Фридрих Незнански
Голямата игра (17)

1.

Не се наложи Солонин да чака дълго. Той непрекъснато поглеждаше към азербайджанското посолство, докато седеше в магазинчето за старинни бронзови и сребърни съдове и прелистваше страници от древен ръкопис. Надяваше се, че всеки момент ще се появят.

Току-що кацна от Баку и реши да не търси къде се крият бандитите из града, а да ги посрещне там, където неизбежно трябва да се явят…

Най-сетне!

Пъхна в ръцете на продавача две банкноти по сто долара за съд с фино, причудливо извито гърло, от което може да се очаква да изскочи злият джин, и със спортна стъпка пое към посолството.

Имаше повод за посещението — писмо до посланика от фирмата, която уж представляваше.

Момчетата, които чакаше, в това време показваха своите документи на застаналите пред входа на посолството полицаи. Солонин не успя да ги хване на входа, както възнамеряваше, но помисли, че не е толкова важно. Само четирима човека са.

Сигурно още десетина или повече чакат зад ъгъла. Не му се искаше да троши обзавеждането и стъклата в зданието, но какво да се прави, дори така е по-добре, техните съратници или съучастници — после ще разберем какви са — няма да имат време да се намесят.

— Селям, селям… — махна пред носа на полицая своята покана до посланика, но оня я взе намръщено в ръце и измърмори под носа си:

— Ас селям…

Солонин се озърна наоколо. Минаха три жени, опаковани от главата до петите с яшмаци, фереджета или както там се казват. Да не дава Аллах да види подобно нещо в Баку и околностите му… Впрочем няма да питат нас.

Най-накрая го пуснаха в сградата.

— Но посланикът ви е определил друг час — каза служителят на развален английски. — Закъснели сте с половин час…

— Малко не съм преценил… — отговори Солонин, като гледаше четиримата, които го изпревариха на входа и сега седяха с равнодушен вид в очакване на президентския син.

— Кого виждам! — възкликна Солонин на руски. — Другарю Кадуев! Какво ви води насам?

— Вие сте луд! — също на чист руски, видимо смутен, се обади служителят, а полицаят на входа застана с разкрачени на ширината на раменете си крака, като в час по физкултура.

— Не, не съм сгрешил! — продължаваше Солонин. — Той е, по-точно, те са! Отвлякоха самолета, с който пътувах! Наложи се да се намеся, понеже закъснявах за делова среща…

Ибрахим Кадуев бавно изви главата си към него. Сега беше трудно да го познаеш. Така във всеки случай го уверяваха тукашните имиджмейкъри, които подготвяха него и групата му за операцията. Но се оказва, че е възможно.

Този руски шейтан^[1] пак ще провали цялата работа. Полицаите вече се хванаха за пистолетите. Можеше да не им обръща внимание, но какво да прави с този, който като в страшен сън преследва него, Кадуев?

— Арестуваха ги, предадоха ги на властите! — доказваше горещо Солонин. — У вас по законите на Шериата за такова нещо… Легни! — изведнъж изрева той и се просна на пода, повличайки след себе си служителя.

Той видя как устните на Ибрахим Кадуев се разтягат подигравателно, а ръката му мълниеносно измъкна израелски автомат „Узи“.

В това време някъде горе се отвори странична врата и надзърна нечие бледо лице с къса, възрижа брадичка… И вратата веднага се хлопна.

Автоматичен откос отнесе бариерата, зад която служителят току-що се препираше с посетителя, счупи всички стъкла, които гледаха към градината.

— Ей, руснако, остави ни да си отидем, чу ли? — извика Кадуев. — Или ще изпозастреляме всички, преди да си успял да направиш нещо!

— Дявол те взел! — отговори ядосано Солонин. — Разкарай се оттук! Никакви заложници! Разбра ли ме? Малко ли ти беше самолетът, а? Върви, върви, няма да те закачам. Ако тук нямаше жени, щеше да останеш на място.

— Не се изпречвай повече на пътя ми, руснако! — Кадуев се придвижваше към вратата. Не виждаше лежащия Солонин и се опитваше да се ориентира по гласа, при това стреляше с автомата от едната до другата страна.

Изпуснах ги, помисли си Солонин. Грешката е моя. Трябваше да ги чакам вътре в посолството, а не навън. Ето, и посланикът е недоволен от закъснението ми. При това съсипахме мебелите… Но кой можеше да знае как ще се държат. Дали всички ще влязат в зданието, или част от тях ще останат навън? Само като се убеди, че всички са влезли, можеше да предприеме нещо…

Солонин помогна на служителя да стане.

— Извинете — каза той. — Исках да предам нещо на сина на вашия президент…

— Какво именно? — попита глас от високото, от същата врата, която се беше отворила преди малко.

— Покажете се, тогава ще отговоря — каза Солонин на английски.

Той стоеше между стената и прозореца и следеше придвижването на чеченците отвън, затова не можеше да види говорещия горе. Чеченците бягаха през улицата и се озъртаха.

Служителят се хващаше ту за главата, ту за телефона. И не можеше да се свърже.

— Вземете моя… — Солонин му подаде сателитния си телефон. — Не губете напразно време. Викайте полицията.

Алекпер, а човекът на горния етаж беше той, слизаше по стълбите. На снимката имаше по-цветущ вид.

— Опасността премина — каза Солонин, когато нападателите се скриха зад ъгъла. Не можеше да ги преследва. А къде са прехвалените стражи на революцията, тези муджахидини, чиито навици толкова изучаваше в курсовете при Питър Редуей? Къде е съдът на Шериата? Или е взела връх пак тази революционна целесъобразност? И просто са пуснали на свобода братята по борба с неверните, отвлекли самолета?…

— Какво искахте да ми кажете? — Алекпер бавно приближаваше към него. Все пак е красив възлюбеният на госпожа Амирова, не може да се отрече. Само че е прекалено изнежен.

— Всемилостави! — каза му на руски Солонин, като си бършеше потта от лицето.

— Да се качим в стаята ми — посочи нагоре Алекпер.

— Те са хванали вашите хора. — Солонин премина на английски. — Взели са документите им, канеха се да ви отвлекат. Преди това станах свидетел как се опитаха да отвлекат самолет. Това са същите хора.

— Познахте ли ги? — попита Алекпер. — Същите ли са?

— Напразно губим време. Те трябва да бъдат хванати! Иначе само Аллах знае какво могат да направят.

Алекпер спокойно го гледаше. И наистина, какво нервнича, помисли Солонин. Опасността вече премина.

В това време към зданието на посолството със стари, очукани джипове се зададоха тукашните стражи с американски автомати от стария модел, с които е била въоръжена още полицията на шаха.

Той е прав, помисли Солонин. Трябва да се кача при него, докато не е късно. Върви доказвай после, че не си камила. Само че нещо много е отнесен. И затова неслучайно се страхува от полицията — тук за наркотиците има смъртно наказание.

Солонин се качи след Алекпер в кабинета му.

Още от прага в носа го удари мирис на хашиш. Едва димеше наргиле, сложено до ниско диванче.

Синът на президента, помисли си Солонин, може да си го позволи. При това екстериториалността му гарантира…

За това, че екстериториалността, с други думи, дипломатическият имунитет не му гарантираше нищо, той се убеди след минута, когато стражите на ислямския ред нахлуха в стаята на Алекпер.

Насочиха автоматите си към Солонин. Именно към него. Сякаш за тях синът на президента не съществуваше.

— Той е мой гост! — заяви Алекпер на фарси. — Спаси ме от отвличане.

— Току-що влязох — потвърди Солонин. — Никакви наркотици — можете да ме обискирате. Аз пропъдих терористите!

Не биваше да го казва. Сега ще искат да разберат какви терористи е имало тук.

— Кажете им, не мълчете. — Солонин се обърна към Алекпер. — Госпожа Амирова ме помоли да ви помогна — извика той в отчаяние, когато стражите с жестове му заповядаха да стане.

Лицето на Алекпер изразяваше възмущение.

— Вие нарушавате неприкосновеността на посолството на Азербайджан — каза той величаво. — Този човек ме спаси. Той не е носил наркотици. Аз си пушех наргилето.

— Но нас ни изпратиха тук да ви спасяваме — каза най-дебелият, изглежда, беше старшият. — Казаха ни, че тук са нахлули неверни екстремисти.

— Точно екстремистите бяха правоверни — опита се да обясни Солонин. — Пристигнах тук, защото знаех, че се готви покушение над сина на президента. Аз го предотвратих. Служителите от посолството ще потвърдят.

— Какво става тук? — В стаята влезе блед чернобрад мъж с фрак, сигурно беше посланикът.

„Най-после! — каза си наум Солонин. — Само да не ме изпратят в участъка да се обяснявам.“

— Вие нарушихте териториалната неприкосновеност на република Азербайджан — каза в това време посланикът на стражите. — Принуден съм веднага да позвъня във вашето министерство на външните работи.

Но неканените гости непрекъснато повтаряха:

— За да изясним кой е внесъл наркотици във вашето посолство, трябва да вземем господина със себе си.

— Това е наша вътрешна работа — започна да ги убеждава посланикът, но някак много интелигентно. Почти като на творческите вечери в някой московски клуб.

Ще се наложи да поема всичко в свои ръце, помисли унило Солонин. Кой ще се застъпи за него тук, в страната, подкрепяща тероризма? И тъй, изводът е само един: той нямаше право да загазва така. Това първо. И второ — не можеше да не загази.

Алекпер протегна ръце към стражите:

— Арестувайте мен. Аз пушех хашиш на територията на моята държава. Имате повече основания да арестувате мен, отколкото този човек, който току-що спаси живота ми.

Стражите за първи път се спогледаха. Да арестуват сина на президента на приятелска държава?

— Днес ли пристигнахте в нашата страна? — попита старшият Солонин.

— Да. Можете да проверите — отговори Солонин, като подаде паспорта си на името на Къриган. — Обадете се на летището. Там ще потвърдят думите ми.

Стражите го гледаха мълчаливо. Американец, който отлично говори фарси, какъв ще е той?

— Аз съм роден тук, в американското посолство — каза Солонин. — Знам езика ви от детството си. Оттогава обичам прекрасната ви страна и непрекъснато ме влече тук. Сега разбрахте ли?

Чужденец. Така да беше казал веднага, говореха погледите им. Наистина, заслужавало ли си е да лети чак от Америка, за да донесе тук една щипка наркотици? Все едно в Тула да отидеш със собствения си самовар. В Америка носят наркотици от цял свят, а не оттам насам! Наркотиците са оръжието на Аллаха срещу белия дявол, за да унищожи физически и духовно подрастващото му поколение…

И те върнаха документите на Солонин.

Когато останаха сами, Алекпер затвори вратата на стаята си и посочи с жест диванчето. Седна до Солонин и сякаш нищо не е станало, опъна два пъти от наргилето.

О, Господи, помисли Солонин. Току-виж от чувство за гостоприемство ми предложил да дръпна и аз…

Без да знае опасенията му, Алекпер му подаде наргилето.

— Можете да не пушите, щом не желаете — произнесе Алекпер на превъзходен английски. — Вие спасихте живота ми — продължаваше той, когато Солонин прие чаша кафе.

— Вие ми отговорихте със същото. — Солонин отпи от горещата ароматна течност. — Квит сме, не сте ли съгласен?

— Сигурно ви е по-лесно да говорите на руски? — попита Алекпер, като изразително погледна госта си.

— Според мен и на вас — отговори Виктор и двамата се засмяха.

— Странно, отначало руснаците ме отвличат, после ме спасяват — каза Алекпер. — От това може да се направи извод, че Русия се раздира от противоречия.

— Както и всяка друга страна — отбеляза дипломатично Солонин.

— Но у вас е друго. Много мощни структури правят едно, други, не по-малко мощни, нещо друго.

— Аз не принадлежа нито към едните, нито към другите — рече Солонин и остави чашата. — Превъзходно кафе. Сигурно имате рецептата, нали?

Алекпер кимна: имам.

— И у нас е така. Всеки си има своя рецепта за бързо щастие. И колкото е по-стремително щастието, толкова е по-голямо желанието да облагодетелстват другите с него. Такива сме ние, руснаците.

— Но вие не сте такъв — каза Алекпер.

— Аз — да. Склонен съм да оперирам с интересите. Не е хуманно, противоречи на нашите вековни традиции, но е единственото, което позволява да се избягват конфликтните ситуации.

— Приятно е да си имаш работа с хора като вас — въздъхна Алекпер и се облегна назад на дивана. — Ако бяхте видели тези, които ме държаха в Акапулко! — Това не са хора, а позор за великата руска нация с великата й култура.

— Защо не ми разкажете за тях — предложи предпазливо Солонин.

— Самед ли ви изпрати? — попита Алекпер след пауза, по време на която разглеждаше внимателно Солонин през синия дим на своето наргиле.

— Баща ви помоли за помощ при освобождаването ви — отговори Солонин, без да се впуска в подробности. — За щастие, с главното се справихте сам.

— Случаят ми помогна. И пълното разложение на моите пазачи. Те пиеха и развратничеха с местните момичета. Там се страхуваха от тях, всичко им се разминаваше…

Той говореше тихо, понякога потреперваше леко, сякаш се освобождаваше от преживяното.

— Ще ви прекъсна за миг — каза Солонин. — Мога ли да запиша нашия разговор?

Алекпер погледна смаяно. Запис ли? Но като че ли руснакът нямаше никакъв магнетофон в ръцете си?