към Томилин. — Гледам, съвсем зле си. Да нямаш температура?

Той кимна утвърдително.

— Олег, искаш ли да полегнеш? — попита майката на загиналата, като гледаше съчувствено зет си. — Или чай с малини?

— За него водка с люта чушка! — посъветва Конопльов през смях.

— Къде се намираш? — скръцна му Гоша. — Щом няма желаещи, тогава аз…

Той си наля водка и стана, като следеше с поглед как се надигат всички от местата си.

Гоша гледаше изпитателно, сякаш фотографираше кой е станал навреме, кого трябваше да подтикват.

— Ако можеше, щях да се разменя с теб, скъпа моя — каза Гоша и в очите му изскочиха сълзи. Той изхълца шумно. — Без теб няма никаква радост в този живот за мен! Само проклетата работа и майка Русия! И дългът — да намеря този, който го направи… И ако… ако е тук, сред нас… — в настъпилата тишина той обходи с тежък поглед присъстващите, — кълна ти се, скъпа, ще го намеря! И ще хвърля мерзкото му тяло в нозете ти.

Изрече го и със замах хвърли опразнената си чаша на земята. Конопльов веднага повтори. И Тимур.

Томилин не счупи чашата си. Сложи я с трепереща ръка на масата, недоизпита.

— У нас, Томила, се пие до дъно — рече Гоша. — Пий, Олег, няма да видим повече нашата Еленка…

И заплака, като протегна ръце през масата към нещастния Томилин.