Фридрих Незнански
Голямата игра (3)

2.

Навън се разделихме: Грязнов пое към МУР, а двамата с Костя към посолството на Азербайджан.

— Да се разберем така — рече Слава. Както винаги, въртеше между пръстите си копчето на кожуха ми — нещо, което не можех да понасям. Щеше да си играе с него, докато го скъса. — Ще прикривам тила ти тук, в Москва. Смятай, че сега половината население в столицата е от кавказките републики. Ще поддържам връзка с теб само ако ми подариш клетъчния си телефон.

— Още нещо не щеш ли?! — махнах ръката му от копчето си. — Нека президентът на Азербайджан да ти подари… А кой ще координира действията ни?

— Аз, ако нямаш нищо против — усмихна се Меркулов и отвори вратата на колата, която ни чакаше.

Сега вече наистина се почувствах у дома. У дома си, когато те заобикалят приятелите ти…

След кратки формалности в посолството ни въведоха в малка стая с портрета на президента на стената, с голям телевизор „Сони“ и огромен факс, да не говорим за компютъра с черен екран, по който се рееха разноцветни морски звезди, макар че може да бяха и виртуални паяци.

Зад бюрото седеше усмихнат младеж, почти момче, с черен костюм и вратовръзка. В ръцете си държеше броеница и постоянно прехвърляше зърната й. Не ми пукаше за нея. Вярно, добре облеченият младеж си играеше на правоверен, но това нямаше нищо общо със случая, за който бях извикан тук.

— Самед — представи се той.

Седнах и още веднъж обърнах внимание на тъмните блестящи зърна на броеницата му. Какво стана: свалихме комсомолските значки и съветските отличия и се закичихме с православни кръстчета, а те хванаха броеницата в ръце. Сигурно е бил комсомолски активист. Познавах ги по стиснатите устни — в тях имаше нещо цинично, капризно и нетърпеливо. Всичко трябва да им се поднесе веднага на тепсия.

— Точно такъв си ви представях, Александър Борисович — вежливо се усмихна Самед и с рязко движение запремята зърната на броеницата, които вече започваха да ме дразнят.

Двамата с Костя се спогледахме. Все пак сега аз бях засекретен агент. А се оказваше, че се ползвам с широка популярност в тесните кръгове на азербайджанския дипломатически корпус.

— Чел съм за вас — продължаваше Самед с усмивка. — На вашите успехи са посветени няколко книги. Наистина, там фигурирате под друго име, но не е много трудно да се разбере кой сте. Но не се тревожете. Това няма да излезе извън тези стени.

Да, ама ще има с какво да ме държиш в ръцете си, помислих си аз. Но това трябваше да се очаква. Навремето имах доста шумни дела, вестниците писаха, някакви бързописци успяха да надраскат романи… Опитах се да предупредя за последствията, но напразно. Каква полза да се засекретяват хора, които вече са доста известни? Не съм учен, че да бъда затворен в кабинет или в лаборатория от типа на Лос Аламос.

Разбира се, не бях някоя знаменитост, след която тичат тълпи от поклонници да искат автографи, но рано или късно щяха да ме разпознаят. И ето че се случи.

— Много добре говорите руски — наруши проточилото се мълчание Меркулов. — Сякаш цял живот сте живели в Москва.

— Благодаря за комплимента, но не съм го заслужил — отговори Самед и вежливо сведе лъщящата си от брилянтин коса, сресана на път.

Подвижна реклама на патентовано средство против пърхот.

— Роден съм и съм израсъл в Москва — продължаваше Самед с малко височък за мъж глас. — След като нашата страна обяви независимост, аз се върнах в Баку, но там срещу мен бяха извършени две покушения и чичо ме изпрати отново тук, като се надяваше след време да заема поста посланик.

Двамата с Костя като по команда погледнахме портрета на президента.

— Не, не — поклати глава бъдещият посланик. — Чичо Мешади е братовчед на президента.

— Извинете, а за какво са ви нападнали? — попитах аз. — Какво толкова успяхте да направите?

— Просто защото съм племенник на чичо си — въздъхна Самед, но се сепна и бързо надяна на кръглото си личице сладката усмивчица, която сигурно смяташе за връх на дипломатичността.

— По-точно, искаха да ме отвлекат. Както отвлякоха сина на президента, моя втори братовчед — за момент замълча и продължи:

— Той минава четирийсетте.

— Това политически въпрос ли е или криминална история? — попита Костя. — Исках да кажа: откуп ли искат, или се опитват да окажат натиск върху баща му?

— Можете ли да кажете къде свършва политиката и къде започва престъпността? — извъртя нагоре очи Самед. — У вас в Русия все още бихте успели да ги разделите, но у нас — той пак въздъхна — вече не… Първо ще ви отвлекат, после ще мислят каква изгода да извлекат от вас.

Държеше се, сякаш беше на официален дипломатически прием. В това отношение от него можеше да излезе посланик. Като го гледах, се почувствах неловко заради домашния си пуловер. А и жена ми казваше: „Облечи си костюма, все пак отиваш в посолство.“

Вратовръзките винаги са ме задушавали, ограничават свободата ми. А в известна степен аз се имам за творческа натура, залагам на въображението и интуицията си и не понасям да ограничават дейността ми. И най-вече да се лишавам от каквото и да е било. Например нощем ми се прииска да хапна — ставам, сядам на табуретката пред хладилника, отварям вратата и си избирам. Готов съм да пренебрегна всички диети на Ирина Хенриховна. После ще потичам един километър повече…

— Как беше вашето отвличане? — попитах аз.

— Като на кино — усмихна се той и показа не съвсем здрави зъби.

Сигурно не могат да накарат това мамино синче да отиде на зъболекар.

— Тъкмо бяха започнали да пускат по телевизията онези холивудски филми с киднепинг — отвличания на деца. — Той ни погледна изпитателно, за да улови реакцията ни на познанията му в областта на криминалните термини. — С една дума, предната вечер бях гледал такъв филм, забравих му името, и на сутринта видях всичко отново? Сякаш изпитах дежа вю…

Той пак ни погледна внимателно, искаше да види дали го разбираме. Вече започнах да се дразня от това начетено момченце.

— И какво по-точно беше това, което сякаш вече бяхте виждали или изпитвали? — попитах нетърпеливо. — Извинете ни, но не искаме да ви отнемаме много време, вие сте зает човек. Дотук разбрахме, че престъпниците са гледали филма, а на сутринта са решили да се възползват от показания в него метод за отвличане на деца на богати родители. Правилно ли съм ви разбрал?

Той ме погледна смутено. Явно не бързаше особено много. Цялата му работа беше до обед да премята зърната на броеницата в едната посока, а следобед — в другата. А, и да разкаже на руските ченгета за отвличанията в родината си. И довечера да седне пред видеото. Сладка работа.

— Така… — Сега той погледна към Костя, сякаш търсеше подкрепа от него. — Вижте, просто исках да разкажа подробно… Но ме прекъснаха по най-грубия начин. А аз не съм свикнал така.

Костя ме погледна осъдително.

— И тъй, как се случи? — попитах вече по-меко.

— Изпревариха ни две коли и понечиха да застанат напряко, за да ни затворят пътя. Но едната поднесе, удари се в някакъв стълб встрани и изгасна веднага. От нея изскочиха двама мъже с черни маски и с автомати, но маската на единия се закачи за вратата и падна. И втората кола не успя да ни препречи пътя, защото забоксува и за малко не се преобърна.

— И тя ли изгасна? — попитах аз.

— Ами да, откъде знаете?

— Не беше трудно да се досетя — усмихнах се аз. — Оттогава са минали пет години, нали така? Вероятно в зората на вашата независимост похитителите ви още са карали родните жигулита.

— Москвичи бяха! — каза той малко предизвикателно.

— Още повече — кимнах. — Тези каруци не стават за подобни състезания. Вас ви караха с волга, нали?

— Откъде знаете? — Той се обърка още повече.

— Е, не е било със запорожец — отговорих аз. — Но вторият ви братовчед е бил с беемве, нали?

— Волво, бяло, а са го блокирали две деветки с цвят тъмносив металик — поправи ме той, доволен, че съм сгрешил.

— Съвсем бандитски коли — съгласих се аз. — И сигурно нито едната от тях не се е забила в уличен стълб?

— Наистина — кимна той. — И не е изгаснала.

— И предната вечер по телевизията не са давали филм за отвличане — продължих аз. — Вече всички са затънали до ушите в информация как се правят тези работи… Мислех си, че вашите бандити са дошли тук, в Москва, а се оказва, че сте оставили нещичко за себе си.

Той се обиди. Нацупи се. Което бе равнозначно на протестна нота.

— Продължавайте, Самед Асланович — вежливо се обади мълчащият до този момент Меркулов.

Ако бяхме седнали на масата, непременно щеше да ме бутне с крак: защо обиждаш малкия, дори и да е временно изпълняващ?

— Не се обиждайте — казах аз. — Искам да разбера единствено дали този случай е по възможностите ми. Дали ще бъде правилно от моя страна да се намесвам във вътрешните работи на суверенна държава?

— Приятелска държава! — вдигна показалеца си Самед.

— Член на ОНД — допълни Костя.

— Нека да е приятелска, нека да е от ОНД — съгласих се аз. — Ако се заема със случая, трябва да знам статуса си, разбирате ли? Кой съм аз? Старши следовател при Главна прокуратура на Руската федерация или някой друг? В какви рамки се простират задълженията и правата ми? Дали се ползвам от неприкосновеност, трябва ли да си взаимодействам с вашите органи, ако да — до каква степен? И защо изобщо съм им притрябвал? Мигар си нямате ваши следователи? Имате си.

Той ме слушаше, кимаше и се канеше да каже нещо.

— Ще има много въпроси — намеси се Костя. — Страхувам се, че днес няма да можем да ги разрешим всичките. Трябва да ги обмислим спокойно, без бързане.

Самед кимна в знак на съгласие.

— Няма от какво да се страхувате — обърна се той към мен. — Случаят е изцяло под контрола на президента. Не че не вярва на нашите правозащитни органи — той облиза дебелите си устни, търсеше точните думи, — но просто трябва да разберете спецификата на онова, което става у нас… Трудно е да се намерят безпристрастни служители, почитащи само закона. Обществото ни е прекалено политизирано. А и неуспешната война в Карабах… Вие, ако се вярва на информацията, с която разполагаме, сега сте напълно безпристрастен и обективен, нали, Александър Борисович? Имам предвид новата ви длъжност.

Той ме погледна изпитателно, а аз прехвърлих въпроса към Костя. Меркулов отмести погледа си. Значи бърза да ме продаде на приятелската държава.

Какво имаше да се обсъжда, щом президентите са се разбрали помежду си? Но все пак откъде този хлапак знаеше за сегашния ми статус на космополит, както се изрази преди малко Слава Грязнов?

Нека по този въпрос си поблъскат главата Редуей или генералният секретар на ООН. Предупреждавах ги. Рано или късно това трябваше да се случи.

— Ще ви платим добре — продължаваше Самед. — Ще се ползвате с дипломатически имунитет.

С други думи, какво още искате, а не се залавяте за работа. Сякаш не разбираше, че на техните бандити не им пука за имунитета ми. На всичкото отгоре се канех да забъркам в тази история и Витя Солонин!

— Нещо не е наред ли? — попита Самед, навел глава надясно.

— Засега всичко е наред — отвърнах аз. — И не е.

— В такива случаи Наполеон е предлагал да се влезе в сражение, след това щяло да стане ясно! — усмихна се Самед.

— На Наполеон му е било по-лесно! Той е започвал сражението, а под куршумите са вървели други. Бих искал да погледна материалите по делото, ако е възможно. И след това ще поговорим за всичко останало.

Станах от фотьойла. Самед погледна жално към Меркулов.

— Седни! — тихо изръмжа Костя. — Разговорът не е приключил. Молбата е на президента, какво повече искаш?

Аз си седнах на мястото. Макар че сега Меркулов не можеше да ми заповядва. Приятел наистина, но вече не ми беше пряк шеф. Макар че днес сутринта шефът ми се съгласи да се заема със случая. С една дума, отвред ме бяха притиснали началници. Като вълка, който ловците обграждат с червени знаменца. Всичко говореше: можете да откажете, но не ви го препоръчваме. Разбирах, че ме вкарват в пълна с паяци стая, които непременно ще искат да ме използват един срещу друг. Това никак не ми харесваше. При тях, в Азербайджан, се водеше подмолна битка за сфери на влияние, а аз тепърва трябваше да се ориентирам в нея. Ако имаха по-малко нефт, у нас никой нямаше да се заинтересува от този случай. Но ставаше дума за много пари — за милиарди.

— Има ли свидетели? — попитах аз. — Или и те са нечии хора?

Самед затвори очи и поклати глава: нямаше свидетели.

Добре, позната работа, щяхме да минем и без тях.

— А някакви веществени доказателства, отпечатъци от пръсти, нещо друго?

Той сви рамене.

— Моля да ме разберете правилно, Александър Борисович — каза той. — Мога да ви покажа събраната досега информация едва след като дадете съгласието си. Не и преди това. Трябваше веднага да ви го кажа, но според мен това беше уговорено с господин Меркулов… — погледна към Костя и той кимна в знак на съгласие. — Имате право да вземете със себе си когото пожелаете, хората ви ще имат същия статус като вашия.

Кой знае защо веднага се сетих за Лара Колесникова. Виж, да наемем с нея една луксозна стая в някой хотел на „Интурист“… Не се съмнявах, че в Баку със сигурност има „Интурист“.

— Ние с вас, Самед Асланович, обсъждахме и друг въпрос — обади се Костя. — Говоря за легендата на господин Турецки. Изключено е да отиде там със собственото си име.

Лицето на младежа се сви в кисела гримаса. Страшен мързеливец, помислих си враждебно, сигурно веднага си представи как ще заскърца от неудоволствие ръждясалата чиновническа машина, която трябваше непрекъснато да смазват. Само това им трябваше, да се занимават с новия ми паспорт, с моята легенда…

— Възнамерявате ли да промените външността си? — попита Самед.

— Само това липсваше!

— Мисля, че въпросът ще бъде решен положително — важно заяви Самед. — Да разбирам ли, че сте съгласен да поемете случая?

— Да — каза вместо мен Меркулов.

— Разкажете ми със свои думи за станалото — помолих аз, успокоен също като домакина ни. Положителният отговор на Костя ме освободи от товара на съмненията.

— Станало е на площад „Ахундов“, почти в центъра, до паметника на поета. Както вече казах, три коли са изпреварили автомобила, с който е пътувал моят втори братовчед Алекпер. Спрели пред него и му препречили пътя.

— Да, две деветки тъмносив металик — спомних си аз. — И бяло волво. А с каква кола е бил вашият близък?

— Той е преди всичко близък на президента. — За първи път от началото на разговора в очите на събеседника ни се мярна жестокост. Той дори разтегна по някакъв начин пълничките си устни и те заприличаха на дълга чертичка.

— Трябва да знаете, че за мен това е абсолютно все едно — казах аз. — Ще дойде време — ще се поинтересувам. И тъй, повтарям въпроса си: с каква кола е пътувал към мястото на събитието вашият роднина? Вашият. Когато разговарям с президента, ще го попитам същото.

— Бил е с мерцедес — отговори Самед Асланович, сякаш можеше да има някакво съмнение с каква кола би пътувал толкова важен човек?

— Брониран? С охрана? А се изплашил от някакви си лади с цвят на мокри кокошки?

Костя подсмъркна високо и поклати глава.

— Предупреждавах ви — отговори той на жалостивия поглед на Самед. — Александър Борисович има специфичен подход към нещата. Ще трябва да свикнете. Ако този разговор ви се струва неуместен, Самед Асланович, ще е по-добре да спрем и да почакаме да пристигнат документите…

Самед се замисли. Явно твърде много искаше да стане извънреден и пълномощен посланик именно тук, в Москва. Виждаше се по очите му.

В Париж нямаше да се чувства толкова уютно. Там нямаше пред кого да се перчи, че президентът му се пада чичо. В Москва засега това минаваше. Разбира се, той беше прекарал и детството си тук.

— Мерцедесът е бил брониран — отговори той. — Но шофьорът не е искал излишни жертви. Дотичали зяпачи, насъбрала се тълпа…

— Защо не е дал газ? Ладата щеше да отлети от мерцедеса като билярдната топка от щеката — поинтересува се Костя.

Въпросът беше излишен. Нито шофьорът, нито братовчедът са играели някаква решителна роля в този сблъсък. Всичко опираше до „черното злато“, да го вземат дяволите дано!

Аллах е дал на правоверните огромното богатство от нефт, а те дори нямаше да знаят какво да го правят, ако неверниците не бяха изобретили двигателя с вътрешното горене и останалите чудесии. И ето че интересите се препокриват… Неверниците дават на правоверните ракети, самолети, мерцедеси и кадилаци, а те пък на тях — нефт.

Чудесно го е измислил Аллах. Нашият Йехова или Саваот се е сетил по-късно. Натикал каквото останало в труднодостъпни места: в тундрата, в ледените морета… И ето че неверниците превиват гръб пред друговерците. А те се възползват от обстоятелствата и се претрепват да броят пачките с долари. И се надсмиват над гордите християни, които си мислят, че светът е създаден за тях.