Фридрих Незнански
Отписаният (52)

14.

И така, след като решихме един проблем, пред нас се изправи друг, по-дълбок и сериозен. Винаги съм се досещал за това, а банкерът Саврански потвърди предположенията ми, че съществува някаква сенчеста власт, съвсем не тази, която обикновено се има предвид, властта на парите и старите връзки на бившата номенклатура. Макар че и тя съществува, и то паралелно…

Спомних си епизода, когато ходих със Светлана на конкурс по красота в кино „Русия“. На сцената имаше едни красавици, в залата — други.

Първите бяха пред очите на всички, осветяваха ги, снимаха ги и го обсипваха с цветя. Вторите не се нуждаеха от това. Те си оставаха в сянка, но биваха удостоявани с повече внимание, напълно заслужено.

Така е и в политиката. Огрени от светлините на рампата, публичните политици само ни отвличат от онези, които всъщност въртят зъбчатките и маховиците на държавната машина в една или друга посока и чиито идеи нашите избраници представят като свои.

Не е възможно да се стигне до тях по законен начин. Те не отговарят за нищо. Те оставят отпечатъците си само върху папките с надпис „За подпис“, върху дръжките на вратите, които отварят пред шефовете си, но не и върху пистолети, снайперски винтовки или върху разбитите ключалки на сейфове. Целият ни арсенал за борба с престъпниците тук е безсилен. (Освен счетоводството. Но дали там не стоят пак техните подписи?)

Така размишлявах, разлиствайки документите, оставени от загиналата журналистка Женя Клеймьонова. После ги предадох на Меркулов, той пък на Грязнов…

Те също тъй мълчаливо прелистваха, гледаха ги и оттук, и оттам, сумтяха и въздишаха. Водени преговори с бандитите? Сега не се наричат така. Преговорите навлизат в нова фаза. Всички са уморени от войната. Вече не са бандити, но засега още не са борци за национална независимост. Засега са сепаратисти.

Войната, както бе официално съобщено, завърши. Проблемите, които я породиха, не са разрешени.

— Има ли следствена перспектива, или няма? — се обърна Слава към Меркулов. — Или пак се намесва голямата политика и всичките ни старания ще отидат по дяволите?

Костя мълчеше, без да вдига очи. И той би искал да знае…

— Стенограмите са интересни, естествено — обади се най-накрая.

— Но по-скоро стават за шантажиране във вестниците — измърмори Слава. — Отначало докрай вестникарски компромати. Не са груби, но все пак. Не стават за нищо друго.

— И все пак си струва да опитаме — каза Костя. — Делото е рисковано главно за нашата репутация. Просто могат да ни изхвърлят. Но проблемът ще бъде поставен. Кой и как ни ръководи.

Ние със Слава разбрахме: Костя пак се кани да ни прикрива. Колко пъти вече е било така. Колко пъти вече е рискувал по този начин и ние с всички сили сме се старали да успеем, да доведем делото докрай, преди да са ни отстранили от него, за да възтържествува за пореден път принципът: победителите не ги съдят! Но можем ли днес да се смятаме победители? Изобличихме престъпника, но не го хванахме и не го сложихме на скамейката на подсъдимите. Не предотвратихме поредните епизоди на престъплението.

Така или приблизително така трябва да разсъждава началството, което все същите момченца побутват под лакътя — това са помощниците и референтите, които се стараят пак да останат в сянка. Още не е дошло заключението на балистичната експертиза за куршума, изваден от черепа на килъра, който бе убит на покрива. Но вече е ясно, че и това доказателство ще послужи като допълнителен довод да бъдем извадени от играта. Тягунов е стрелял с втората винтовка. Съобщи ми го лично. Просто е нямал друга.

Значи имаме работа с продължаващи престъпления. Новото дело е свързано с онова, което бе възбудено заради убийството на банкера Салуцки. Това е положението. По-добре веднага да се откажем сами от следствието, без да чакаме кога ще ни съобщят официално…

— Направо ме сърбят ръцете! — изскърца със зъби Слава. — Готов съм да участвам на обществени начала в свободното си време в разобличаването на всички тия престъпници, които се оказаха потърпевши.

— Но, Слава, ти си от МУР. А с такива икономически дела се занимават в РУОП^[1] — рече Костя.

— Въпросът е другаде: откъде да ги подхванем? — намесих се аз. — Трябва да търсим доказателства. Тягунов действаше посвоему. За да го разбере човек, първо трябва да отиде там, в онази кървава баня.

— Трябва непрекъснато да мислим за правосъдието — поклати глава Меркулов. — Каквото и да ни струва това. И да не излизаме от законовите рамки. В противен случай нямаме работа тук.

— Та ние изобщо нямаме работа! — кипна Слава. — Това не бивало, онова. А на тях — той кимна към тавана — всичко им е разрешено! И те ни спускат законите, по които да не можеш да ги хванеш! Хлъзгави са като риби, разбираш ли? Не можеш да ги хванеш. А когато този мъж, по-точно младеж, започна просто да ги разстрелва, което напълно са си заслужили, те веднага заподскачаха!

— Излиза, че правилно са ни отстранили — заключи тъжно Костя. — С такова настроение по-добре веднага да се уволняваш. И чрез пресата да се обърнеш към общественото мнение.

В този момент в кабинета влезе Лара, както винаги без да чука. Огледа ни бегло и спря на вратата.

— Май не съм дошла навреме, Александър Борисович? — Тя притисна с длан устата си, сякаш се е изненадала.

Видях как Грязнов недоволно се навъси, а Меркулов интуитивно закри с лакът листовете пред себе си. Лара не за първи път нахълтва така в кабинета ми, но от деликатност досега приятелите ми никак не са го коментирали. Но винаги знаех как изглежда това в очите им. Сигурно бяха слушали много или се досещаха за предишните ни отношения, но се стараеха да не го показват.

— Какво има? — попитах недоволно.

— Една дама много иска да я приемете, жената на Тягунов, певицата… Е, вие знаете. На пропуска е. Нали не сте я канили?

Това на нищо не прилича… Лара се явяваше по работа, но в тона й имаше нещо свойско, неподходящо за момента. Не трябва да разговаря така със своя началник.

— Тъкмо я поканих — отвърнах сухо. — Напишете й пропуск.

— Тя чай ли пие или кафе? — попита Лара, като продължаваше да стои на вратата.

— Ще пие каквото пожелае. Каквото пожелае, това ще донесеш.

— И ако може с гевречета — добави Слава.

Лара излезе. Стараех се да не гледам приятелите си. На тях им е все едно какви са отношенията ми с моята сътрудничка, изпратена ми само за месец-два за оформянето на следствената документация.

А ето че делото може много да пострада от личните ни отношения. Лара не успя да „стреля първа“, с други думи да каже:

„Между нас всичко е свършено!“ А такова нещо не се забравя. И не се прощава.

Затаи гнева си към мен и продължава да демонстрира особените ни отношения, които вече не съществуват.

Помислих за това, когато започнах да подреждам документите на Клеймьонова, за да ги сложа в сейфа. Вторият ключ от сейфа бе у Лара. Неведнъж или два пъти съм й го давал, когато съм я молил да купи за мен и Грязнов бутилка коняк. И не знам защо последния път не го прибрах от нея.

— Старче — започна Слава, като наблюдаваше състоянието ми. — Ние с Костя отдавна искахме да ти кажем… Накратко, става дума за изтичане на информация. Не си мисли нищо лошо. Но ще бъде по-добре, ако не държим всичките яйца в една кошница. Ще разделим книжата на три. Никой не знае със сигурност какво точно му се е паднало от загиналата. Ще запишем кой какво пази у себе си. Извини ме, но най-незначителното ще оставим при теб. Работата си е работа. Само така ще разберем откъде изтича.

— Съгласен съм. Няма какво да вдигаме шум. Хайде, да ги разпределим, докато не е дошла Светлова. Само че бързо! Слава, ти вземи най-важното с теб.

Спогледахме се с разбиране. И когато Ала Светлова влезе в кабинета ми, вече бяхме свършили. Сега никой, освен нас тримата не знаеше за разпределението на документите. Аз заключих сейфа си пред Лара, когато тя донесе чая.

— Бих предпочела кафе — каза гостенката, — но нека бъде чай.

— Та какво се канехте да ни разкажете? — попитах аз, без да обръщам внимание на думите й за кафето, и сложих пред себе си чиста бланка „протокол за разпит на свидетеля“.

— Представете си само, бившият ми мъж пак е идвал в театъра! И ми оставил бележка при билетопродавачката. Там има някои неща и за вас. Сега ли ще четете или… — Тя ни огледа внимателно.

Настъпи пауза, която ставаше все по-тягостна и двусмислена.

— Не ви ли трябвам повече? — попита Лара.

— Не си нужна повече — казах аз, като едва се сдържах.

— Ще ме извикате ли, ако ви потрябва нещо? — попита тя.

— Както винаги — отговорих.

В очите й се появиха сълзи. Какво пък, сама си го изпроси.

— Такова хубаво момиче… — Ала поклати глава, присвила очи. — А вие така грубо я отпратихте. Може би й се иска да остане?

— Покажете какво е предал за мен — постарах се да запазя спокойствие.

После започнах да чета. Това дори не беше бележка, а по-скоро писмо или дори заявление.

— Интересен документ — казах аз, след като свърших. — Ще запозная колегите си с написаното.

Ала се смути. Вдигна рамене.

— Вие си знаете, Александър Борисович. Щом това е в интерес на делото. Моля.

„До следователя А. Б. Турецки. От подследствения майор Тягунов.

Аз заминавам в Чечня при моите другари, с които ме свързва пролятата кръв на нашите общи приятели.

Не мога да остана повече тук. Макар че моят списък съвсем не е изчерпан. Но стана непоносимо. Противно до припадък. Отвращението надделя над желанието ми да отмъщавам. Повярвайте, отношенията между нас, виделите ужасите на тази война, са по-здрави и истински мъжки, отколкото при вас в Москва, където всичко се купува и всичко се продава. Направих за вас всичко, което можах. С останалите вашата Темида може да се справи съвсем спокойно и без мен. Ако пожелае. Но ако някой се опита да замаже работата, пак ще се върна. И ще отмъщавам за моите другари, докато започне да ми се повръща. При това сигурно няма да се върна сам. Ще убиваме всички — чеченски бандити, печелещи от страданията на своя народ и московски чиновници, трупащи пари от кръвта на руските войници. Можете да предадете точно така нагоре. Вие знаете възможностите ми. Убивах, стараейки се да не причинявам излишна болка, за да настъпи смъртта мигновено. Това ме издаде напълно. Но следващия път ще си изменя почерка. За да успея, да изчерпя списъка си, както вече казах, докато не са ме хванали.

Вие се държахте честно. И честно вършехте работата си. Затова ви доверявам да предадете всичко написано на висшестоящите си шефове.

И още една молба. Не казвайте нищо на баща ми. Нека мисли, че съм изчезнал безследно. Това просто ще убие моята майка. Моля ви като човек на честта. Те нямат нищо общо.

С уважение майор Тягунов“

Ала плачеше. Слава гледаше печално през прозореца. Костя хапеше устни и също гледаше някъде встрани. Налях на Ала вода. Тя ми благодари с кимване и я изпи.

— В някои отношения той е прав — каза Меркулов. — Няма право да подменя правосъдието, но когато такова липсва, възниква желание да го подмениш.

— Та той от дете не е убивал муха! — възкликна Ала. — Нали раснахме заедно, в един двор! От деца ни подиграваха: годеникът и годеницата!

— Какво искате да чуете от нас? — попита Меркулов. — Че точно така трябва? Да стреляш по всеки, когото смяташ виновен, щом правосъдието е безсилно пред него? Но докъде ще стигнем тогава? Русия ще се превърне в театър на криминалната сеч. Мъжът ви е престъпник. Но ако ставаше дума за амнистия за участниците в чеченската война, бих записал неговата фамилия на първо място. Разбирате ли? Да се амнистира, но не да се оправдае!

Отдавна не съм виждал Костя толкова суров и жесток. Ала ме гледаше безпомощно, търсейки подкрепа. Аз си замълчах. А какво можех да кажа?

Слава гледаше в тавана, сякаш се стараеше да види някого там.

Ала се усмихна слабо, доизпи чая си. Бе непоносимо да гледаш как страда толкова красива жена. Изглежда, тя нещо разбра и затова се усмихна вече не измъчено, а сякаш стоеше на сцената, където възторжените зрители я извикваха на бис.

— Животът продължава — каза тя. — Печално е, когато се налага да виждаш славни, добри хора да се преследват! Аз виждам! Вие сте много добри, чудесни хора… — Гласът й трепна и тя пак се усмихна. — Виждам всичко това отстрани и просто сърцето ми се къса. Представете си, вчера бях на гроба на Серьожа Горюнов, видях нещастните му родители. За тях той е най-добрият на света. Беше талантлив. Вината не е негова, че винаги попадаше в зависимост от онези, които не могат да стъпят на кутрето му. Но такъв е животът… Само че защо между хората има такова неразбиране? Защо всички ние, нормални хора, не можем да се гледаме в очите с добро? Не можем да си простим слабостите? Защо някакви негодници могат без усилие да насъскват хората помежду им, а ние нищо не можем да направим?

Ние продължавахме да мълчим.

Тя стана.

— Ще вървя. А вас тримата ви каня в моя театър. Елате! С жените, с децата. Първата неделя ще пея в „Тоска“. Непременно елате. Ще ви оставя билети при администратора.

— Такава жена! — въздъхна Слава, когато тя си отиде. — Като я погледнеш и си мислиш: с какви глупости се занимавам! А животът минава покрай теб.

— Занимаваш се с това, което най-добре умееш — възрази Меркулов. — Създаваш за хората поне привидна безопасност. Ето сега тя ще си замине, ще се прибере вкъщи, вечерта ще отиде на работа в театъра си. И ако с нея нищо не се случи…

— Демагогия! — прекъсна го Слава. — Бившият й съпруг, когото тя обича, също се занимава с това, което най-добре може. А тя обича него, а не мен!

— Ти се увличаш — казах аз. И като станах от мястото си, отворих сейфа. Извадих преполовената бутилка арменски коняк. Помислих, че неслучайно ние със Слава се стараем да не доизпиваме шишето. Току се случило да полеем нещо… Като днес. Уж няма никакво събитие: просто само една хубава жена си отиде. Искаме да хванем бившия й мъж, когото очаква смъртно наказание, а тя ни благодари и ни кани в театъра си…

Изобщо какво става с всички нас? Без бутилка не можеш да разбереш.

В този момент в кабинета надникна Лара.

— Може ли да прибирам? — попита и посочи чаените чаши.

— По-добре се присъединявай към нас — поканих я аз. — Много навреме идваш.

— Така ли? — Тя седна на края на креслото, в което току-що бе седяла друга красавица. — Колко интересно… Ще ми налеете ли? — Тя подложи чашката, която извади от бюрото ми. Пак демонстрира особените ни отношения. Наблюдавахме я мълчаливо.

— Ние тук малко сме се разчувствали, отпуснахме се…

— Ами как! — засмя се тя. — Такава жена! Сигурно в нейно присъствие изведнъж сте забравили всичко.

Смехът й бе неестествен, напрегнат. Тя изпи коняка и ни кимна.

— Забрави да се чукнеш с нас — казах аз, като я гледах в упор.

Нима ме е предала? Помислих, че няма да се успокоя, докато не разбера именно сега.

— А за какво пихме? — попита тя. Слава разбра, че нещо става с мен, и ме побутна с лакът. Но вече не можеше да ме спре.

— Значи ходиш да тропаш за мен? — попитах аз.

От нея не ставаше актриса! Никаква издръжливост. Това не ти е Светлова. Всичко, което можеше Лара, бе да отвори широко зелените си, малко кривогледи очи, които така обичах. Гримасата й веднага я издаде.

— Саша… — прошепна Костя и направи опит да стане.

Лара сякаш го изпревари — скочи отривисто от мястото си.

— Седи там! — викнах и не беше ясно за кого се отнася. Във всеки случай и двамата седнаха — и моят началник, и подчинената ми.

— За това ли ме извика? — попита Лара.

— Току-що на това място седеше друга жена — казах аз. — Развела се е с мъжа си, сменила е неговата фамилия, него го издирват като престъпник. Но тя не го предава. Разбираш ли? Нека ме осъдят моите другари… — аз кимнах поред към Костя, после към Слава. — Понеже постъпвам сега непрофесионално въпреки нашата уговорка, но все едно ще те попитам. Защото това вече става непоносимо: на кого каза, че документите на загиналата Женя Клеймьонова са при нас? На кого?

Така ударих с юмрук по бюрото, че чашките подскочиха. С Лара сме имали най-различни разправии, неведнъж съм й крещял и удрял с юмрук, а тя ми е отговаряла: на жена си крещи! И аз млъквах, осъзнавайки правотата й. Но сега тя мълчеше. Само ме гледаше изплашено и жално. И в прекрасните й очи имаше сълзи, и устните й, целувани някога от мен, трепереха бързо, бързо.

Разбира се, рискувах, като й вземах страха. Много рискувах. От къде на къде съм решил, че тя е показала документите на някого? Може да е чула за тях, а може и да не е чула. Едва ли е виждала тези документи, макар че досега бяха у Володя Фрязин. И сега ще свие рамене и тихо и обидено ще каже: на никого! На никого и никога не съм говорила за тях.

Но неслучайно твърдят, че рискът е благородно нещо.

— Ти сам си виновен, че така се случи — заплака Лара.

Това бе признание. Лично аз не очаквах такава развръзка.

Значи е истина, а дълбоко в душата си се надявах, че греша.

— Аз? Аз ли съм виновен? — изглежда, моето учудване бе прекалено.

Слава въздъхна високо. Костя барабанеше нервно с пръсти по бюрото. Ето сега ще станат и ще си отидат, помислих аз. Защо им е този спектакъл?

Те така и направиха. Станаха и излязоха.

— Ти — Лара вдигна към мен пълните си със сълзи очи, — искаш да кажеш, че уж аз съм те предала? Отначало ти ме предаде! На жена си изневеряваш, а мен — предаваш! Ти спа у онази валутна курва и мислеше, че няма да разбера? А те ми казаха за това. Проследили са те, разбра ли? Жена ти ми звънеше през нощта и крещеше. Аз плаках до сутринта, а ти лъжеше и криеше очите си от мен… А те ми казаха, че при желание мога да ти върна. Не исках, мислех, ще поговоря с теб… А ти най-нагло я домъкна тук! С тази певичка… Аз видях, всичко видях, как я зяпаше!

Тя изхлипа. Още една жена разплакахме. Каква е тази моя професия, да я вземат мътните!

— Кои са те? — попитах тихо.

— Не знам точно. Изобщо от службата за сигурност. Чрез теб щели да намесят тази проститутка в нещо лошо. Излъгаха ме, сега виждам, използвали са ме. Провокираха ме. Но сега можеш да използваш мен. Разбираш ли? Ще им предавам всичко, което искаш, всяка лъжа. Нека мислят, че продължавам да работя за тях.

В очите й гореше ненавист, примесена с надежда. Тя искаше да мъсти, както и преди.

— Дори не си мисли! Какъв двоен агент става от теб. Ще оставим всичко така.

— Тогава напускам, щом не ми вярваш.

— И те ще разберат, че са те разобличили — махнах с ръка. — Върви си в стаята и се оправи. И напиши за всичко, което се канеше да им предадеш. И което вече си предала. А ключа от сейфа сложи на бюрото. И да знаеш, както и да се оправдаваш, ти си ме предала. Но сега вярвам, че ще бъдеш най-преданият ми сътрудник. Това е. Върви.

Тя излезе мълчаливо. След минута Костя и Слава влязоха. Седяхме мълчаливо и неподвижно като гръмнати след случилото се току-що тук. И останахме така, докато се стъмни. После влезе Лара — бледа, с торбички под очите. Сложи мълчаливо листовете, изписани с неравен почерк. И също мълчаливо излезе.

Ние четяхме, предавахме си поред един на друг листовете, както преди това четохме събраните от Женя Клеймьонова документи.

— Какво й каза? — попита Костя.

— Какво можех да й кажа? — повдигнах рамене. — И моята работа не е чиста. Женска мъст… Предала ме, защото била вярна на чувството си.

— И това се случва — съгласи се Грязнов. — Само че ние с Костя нищо не сме видели, нищо не сме чули. Жал ми е за момичето, Турецки, да я пощадиш! Виж я как преживява…

Погледнах с благодарност приятелите си. И за кой ли път помислих: какво щях да правя без вас?