Фридрих Незнански
Голямата игра (26)

10.

Пристигнахме със Солонин на пресконференцията на Алекпер, но едва не пропуснахме началото й.

В началото имахме малко препятствие. Когато младежите на входа се наканиха да обискират Витя, той просто не им позволи. Наложи се да се намеси лично президентският син, за да се разреши инцидентът без скандал.

Алекпер прегърна Витя като брат и разгорещените младежи, които искаха малко да се пораздвижат, се отдръпнаха неохотно.

Погледнах ги със съжаление. Къде другаде ще получат такъв урок, какъвто можеше да им поднесе Солонин. И аз щях да гледам с удоволствие схватката, ако не бяха чуждестранните кореспонденти, наострили уши и камери в предчувствие на скандал.

Самият аз, като телохранител на толкова важна персона, щях да стоя малко настрана, за да не се пречкам в краката на Витя.

Но всичко се размина.

Синът на президента седеше на масата, на която имаше множество микрофони, и спокойно гледаше в залата.

Пресконференцията бе открита от господин Амиров. Точно той даде думата на Алекпер.

Алекпер беше отчужден и замислен, сякаш мислите му витаеха сега някъде далеч. Спомних си, че пушел хашиш. Витя лично е видял, а той няма да седне да ме лъже.

И въпреки това Алекпер говореше уверено и смислено.

Да, той няма нищо против Русия дори след случилото се с него. Бандитите, които го отвлякоха, представляват само себе си, а не страната, в която са се родили. Той само за пореден път се е уверил, че азербайджанският нефт трябва да се транспортира през Иран или Турция. През Русия е много скъпо и при това опасно… Да, войната в Чечня завърши, но някак набързо, понеже и двете страни имат интерес въпросът да бъде разрешен в обща полза — на Чечня и Русия. Но после всичко може да започне отначало.

Да, той знае, че американците са против иранския вариант. През Грузия и по-нататък Турция — как да е. Но там трябва много да се строи… И нефтения терминал в Поти или Сухуми, и самия тръбопровод през планините и проходите, което може да бъде още по-опасно, отколкото през Чечня. Да, той знае, че баща му се съгласява на руско-чеченския вариант… Но той ще се опита да го разубеди.

В този момент му предадоха бележка и в това нямаше нищо необикновено, ако не се смята, че подалият листчето чернобрад младеж бързо излезе, почти избяга от залата.

Алекпер я прочете, скочи, погледна объркано присъстващите.

— Кой предаде това? — попита той.

Солонин, който дремеше до мен, защото горе-долу знаеше какво ще каже Алекпер, отвори очи и се надигна.

— Тук е написано, че току-що е отвлечена госпожа Делара Амирова — рече с треперещ глас Алекпер. — И ако аз не променя позицията си…

В залата настъпи тишина. Беше невъзможно човек да гледа мъжа и възлюбения на отвлечената красавица.

— Струва ми е, че го видях — успях да кажа на Солонин.

— Да се затворят всички изходи, да се проверят документите на всички! — извика някакъв възрастен мъж със защитна униформа, което никак не беше удобно за нас.

— Дръж се за мен — каза ми Солонин. — Не изоставай!

И като прескачаше през столове и маси, изскочи от залата. Момчетата от охраната се постараха да го хванат, но веднага съжалиха за това. Солонин летеше, проправяйки път за мен, неговия телохранител, като отваряше вратите с крак, докато излязохме на улицата.

— Виждаш ли го? — попита той, като се оглеждаше.

Впрочем той също видя това, което аз трябваше да видя преди него.

Синкаво от вечерната светлина на лампите БМВ изфуча и се устреми точно срещу нас. Аз успях да отскоча, а Солонин грамотно, както са го учили, се претърколи на лакти и колене през радиатора, покрива и багажника на колата, след което се приземи меко на асфалта на четири точки, дори според мен не си изцапа костюма.

— Какво гледаш! — извика към мен. — Пали колата!

Наистина се бях зазяпал по него. Просто учебно помагало за начинаещи камикадзе! А в това време от сградата на външното министерство вече изскачаха хора от охраната и въртяха насам-натам магнумите си, без да виждат, че двамата с Витя сме им под носовете и успешно си сядаме в колата.

— Тръгвай! — нареди Солонин. — Карай по посока на Проспекта на нефтодобивниците. Площад „Свобода“ — десен завой.

Слушах го с удивление. Кога успя да изучи тукашните завои и кръстовища?

Но нямаше много време за разсъждения…

— Мисля, че ни преследват — казах, като погледнах бегло в огледалото за обратно виждане.

— По дяволите, после ще се обясняваме! Тези тъпаци само ми се пречкат из краката! — И щракна затвора на пистолета си.

Беше безсмислено да започваме стрелба тук, в центъра на Баку. Куршумите можеха да рикошират къде ли не и да уцелят кого ли не.

Нали сме американци, делови хора, а не агенти на ЦРУ Не можем да се намесваме във вътрешните работи на суверенната държава. Мисля, че Витя се измъчваше от същите мисли, когато погледнах бегло към него.

За преследването — преследвахме и вече знаехме, че няма да го изпуснем, но дали си струваше усилието?

Тук трябваше изцяло да се доверя на таланта на Витя. Той можеше без излишен шум, прах и кръвопролитие да задържи този юнак и да му извади душата по горещите следи на случилото се. Това именно трябваше да направим, без да привличаме върху себе си излишно внимание в самия център на Баку, където започваше привичният нощен живот на големия град.

Лицето на Солонин стана спокойно. Той беше предвидил всичко. Аз чаках командата му, макар вече да разбирах, че никакво виене на спирачките, никакво затворено движение няма да има за този храбрец с беемвето. Затова е по-добре да се движи по многолюдните и осветените улици, а не да се втурва там, където е по-тъмно. Но той откъде да знае, че ние не по-малко от него не искаме да се издадем?

Продължавахме да поддържаме дистанция и да караме след него, не форсирахме събитията, не го притискахме и не го изпреварвахме, разчитайки на случая.

Впрочем Солонин разчиташе едновременно и на своята чудо техника. В ухото му вече беше миниатюрният репродуктор, разклонението на който беше скрито зад ревера на костюма му.

Витя неуморно въртеше капачето на автоматичната си писалка, докато настройваше, както разбирам, приемника си на нужната честота.

— Мисля, че е това… — каза той след известно време. — Кара към парка „Нагорни“, бившия „Киров“. Нали сега пресичаме площад „Ахундов“?

— Точно така — кимнах, след като видях паметника на поета.

— Той моли, панически настоява да го посрещнат край парк „Нагорни“. Казва, че го преследват. Описва нашата кола…

— Какво ще правим? — попитах аз.

— Ти? Нищо — отвърна Витя. — Само спри тук за миг. Без да стигаш светофара…

В следващата минута изчезна, сякаш се изпари. Само забелязах как се отвори и тракна вратата от неговата страна, когато започнах да спирам пред светофара.

Сетне се мерна, когато тичаше покрай редовете със спрели коли. После скочи в една от тях, макар явно там да имаше шофьор. Колата се понесе, едва дочакала зелената светлина. Изглежда, тръгна към „Нагорни“.

Честно казано, не знаех къде се намира въпросният парк. Карах и се озъртах. Улиците ставаха все по-тъмни. Все по-малко се срещаха бездействащи заради зимата фонтани. И минувачи също.

Къде да карам?

И с кого тръгна Витя? Не забелязах да е изблъскал на паважа някого от колата. Не е в неговите правила… Сигурно е избрал някоя зряла дамичка на волана, вярвайки в собствената си неотразимост. Съобщил й е, че е отвлечена. И по погледа й е познал, че тя цял живот е мечтала за това. Нещо подобно е станало. За друго не ми достигаше фантазията.

Нощното небе над Баку беше осеяно със звезди. Къде карам? Все пак трябваше да спра.

Направих го на една пресечка, там наблизо бе спряла кола, а шофьорът й ровеше нещо в двигателя.

— Да ви помогна ли? — попитах на развален руски.

Младежът се изправи и ме погледна заплашително. Държеше тежък гаечен ключ. Не е дошъл на себе си от Деня на скръбта, помислих си аз, и отстъпих крачка назад.

— Извинете, аз съм англичанин, не говоря азербайджански — казах аз, — само малко на руски… Ако имате нужда от моята помощ…

Той не отговори нищо и отново наведе глава под капака на поовехтелия си москвич, клекнал на ресорите си.

— Търся парк „Нагорни“ — казах, като продължавах да издевателствам над великия и могъщ руски език, както го бе нарекъл един класик. — Как да стигна дотам?

Честна дума, бях готов да го взема на буксир, само и само да ми покаже къде е паркът.

Той седна мълчаливо в трошката си, повъртя ключа на запалването… Моторът не поемаше. Слава богу, само акумулаторът е свършил.

— Мога да ви дам да запалите — казах, като предполагах, че моята помощ ще послужи като ключ за взаимно разбирателство. Той ме погледна за първи път по човешки. Всички прелитаха покрай него, а този досаден англичанин, с каквито напоследък е пълно в Баку, си предлага помощта.

Докато издърпвахме кабелите от моя акумулатор към него, проклинах мързела си. Ето, Витя не си губи времето напразно, изучаваше улиците по картата на Баку, всички завои и кръстовища, като разчиташе на великолепната си памет. Уви, аз не можех да се похваля с нищо подобно. И сега си губя тук времето, а в този момент Солонин някъде в тъмното се бие сам срещу цяла шайка бандити, може вече да му изтича кръвта…

— Парк „Нагорни“! — надвесих се до прозорчето на москвича в момента, когато той благополучно затрака. Шофьорът повдигна рамене и ми протегна някаква смачкана хартийка.

— Ей, как се казваш, мистър? Не стой на пътя! Откъде да знам къде е този парк? И аз се обърках тук, да ги вземат дяволите новите надписи… Не съм тукашен, разбра ли? От Ленкоран пристигнах. — И като добави нещо от душа на езика си, включи с доста усилия на първа.

И точно в този момент до мен спря още една кола, която идеше отсреща.

— Да не сте се загубили? — попита ме някой невидим с гласа на Витя Солонин. — Ако не греша, търсите парка „Нагорни“?

Така си останах с неприлично отворена уста.

На кормилото, както предполагах, седеше красавица на петдесетина години, прекалено гримирана и ситно накъдрена, а на задната седалка се намираха Витя и онзи чернобрад младеж, който подаде бележката, сега леко посмачкан и доста изплашен.

— Пристигнахме — каза Витя. — Ще ти звънна, скъпа… — И като излезе от колата, я целуна по гримираната буза.

Той се премести заедно с плячката си на задната седалка в моята кола, без да се притеснява ни най-малко, че пленникът ще се опита да избяга или да го удари с нещо по главата. И дори притвори очи, наканил се да дремне, докато пътуваме.

— Къде? — попитах и се обърнах. Нашият пленник трепереше от страх.

Интересно с какво е успял Витя да го изплаши?

— Накъде? — Солонин бутна с лакът нашия пасажер. — Тебе питат: накъде да караме?

Младежът изломоти нещо. Изглежда, Витя разбра.

— Александър Борисович, ако не възразявате, по-добре да си разменим местата. Оказва се, че не познавате добре града. Дори не знаете как се стига в парк „Нагорни“, любимото място за отдих на трудещите се.

Той слезе от колата, без да обръща внимание на любителя да подава бележки, и дори остави вратата отворена за мен. Явно демонстрираше небрежност, макар да съм уверен, че контролираше поведението му дори с гръб към пленника.

Солонин подкара колата някъде в обратна посока, през центъра. Така пътувахме към четирийсет минути, после започнаха предградията на Баку с блоковете, после частните къщи с градинки. От време на време Витя се обръщаше към нашия пленник и спокойно, сякаш отиваме на гости, питаше за пътя.

Най-накрая спряхме на малка тъмна улица.

— Стойте тук — каза строго Солонин, като спря мотора. — И чакайте, докато се върна.

Той слезе и тръгна, без да се обръща, към неугледна къща с тъмни прозорци.