Фридрих Незнански
Отписаният (51)

13

Килърът лежеше, забил лице в покрива на кооперацията. Засъхналата кръв образуваше тъмно петно. Явно убитият не беше референт или прессекретар на министър. Слава се наведе и го обърна по гръб. Черна раничка насред челото. Сигурно е умрял веднага, без да усети болка.

— Съгласете се, че е прекалено проблематично да отнесем даденото убийство… — започна както винаги отдалеч, но генералът го прекъсна:

— И аз виждам. Главното — звънят и викат: по-бързо. Биатлониста се е заел със старото. Току-що в центъра на града, посред бял ден…

— А кой ви се обади? — вежливо се поинтересува Костя.

Изведнъж съжалих генерала. Меркулов го хвана натясно, но засега не бързаше да щраква капана.

— Че помня ли? — смути се генералът.

— И защо — биатлонист? — попита Грязнов в тона на Костя. — Спортист ли е? Прякор на убиец? А защо ние, следователите, не сме знаели нищо за това? Защо сте скрили от нас информацията?

— Ще го обсъдим на друго място! — почервеня генералът и погледна под вежди Фрязин, вече готов да зададе въпроса си. — И на съответното равнище.

И предпазливо, като се страхуваше да не падне, тръгна към чардака, моментално изгубил интерес към делото.

Ние си вършехме работата. Момчетата на Грязнов обискираха джобовете на убития. Внимателно, с два пръста Слава вдигна винтовката за дулото.

— Нима е същата? — обърна се той към мен. — Не сме се и надявали да я намерим.

— Внимателно, Вячеслав Иванович! — възкликна Володя. — Да не изтриете отпечатъците!

— Виж кой ме учи! И кого учи! Бъдещият си шеф…

Ние с Костя изобщо не реагирахме на тези думи.

— Няма документи — каза Володя, като се изправи.

— Откъде да се вземат? — попита Слава. — Търсете! Боклук, портмоне… Да се захванем за нещо. Биатлонист значи! Чу ли, Саша?

Аз кимнах. И изведнъж седнах там, където стоях, защото усетих гигантската умора, насъбрала се през тия дни. Членовете на моята група и Костя също ме погледнаха озадачено.

— Не ти ли е добре? — попита Меркулов. — Или смяташ, че вече няма да намерим Тягунов?

— Защо да го търсим? — попитах аз. — По-добре изпълнявай заповедта. Като са ни отстранили, отстранили са ни.

— Видя ли? — Костя се обърна към Слава. — Чу ли какви ги дрънка?

— Защо, правилно казва. — Слава сви рамене. — Тягунов вече няма да убива никого. Беше тук, а сега е далеч от Москва. Костя, нима досега не разбра с какво сме се занимавали през цялото време? Преследвали сме този, който е екзекутирал убийци. С една дума, аз се присъединявам към Александър Борисович и мисля, че ще е най-добре, ако с делото се заеме ФСС. А ти, Володя? — Той се обърна към Фрязин. — Присъединявай се към непосредствения си началник. — И седна до мен.

Володя и оперативните работници на Грязнов ни гледаха с ококорени очи. Бива си ни — седяща стачка! Добър пример за младежта, няма що…

— Но нали това е наш дълг — промърмори Володя като на изпит. — Наша професия. Ние трябва…

— Трябва! — Грязнов тръсна глава. — Но не сме длъжни. Не ни гледайте. Продължавайте огледа. — Той кимна към трупа. — Нека сега други да търсят Тягунов. Ако го могат. Нашата работа е да разберем кой го е изпратил този. — Той пак кимна към трупа. — Приемаш ли такава формулировка?

— На кораба има бунт — обърна се Слава към Меркулов. — Присъединявайте се. Защото ще се наложи да го потушавате.

— Защо? — Явно Костя бе уязвен. — Ще възбудим ново следствие, щом не е завършено старото. Да не ни е за първи път. Прав ли съм, Александър Борисович?

— Е — обадих се аз, усещайки как тук, на чистия въздух, ми се приспива. — Слушай, помниш ли дали остана нещо на дъното в моя сейф, в кабинета? Или го оправи? — Аз побутнах с лакът седналия до мен Слава.

— По пътя ще купим — каза той. — Ще съберем колкото имаме дребни. Константин Дмитриевич ще добави, ако не стигнат… А вие, момчета, продължавайте. Ти, Володя, оставаш старши, състави протокол, огледай мястото на произшествието. Свиквай. Ще ми станеш заместник. На днешно време е опасно да си помощник. После трябва да дойдат съдебномедицинският експерт, криминолозите и разни други специалисти. Внимавай да са само наши — от МУР и дежурният прокурорски следовател, не пускай други. Ония от ФСС нямат работа тук. Ще се позовеш на техния генерал… — Той погледна Костя.

— Сидорин — подсказа Меркулов. — Време е да го познаваш по физиономия. Макар да не ти е началник.

— Всичко ли казах правилно, не забравих ли нещо? — този път Слава попита мен.

— Само едно — отвърнах аз и му протегнах ръка. — Володя ще работи при нас. Това е решено. И е съгласувано с Константин Дмитриевич. Правилно ли е? — попитах на свой ред Меркулов.

— Сега разбрах за какво ви трябва Володя — усмихна се той. — Да се съгласява веднага с вас. И да прикрива противозаконните ви действия. Нека днес да е така, починете си. Утре започваме новото следствие. Ще възбудим дело относно убийството на неизвестен човек върху покрива на жилищен блок номер четирийсет и три, втори вход.

Разбирах, че това дело плюс намерената документация на убитата журналистка Клеймьонова могат да хвърлят допълнителна светлина на цялата тази история.

— Засега да не се дава гласност за документацията — казах аз. — Веднага ще я приобщят към делото за убийствата на референтите и другите важни персони. Надявам се, присъстващите умеят да си държат езика зад зъбите?

Никой не възрази. Като че ли всички са свои. Всички са проверени.

— По-скоро ще проговори тази отрепка — Грязнов кимна към трупа, — отколкото моите момчета.

— Само без истерия… — мръщеше се Кирил Смелянски, докато слушаше Макс. — Ситуацията е под контрол. Документите на Клеймьонова са при тях, вече чух. Но нека докажат, че това има някакво отношение към нас. Нека докажат, че е предала копията в Главна прокуратура. Кои сме ние? Подаваме документи за подпис. Нашето амплоа в театъра се свежда до репликата: масата е сложена. Нито един съд няма да вземе на сериозно обвиненията по наш адрес. Още повече че със съдиите ще бъде проведена определена работа…

— Опитният адвокат ще докаже без усилие — обади се Аркаша, — че документите са фалшифицирани. И експертизата ще го потвърди. Така че, Макс, успокой се, всичко ще е окей. Да не ни е за първи пътя?

— Този тъпак Сидорин! — не мирясваше Макс. — Те са го изпързаляли! На кого му дойде наум да го прави генерал? — Той се вгледа в Аркаша. — На тебе ли?

— И аз мога да сгреша — въздъхна Аркаша. — Сидорин е изключителен идиот, но прекрасен изпълнител. Аз знаех, че от него не може да се очаква никаква самостоятелност. Но смятах, че няма да потрябва.

— Престанете! — обади се Кирил. — Стига сте си посипвали главите с пепел и скубали косите по задника. По-добре погледнете колко благоприятни обстоятелства възникнаха сега. Първо, Биатлониста извърши нужна за нас работа. Ликвидира изпълнителя. Тоест — няма следи. Второ, балистичната експертиза ще докаже: куршумът е от втората пушка, с която застреляха Федя Земляков пред Белия дом. Значи ще отнемат делото от Турецки и ще го предадат, където трябва.

— Така ли мислиш? — попита с надежда Макс.

— Във всеки случай този въпрос ще бъде поставен. Нали те не се канят да фалшифицират резултатите от балистичната експертиза? А също да сменят пръстовите отпечатъци върху първата винтовка на Биатлониста? Не са толкова глупави. За тях ще бъде по-лошо — каза Аркаша. — Разбира се, ще има трудности. Отпечатъците на Биатлониста със сигурност са се изтрили от винтовката. Но намереното оръжие е находка за балистите. Балистиката не може да се скрие!

— По-лошо ще бъде с документите на Клеймьонова — рече замислено Кирил, като гледаше огъня в камината. — Пак твой фал! — и погледна към Аркаша.

— Кой е знаел, че предварително ще направи това? — започна да се оправдава той. — През нощта кацнала от Грозни, а на сутринта хукнала право в Главна прокуратура. Не сме взели под внимание, че е дала копията, а не оригиналите. Няма да прави копия през нощта, нали? Макар да е имала пет-шест часа… Истинските документи ги е криела в стар кладенец, опаковани в целофан. И ето че изплуваха…

— Откъде научаваш всичко? — попита Макс.

— Имам един човек — отвърна мъгляво Аркаша. — Не е задължително да го познавате… Това е гаранцията ми, в случай че решите да се отървете от мен, както от Серьожа Горюнов.

— Ето докъде стигнахме! — възкликна Макс и се обърна към Кирил. — Ето какво недоверие започна да разединява съвета ни!

— Което между другото започна да създава именно Серж — пророни Аркаша, като също гледаше към Кирил.

— Какво сте ме зяпнали всички? — възкликна той. — А кой говореше, направо бълнуваше: този човек не е от нашия кръг? Не чакай нищо хубаво от него! Всичко е вярно. Но вие, скъпи, забравихте, че точно от нашия кръг, сплотен от общото посещение на едни и същи елитни училища, да не говорим за специалните родилни домове, където сме се появили на света, може да се излезе само с краката напред! А Серж от самото начало беше за нас чуждо тяло. Признайте си с ръка на сърцето… Докато ни засипваше с идеи и беше техен генератор, който ни подхранва с бодрост и оптимизъм, беше добър за всички! А когато започна да досажда на нашето високомерие и кастовост, тогава стана излишен за всички! Поне сега си признайте това.

Макс и Аркаша се навъсиха.

— Както винаги, ти си прав — примирително рече Макс и притисна длан до лявата си гръд. — Нещо пак ме стяга… Та какви въпроси се канехме да обсъждаме днес?

В това време в стаята влезе жена му.

— Може ли малко по-тихо? Детето заспа. Вчера имаше температура, днес е малко по-добре.

— Върви — каза Макс на жена си. — Обещаваме да говорим по-тихо. Но ще се наложи да постоим още. Момчетата ще останат да нощуват, приготви им в моя кабинет, както винаги.

Те погледнаха след нея. Все същата походка на манекенка. Ще погледнеш, дори да не искаш…

— Никога не съм мислил, че ще се ожени за мен — въздъхна Макс, като изрази общото мнение. — Чудно, колко беше хубава… Наистина, също не от нашия кръг. — Той огледа внимателно приятелите си. — И много преживяваше, когато научи за гибелта на Серж. Със собствените си ръце бих убила този мерзавец, така казваше. Все питаше дали са намерили бандита или не.

Той направи пауза и пак огледа приятелите си.

— Допадаше й, че той също като нея е живял в комунални жилища и общежития, че се е измъкнал оттам със свои сили… — Макс говореше полугласно. — Може би и за нея си мислите: парвеню? Вмъкнала се в нашия кръг?

— Не разбирам накъде биеш? — прекъсна го Кирил и се намръщи. — Тя е твоя жена. Не се меси в нашите работи. Обича те. Уважава гостите и приятелите ти. Какво искаш?

— Сигурен ли си, че не е имала нищо с покойния? — Аркаша присви очи. — Серж си го биваше. Говоря като приятел. Той е спал с жената на Биатлониста. Стигнало се дотам, че тя избягала с него от мъжа си, а оня, без да му мисли много, заминал първо за Таджикистан, след това в Чечня. И ние получихме отмъстител. Изпозастреля нашите общи приятели…

— Вече сме го чували. — Кирил се намръщи и посочи на Аркаша с очи към Макс, чието лице се беше променило.

— Искаш да намериш друг довод, за да се примиря със смъртта на Серж? — избухна Макс. — Никога няма да стане това, ти знаеш. И убийството на Женя Клеймьонова не ми харесва. И това също трябва да го знаете!

— Не бива да се вълнуваш — отвърна Кирил със стиснати зъби. — При това ще събудиш детето си. — И така, да продължим, щом Макс съвсем не може да ни върне към дневния ред.

— Аз ще водя! — извика предизвикателно Макс. — Засега аз председателствам нашия съвет, който все повече заприличва на ЦК, както нашият тесен кръг — на Политбюро.

— Слава богу! — рече насмешливо Кирил. — Значи можем да продължаваме? Току-що обсъдихме аспект от нашата лична безопасност. Следващият въпрос. Само малко по-спокойно.

— Вече говорихме, че няма да е зле да потърсим още двама кандидати — каза Макс. — Трябва свежа кръв, има опасност от кастовост, затвореност и прочие… Има ли кандидатури, годни за обсъждане?

— Аркадий подготвяше този въпрос — навъсено отговори Смелянски. — Аз дори знам за кого става дума. Но не ми хареса този епизод с убийството на килъра, който се канеше да отстрани нашия биатлонист. Ако искате да знаете мнението ми — лоша работа — той се обърна към Аркаша. — Не трябва всичко да се стоварва върху генерал Сидорин.

Аркаша направи физиономия. Запали нова цигара. Погледна косо Макс, който разравяше цепениците в камината.

— Да не забравяме с кого си имаме работа в Главна прокуратура — каза той и дръпна два пъти. — Този Турецки, а също и Меркулов са хитряги. С тях трябва да си нащрек. Вече смъмрих Сидорин, той си призна грешките и обеща да се поправи. Много му се става началник на Главно управление.

— Между другото, вече мислих по въпроса — отбеляза Кирил.

— Предполагам, че той няма работа там. Ще се забрави. Ще реши, че напълно заслужава този пост. Ще забрави на кого какво дължи и ще си спомни за субординацията.

— Съгласен — кимна Аркаша. — Затова не казвам нито не, нито да. Засега го държа под око. Но все пак трябва да си имаме човек във ФСС. Едик Тарлецки, за когото говорихме, ще е подходящ за всички.

— Той пък кой е? — намръщи се Макс. — Още един, който дава надежди? Стига ми Серж. Поне Серж никога не се издънваше. А този твой Едик от ФСС, доколкото разбирам, започва тъкмо с провал?

— Успокой се — каза Аркадий. — Провинциалист е, но не е прост — син на бивш секретар по идеологията в областния на партията. Затова не си чувал за него. Смутил се, на кого не се случва. Сидорин се оплакваше: оставил го, видите ли, сам, нямало с кого да се посъветва… Но си има метод. Сръчност. Другите и това нямат.

— Трябва да избягваме излишните хора — въздъхна Макс.

— За теб всички, с които не си учил в едно училище, са случайни — упрекна го Кирил. — Или не сте били съседи по вила в Жуковка. Признаваш само такива — безгрешни и негрешащи! В резултат на което нямаме свои хора в структурите, на които бихме искали да влияем ефективно. Ние с Аркаша не можем да се разкъсаме. А след гибелта на Серж Министерството на отбраната остана без наш надзор. Новите министри гледат да съберат край себе си свои помощници и референти.

— Тогава защо трябваше да отстраняваме Серж? — попита Макс.

— Видяхте в него съперник? Не разбирам какво имате да делите?

— Бъдещата власт — отговори спокойно Кирил. — Наш казваше: нашето влияние пада. Не стигат хора. Вече не можем да се оттеглим просто така на заден план. Да избутваме напред хора като Сидорин значи да погубим страната. В крайна сметка не ни остава нищо друго, освен да поемем пълната отговорност, както обичат да се изразяват нашите шефове. И ти не може да не разбираш това, Макс. Свършват златните дни, когато ги въртяхме, както си искаме на пръста. Засега на власт са профани и заради справедливостта трябва да ги сменим. Никой не се ориентира по-добре от нас в ставащите събития. Никой не знае по-добре от нас какво струват всъщност днешните политици, които са непрекъснато пред очите на публиката. Ще се наложи да излезем напред! Рано или късно.

— Същинско тронно слово! — позасмя се Макс и хвърли бегъл поглед на Аркаша. — Не можеш да се наслушаш. И тогава ще кажеш, че повече не съм нужен като прикритие и собственик на терена за нашите сбирки! Прав ли съм?

— От теб зависи, Макс. — Кирил сви рамене. — От това как разбираш ситуацията. Дали ще можеш най-сетне да се избавиш от либералната си романтика.

— Престанете да се ядете — намръщи се Аркадий. — Да минем най-после на дневния ред!

— Не, почакай първо да кажа — кипна Макс. — Аз, разбира се, съм прогнил интелигент, не мога да реша собствените си здравословни проблеми и личен живот и затова се залавям със световните, но не е ли рано да ме отписваш?

— Рано е, рано — закима Кирил, като вдигна двете си ръце, сякаш се предаваше. — Та какво искахме да обсъдим? Кадровите въпроси? Или снабдяването на северните райони с продукти и гориво?

— Кадровият въпрос в нашия случай е решаващ.

— Но ти всички отхвърляш! — рече Аркадий. — Този биатлонист ни създаде проблем, на който не се вижда изходът. Ако, естествено, не свалим летвата на нашите изисквания към новите. Какъв е приоритетът? Дали искаме до себе си предани изпълнители, които ни гледат в устата, или независими и самостоятелни, които внасят само разкол?

— И едните те предават, и другите — намръщи се Кирил. — Първите, от сорта на прословутия и вече споменаван Сидорин, стават опасни, щом самомнението им стане недопустимо високо. Вторите поне се виждат веднага. Винаги знаеш какво може да се очаква от тях. Трябва да си изработим критерий за селекция.

— Защо? — повдигна рамене Макс. — Ти току-що прекрасно формулира всичко. След като произнесохме на глас към какво всъщност се стремим, по-точно накъде ни тласка логиката на променящата се ситуация, а именно — към властта, то би трябвало предварително да разберем с кого конкретно се каним да делим тази власт. Заради всеобщото благо.

Те се спогледаха изпитателно. С надежда и предпазливост. А също и с увереността, че от днес нататък ги свързва нещо по-голямо, отколкото досега.