Фридрих Незнански
Отписаният (47)

9.

Серьожа караше към столицата, като размишляваше разсеяно за състоялия се разговор. Момчетата явно се увличат. Прекалено много се изсилват… Колко пъти в такива спорове е оставал сам. Мислеше, че поне Жора ще го подкрепи. Все пак някога го издигна. Жора си беше обикновен чиновник в Министерството на отбраната. Серьожа поддържаше с него връзка, получаваше необходимата информация, помагаше да се прокара или забави нечия документация. После го препоръча на „аграрниците“. И там имаше нужда от свой човек. След това го въведе в съвета на сивите кардинали. Съвет на сивите вълци — така ще е по-точно…

Но направи всичко това чак когато стана помощник на генерал Тягунов по „молба на нашите гости от слънчева Чечня“.

Серьожа съвсем не мислеше да работи за тях. Само така, някаква правдоподобна информация, изгубила значението си поради давност…

Впрочем той смяташе така. Страхуваше се за собствената си кожа. Страхуваше се, както че ще го заподозрат в двойна игра, така и да ги издаде…

Че на кого да каже? На шефа? На КГБ? Както е затънал до ушите…

Спомни си как успя да стане помощник и се усмихна. Влезе в министерството и позвъни от пропуска. Генералът дълго си припомняше, най-накрая се сети.

— А, на Алтай… Вече се уволни? Добре, ела, ще поговорим, ще намеря няколко минути.

Серьожа беше обмислил всичко. Пристигна с униформата на прапоршчик, мина през приемната, намигна на изненадалата машинописка или каквато е там, влезе, без да чука, и седна в креслото без покана. По това време Тягунов не беше още нито заместник, нито помощник. В министерството под път и над път генерали като него. Всички разправии, цялата оперативна и черна работа минаваше през него. И сега в кабинета му бе пълно с народ, все от майор нагоре, и затова всички се загледаха изумено в прапоршчика, цъфнал кой знае откъде.

Тягунов се навъси, но напомнянето, че някога е пил брудершафт с тоя нахалитет, позволявал му е в банята да го налага с метличка по задника, го наведе на една неизбежна мисъл. Нали, ако бившият прапоршчик остане неудовлетворен, това може да стане известно още на някого.

— Другари офицери — Тягунов се надигна от мястото си, — ще спрем за няколко минути. Имам спешна работа, съвсем забравих… Е, какво има? — каза той и нетърпеливо протегна ръката си към Серьожа, когато последният офицер се озърна смаяно на излизане от кабинета.

Серьожа не бързаше. Изчака да излязат всички и намигна на генерала. Изтегна се в мекото кресло…

— Слушай, не видя ли колко хора имаше при мен? — намръщи се генералът. — Всеки момент ще стане беля! Продаваме бронетранспортьори на арабите. Дотук добре, обаче искат да видят стрелби от щатна картечница. Ще дойде телевизията! А те не са разработени… Пък и няма кой толкоз да стреля. — Той махна с ръка. После погледна госта с надежда. — Слушай, ти си пробивно момче. Ще можеш ли да намериш някой специалист? Вярвай, няма кой да ги пристреля. Всички се уволниха. Малко им плащат… Ами честта на държавата?

— Която не плаща? — подсмихна се Серьожа. — Нали сте в течение, Генадий Матвеевич, не ни е за пръв път да организираме образцови стрелби! И резултатът винаги е много добър и отличен.

— Знам те аз. — Генералът махна с ръка. — Но работата е сериозна. Няма да се измъкнеш с руска баня и лов. Не можеш ли да намериш и да агитираш тия специалисти? Обещай им нещо от мое име. Че на нас вече не ни вярват. И друго, министърът обеща да дойде.

— Защо да търся, Генадий Матвеевич? Ето ме мен! Пред вас. Не мога да прицелвам, за стрелянето съм още по-зле, но кое е главното в бизнеса? Кога ще разберете най-сетне, че продажбата на оръжие е бизнес! Не излъжеш ли, няма да продадеш!

Генералът се понадигна от вълнение.

— Слушай, ще се заемеш ли? И след това искай каквото щеш.

— Ще ме вземете ли при себе си на щат? — попита Серьожа. — Ако стрелбите минат отлично? Умеете ли да се отблагодарявате? Аз умея. Направих синчето ви капитан, помните ли? Вас ще ви направя министър… не, засега заместник, ако слушате и се държите правилно.

— Не се ли изсилваш много? — попита гневно Тягунов. И Серьожа усети как нещо го парна под лъжичката.

— Както искате. — Той разпери ръце и стана. — Не е имало никакъв разговор. Събирайте си бандата, правете си съвещанието.

И тръгна към изхода. Генералът гледаше след него под вежди. Няма мърдане, мислеше си той. Сега е тяхното време.

— Хей, стой! — извика той. — Разговорът не е свършил. Та какво казваше за пристрелването?

Още на следващия ден Серьожа седеше в бункера на полигона край Москва сред войниците, които щяха да проведат демонстративните стрелби. Командваше възрастен капитан, който по нещо напомняше Холин, от неудачниците, дето затулят с тях всички дупки в армията. Серьожа бе цивилен, с фотоапарат и вратовръзка. Представяше се за кореспондент на столичен вестник. Попоглеждаха го и не знаеха как да го възприемат. А той си остреше моливите, без да обръща внимание на никого. Тук го доведе и представи лично генерал Тягунов.

Въпреки че не е прието да се пускат цивилни при огледа на мишените, това свещенодействие се разрешаваше само на доверените лица.

— От кой вестник сте? — попита капитанът и се изкашля. — Понеже не чух.

— От „Росийские ведомости“ — усмихна се Серьожа.

— Има ли такъв? — поотвори капитанът уста.

— Започна да излиза. Все още имате време да се абонирате. Това е централен орган на Президентския съвет.

В това време заработи селекторът, по който се чуваха командите и разговорите на кулата, където се бяха събрали представителите на Министерството на отбраната и чуждестранната делегация. Изреваха двигателите на три бронетранспортьора, завиха турбините, после картечните откоси отекнаха като чукове.

И пак рев на двигатели и вой на турбини от завръщащите се на изходна позиция машини. После всичко утихна. Чуха се гласовете на докладващите: Първи завърши стрелбата… Втори завърши стрелбата… Трети…

— Да се видят мишените! — чу се от кулата.

— Бегом! — изкомандва капитанът. — Докато мигна, да сте се върнали! А вие, другарю кореспондент, не желаете ли да видите?

— Какво да им гледам? — Серьожа сви рамене. — Щом като вече знам резултата.

След няколко минути дотичаха запъхтели войничета с кривнати шапки. Очите им изплашени, лицата — виновни.

— Другарю капитан! Нито едно попадение! Нито веднъж!

— Не може да бъде? — изохка капитанът. Женското му лице затрепери от ужас. — Всичките ли видяхте? Ще ида лично…

И щеше да изскочи от блиндажа, но Серьожа го спря.

— Какво ви става?! Пуснете ме — възмути се капитанът, но столичният кореспондент запуши с длан устата му:

— От вас очакват доклад. Искате ли той да се забави и така да събудите подозрения? Нали лично министърът е на селектора!

— А какво да докладвам? — ревна капитанът, но властната ръка пак му запуши устата:

— Не крещете! Там могат да ви чуят. Първо изключете селектора!

Капитанът седна, като гледаше Серьожа с очите на мъченик.

— Но какво да кажа? Та това е позор! Пред очите на чужденците… Никога не е било така. А и министърът…

— Значи ще бъде — кимна Серьожа. — Похвалното е, че си изплашен така. Значи правилно разбирате отговорността за резултатите от изпитанията. Нали сте патриот на своята червенознаменна дивизия, носител на ордена „Суворов“, не помня коя степен?

Капитанът преглътна слюнката си и кимна, загледан с надежда в Серьожа.

— Дайте тук! — Горюнов протегна ръка за микрофона. — Сега включете селектора. Аз сам ще доложа. А вие се учете, докато аз съм жив… — каза полугласно и веднага се изпъна, сви устни, взискателният поглед, устремен напред. — Другарю генерал-майор! Докладва старшият на проверяващата група капитан… — Той погледна изпод вежди изплашения капитан.

— Филин… — прошепна оня.

— … Филин. Докладвам резултатите от стрелбите! Първо направление — седемнайсет попадения. Второто — двайсет и четири. Третото — деветнайсет! Край на доклада.

Горкият капитан само зяпаше с уста и нямаше сила да произнесе нито дума. Като направи строга физиономия, Серьожа допря пръст до устните си.

В това време по селектора звучеше докладът на генерал Тягунов пред министъра:

— Другарю армейски генерал! Докладвам резултатите от стрелбите!

Серьожа кимна и изключи микрофона.

— Май искахте да ми кажете нещо?

— Как можахте! — Капитанът се задъхваше от възмущение. — Каква я забъркахте! Бяха им раздадени само по петнайсет патрона! И всички го знаят! А при вас най-малкото попадение е седемнайсет!

— И арабите ли знаят? — намръщи се Серьожа.

— Не, но министърът…

— Тогава защо мълчахте? Трябваше веднага да ми кажете.

Той пак включи селектора.

— Поздравявам нашите мерачи с превъзходните резултати от стрелбите! — гърмеше гласът на министъра.

— Боже… — Капитан Филин се мяташе из бункера между инсулта и инфаркта. — Какъв позор!

— Стига де… — Серьожа уморено махна с ръка. — Поименните часовници вече са връчени от министъра. Да не мислите, че той ще си ги прибере обратно? После ще отидат в палатката, където вече всичко е сервирано. Ако не разбирате такива прости неща, тъй и ще си останете капитан.

— Ще ме уволнят! — клатеше глава неутешимият капитан Филин.

— По-скоро ще ви повишат — увери го Серьожа, като забеляза как войниците го слушат с възхищение и зяпнала уста. — Във всеки случай аз ще ви ходатайствам. Какво сте се разтревожили? На кого му е зле? На всички е добре! Арабите получиха това, което искаха. Министърът спечели нелоши мангизи за ведомството си. Момчетата ще отидат в отпуска вкъщи и ще се хвалят с часовниците от министъра. Вие ще получите „майор“. Но това вече го казах…

— Ами дългът? — запита капитанът. — А честта? А срамът?

— Само във вашето изостанало разбиране… — въздъхна Серьожа. — И затова в цялата страна няма нито дълг, нито чест, нито срам. Нито майорска звездичка върху пагона ви. Това време свърши, другарю бъдещ майор!

Той пак се усмихна, докато си припомняше онова време. Златното! Докато си играеше, направи „своя“ шеф заместник-министър. Вместо него пишеше речи, доклади, разучаваше роли. Изобщо учеше го на актьорски занаят, толкова необходим в кариерата. Синчето се губеше някъде из „горещите точки“. Засега маршалската му звезда щеше да почака. Налагаше се да урежда кариерата на неговото татенце…

Сега всичко това е минало. Тягунов не е доволен. Като бабата от приказката за златната рибка. Засилил се е да става началник на Генералния щаб. Горката Русия!

Той, Серьожа Горюнов, може и да не обича страната си, но то е със странна нелюбов. Тоест не я уважава, но й желае доброто. Затова да пази Господ от такъв началник на Генералния щаб… Заместник-министър — това вече е свръх неговите възможности. А и Серьожа вече се измори. Време е да спира игрите. Позабавлявахме се, спечелихме на гърба на идиотите — и край! Трябва да помисли и за себе си. Време е да свършва със сивите кардинали. Идеята не беше лоша. Тя се роди едновременно в неговата глава и в главата на Макс. Сега Кирюха Смелянски командва там парада… Сече му пипето, две мнения няма. Но е прекалено зъл. И опасен. По-добре да стои настрани от такъв. Серьожа направо го надушва. И затова избяга от тях. Това не се хареса на всички. Най-вече на Кирюха. Гледаше като вълк. А Макс се страхува от него. И затова блее като овен. А имаше плодотворна идея, имаше! Нека нашите шефове се веселят, нали така. Ние нашата работа си я знаем точно. Ще заявим някога за себе си… И ето че се сметнаха всесилни. А е малко рано. И напразно. Предстои още много работа. Още мечката в гората, кожата й продаваме. Въпросът е кой ще убие мечката.

И кой ще е мечката?

Той наближаваше околовръстния, когато забеляза като че ли го следи едно ауди с цвят на мокър асфалт и повтаря всичките му маневри.

Само спокойно! — си каза Серьожа. Първо, може да му се е сторило. Второ, може да го търси Турецки със своите хора.

Да си го търси. Той си удължи отпуската. Може да е спокоен още една седмица. И да поразмишлява какво да прави по-нататък.

После, когато наближаваше „Садовое колцо“, му се стори, че сега го следи опел с цвят на зряла вишна. Само това липсваше…

Комплексът на бабината питка от онази приказка: от аудито избягах и от опела ще избягам!

И вече близо до дома му за него се залепи сива лада осмица. Или бълнува, или си го предават така един на друг?

Не, като че ли осмицата сама се отдалечи. И май вече никой не го е поел като щафетна пръчица…

Серьожа се оглеждаше неспокойно. Дали си струва да ходи вкъщи? Крие се в частна квартира, временно естествено.

Да отиде в министерството? Там ще е в безопасност, това е сигурно. Но пак до известно време. До седем-осем вечерта. А после? Да звънне пък на Турецки? Така и така ще каже. Преследват ме… Ако се съди по количеството задействан транспорт, фирмата е солидна. Не е във възможностите на Паша Тягунов. Той изобщо няма кола.

Значи — кой? Свои, кой друг… Обсъждат там следващата кандидатура. Обаче не може да са толкова оперативни. И затова тия страхове са напразни. Слънчицето свети, по улицата вървят хубави жени.

Я да звънна на Ала! — реши той. — Или и тя се разхожда някъде?

Горюнов спря до един уличен автомат и набра домашния й номер. Дано е у тях! Или по това време е в театъра?

Но тя беше вкъщи.

— Привет — започна Серьожа. — Попречих ли ти?

— А, ти ли си! — приветливо се обади Ала. — Отдавна не съм те чувала. Слушай, Турецки ме изтормози. Все ме пита за теб. А ти къде се изгуби?

— Случайно да те подслушват?

— Не знам… Да не мислиш, че ще ме предупредят, ако подслушват? Гласът ти нещо не ми харесва. Случило ли се е нещо?

— Още не — въздъхна той. — А какво иска от мен?

— Кой? Турецки ли?

— Да де. Защо ме търси?

— Търсят Павел. И мислят, че знаеш нещо за него. Смятат, че той те преследва… — В гласа й се долови насмешка. — Трябваш ли му, а?

— Малко по-тихо. Трябвам, не трябвам… после ще разберем. Ако съм му трябвал, щеше да започне от мен… Все пак по-внимателно с тия разговори. Ами ако изведнъж Турецки е дал телефона ти за подслушване.

— Ох, не ме плаши! Интелигентен човек, с добри маниери. С това ли ще се занимава.

— Предупредих те.

— След малко ще ходя в театъра — каза Ала. — Позвъни ми довечера, чу ли?

— Ще звънна. На Турецки… по-добре не казвай за мен.

— До довечера! — каза тя с явно облекчение и затвори.

Той излезе от кабината. Озърна се. Напразно настояваше толкова, че я подслушват. Тя не разбра, а своите, тези сиви вълци ли, кардинали ли, ще разберат, че той ги издава. Засега само на нея, но е започнал.

Да вървят по дяволите! Не му пука за тях. Време е да приключва с игрите.

Той се върна при колата и тръгна към къщи, вече без да се оглежда. Паркира на обичайното си място и тръгна към входа, като в движение прибираше едни ключове, а изваждаше други, от квартирата, която бе наел.

Никой не чу изстрела. Само младите майки, които се разхождаха с колички, видяха как младежът падна при докосването на домофона, хем уж не беше пиян. Решиха, че го е ударил ток. Но щом отидоха по-наблизо, видяха добре оформена дупчица под тила му, почти без кръв.