Фридрих Незнански
Отписаният (45)

7.

Горюнов срещна Семьон Салуцки в едно столично казино. Започна да ходи по-често там след безсънната нощ с Ала, когато ги делеше вратата между съседните стаи в апартамента на Светлана.

Почти не я бе виждал оттогава, живееше където му падне, водеше при себе си който му падне и пилееше пари — сякаш изгаряха ръцете му — и така се сдобиваше с все нови познати. Чувстваше, че няма да се успокои, докато не пропилее всичко до копейка.

Тогава срещна на пътя си този нещастен комарджия и гуляйджия Сьома. Трябваше срочно да спечели, преди да са го убили. Парите на Серьожа му донесоха късмет. Започна да печели всяка следваща игра — на рулетка, билярд, на карти.

Сега двамата със Сьома не се разделяха. И си водеха момичета за през нощта винаги по две. На разсъмване ги разменяха.

Това продължи, докато в „Метелица“, или „Метлата“, както наричаха заведението на „Дови Арбат“, при тях дойдоха двама брадати чеченци и седнаха неканени на масата им.

— Познаваш ли ме? — попита единият от тях, с дълъг крив нос и бръсната глава.

Това беше Руслан, същият, когото наричаше мислено свой „ангел хранител“, макар повече да приличаше на дявол.

Руслан му протегна ръка.

— Давай! Казвах ти: вдън земя ще те намеря! А ти си мислеше, че ще се скриеш от мен в Москва?

Серьожа изведнъж изтрезня, изпъна гръб и започна да се озърта.

— Момичета, вървете да потанцувате, хапнете един сладолед… — Руслан направи пренебрежителен жест с китката на ръката, сякаш ги измиташе.

Те скочиха с готовност. Той пъхна в задния джоб на дънките на едната няколко зелени банкноти и я плесна отзад. Тази хубавица по график се бе паднала на Сьома.

— Хубави момичета, нали? — попита той пребледнелия Серьожа, като присвиваше очи. — Пиеш добре, ядеш… И всичко това с парите на изстрадалия чеченски народ, нали?

— Какви пари! — понечи да се възмути и дори се понадигна от стола подпийналия Сьома, но изправеният зад него друг чеченец го натисна мълчешком по раменете и Сьома си седна.

— Хайде, попитах нещо! — Руслан се надигна към Горюнов и сви тънките си устни. — Защо мълчиш?

Серьожа се огледа безпомощно. Безполезно е да вика за помощ. Тия ще го мушнат — и дим да ги няма. Музиката гърмеше, по стъклените стени, тавана и лицата на танцуващите подскачаха множество зайчета, които заслепяваха очите им и превръщаха пространството в нещо безформено и ефимерно. Кой ще види или чуе тук?

Довчера всесилен стопанин на мотострелкови полк, с неговите оръдия, бронетранспортьори и танкове, Серьожа никога в живота си не се е чувствал толкова безсилен.

— Какво мълчиш? — усмихна се враждебно Руслан. — Пилееш ги по мадами? Ходиш на танци-манци?

Сергей продължаваше да мълчи. Изражението на лицето му се променяше, Сьома го гледаше и също чакаше отговор, като постепенно се преместваше настрани със стола си, за да може при нужда да духне.

— Серж, какви пари? — попита той и изведнъж точно под ухото си усети острия хлад на нож. — Върни им ги!

— Няма какво да връщам — отговори Серж, когато най-сетне дойде на себе си. Няма да ги пречукат направо тук, сред тълпата. Може да си говори каквото иска, но нали няма да ги заколят пред очите на всички.

И точно в този момент към масата се насочиха момичетата, които Руслан изпрати да танцуват, придружени от младичък милиционер.

— Ето тези… — едната красавица посочи чеченците. — Лепнаха се за нас и ни заплашват!

— Кой те заплашва бе, момиче? — засмя се Руслан и разпери ръце. — Срещнах стар познат, дадох ти да се почерпиш със сладолед… Не мога ли да си поговоря откровено с човека, когото не съм виждал отдавна, а?

Серьожа не успя да отрони нито дума. Почувства внезапно под масата как ниско в корема го докосва нещо остро и студено.

В това време другият чеченец, който стоеше зад гърба на Сьома, грижливо сложи ръка на рамото на милиционера и въпреки съпротивата му, го отведе настрана и започна да му шепне нещо проникновено на ухото. Милиционерът се опитваше да се измъкне, но успяваше само да се възмути.

Животът наоколо продължаваше. Музиката ехтеше, двойките танцуваха и никой не се интересуваше какво става на тяхната маса. Момичетата стреснато мигаха и не се решаваха да извикат никого.

Руслан се усмихна и протегна ръка.

— Как се казваш, скъпа?

— Наташа… — изчурулика тя, виждайки как техните кавалери седят бледи и изплашени, а това бе по-страшно от всичко.

— Колко ти плати Серьожа, за да бъдеш с него?

— Николко, не сме се разбирали…

Устните й трепереха.

— Аз ще ти платя да го оставиш днес на мира. Днес той е мой! — Руслан се потупа за авторитет по гърдите. — Утре не знам. Може и да е твой. Добре ли ме разбра? Тогава вземи, рожбо.

И пъхна в ръката й още няколко зелени банкноти.

— Да се махаме оттук — подкани той мълчаливия си спътник, който току-що бе пуснал милиционера. — Да вървим, мигар тук можеш да си кажеш две думи? Шум, врява, момичета, милиция… Хайде!

Той потупа Серьожа по рамото.

— Отдавна не сме се виждали, нали? А ми се ще да си поговорим.

И го погледна в очите с неподвижния си мъртъв поглед, който не предвещаваше нищо добро.

Спуснаха се четиримата долу. Тъкмо излязоха навън, и покрай тях към ресторанта се насочи милиционерски патрул начело с познатия им вече милиционер, угрижен донемайкъде. Толкова бързаше, че дори не ги забеляза.

Руслан погледна учудено след него.

— Пъргав, а? Да не си му дал малко? — попита той другаря си. Оня сви рамене и отговори нещо на своя си език.

— Такива ми ти работи — обясни Руслан на Серьожа и Сьома. — Много му дал, а и на приятелчетата се приискало…

И поклати глава през смях.

Те тръгнаха към колата, спряна край тротоара. Серьожа усещаше с гърба си как вървящият след него Руслан го докосваше със същото твърдо и остро нещо.

Качиха се в червена „деветка“. Руслан на кормилото, Серьожа до него. На задната седалка седнаха Сьома и другият чеченец.

— Впрочем не ви представих — обърна се назад Руслан. — Това е Шамил, това — Серьожа, нали? А вие, младежо?

— Семьон. А къде отиваме?

— Хотел „Белград“, той е близо — отговори Руслан. — Трябва да поговорим, да обсъдим, да ви направим доста примамливо предложение. Правилно ли казвам? — попита той Серьожа. — Мигар миналия път ти направих лошо предложение? А ти ме измами. Избяга с жената на офицера. Всичко ми обясни онзи ваш майор Холин. Какво и къде. Облякъл цивилния костюм — и дим да го няма. Късно научихме, че са те уволнили. А иначе всичко знаехме за теб. Всяка твоя крачка. Вече искахме да дойдем направо в полка ти през нощта. Вече бяхме купили всичките ви дневални. Майор Холин се съгласи за сто долара да отвори през нощта вратата. А ти избяга. С хубавата жена! Но това може да се прости. Това е мъжка постъпка, нали?

Така пътуваха по „Нови Арбат“, след това завиха на „Садовое колцо“.

Руслан като че ли познаваше тук всичко. Къде да завият, къде да минат.

И след малко бяха в неговата стая на седмия етаж на хотела.

Серьожа забеляза как всички тук посрещат Руслан — угоднически или с боязлива усмивка.

В стаята говориха дълго. Едва ли не до сутринта. Макар отначало да си мислеха, че всичко ще свърши много скоро.

— Виждаш ли килимите по стените? — Руслан показа два килима, окачени на стената. — Нямаше ги преди, аз ги донесох от родния си Ачхой. Но днес пак мога да ги изнеса. Свити на руло. Сещаш ли се кой ще е вътре?

— А мен пък защо? — плачливо попита Сьома.

— За отказ — кимна Руслан. — Като ми откажеш една услуга, ще излезеш оттук в този килим… Драги, не питам къде са диамантите ми! — Той притисна ръце до гърдите си и се обърна към Серьожа. — Взел си ги, хубаво! А ти си мислеше, че са ни арестували, нали? ОМОН ни е арестувал? Няма никога вече да ни срещнеш, нали? И аз щях да си помисля същото. Ако ченгетата не бяха ме забелязали, а ти се постара да избягаш с диамантите, тогава щяхме да си говорим по друг начин, разбра ли, или не си? Или изобщо нямаше да има с кого да говорим. Но щом имаш смекчаващи обстоятелства, веднага ще ти кажа: трябва да върнеш дълга. Двойно. Ако не бях аз, щеше да загинеш в онзи самолет!

— Ето! — Горюнов извади дебела пачка пари. — Всичко, което остана.

— Дръж си ги! — възкликна Руслан и отмести ръката му. — Ако искаш, раздели ги с приятеля си.

— На мен не ми трябват! — Сьома се отдръпна. — Не ви знам работите. И няма защо да ме забърквате — каза той на Серьожа. — Сега знам, че нарочно ме забърка в тая история.

— Виждаш ли какъв приятел имаш — въздъхна Руслан. — Веднага се отказа от теб… Макар че ти с тия пари му свали примката от шията, вярно ли е? — каза по-високо отпреди, накланяйки се към Сьома. — Ето какво направи сега! Предаде приятеля си! А той те спасява! И то неведнъж. Правилно ли казвам, а?

Смъртно бледият Сьома преглътна конвулсивно слюнката си.

— Виждаш ли, живее ти се… — изрече удовлетворено Руслан и се спогледаха със засмелия се Шамил. — Голямо удоволствие е да убиваш тези, които искат да живеят. Кажи му! — Той се обърна към земляка си.

Шамил промърмори нещо на езика си, като продължи да се смее. Вече наистина презираше тия руски младежи, които приличаха на ревливи госпожици.

— И какво трябва… — попита нещастният Сьома. — И колко? Ще ги върна, непременно…

— Ето, това е приказка! — изрече със задоволство Руслан. — Така трябваше от самото начало. Ами ти какво ще кажеш? — попита той Серьожа.

— Аз също… — отговори и се закашля.

— Не чувам! — подложи ухото си Руслан.

— Също ще ги върна — пророни Серьожа, като местеше с усилие изтръпналия си език.

— Ще връщате постепенно, а не изведнъж — сключи вежди Руслан. — Въпросът е само с какво?

— С какво? — попитаха Серьожа и Сьома почти едновременно.

— Сега ще се разберем по този въпрос! — Чеченецът се облегна назад в креслото. Не скриваше удовлетворението си. После стана, извади бутилка коняк и наля две чашки.

— Аллах ни забранява, но за скъпите гости защо да не извадим бутилката? Пийте, пийте, конякът е хубав, арменски. Или предпочитате френски? Пийте, какво зяпате! За свободата на чеченския народ!

Да пиеш под втренчения му поглед бе непоносимо. Но те пиха, като едва прикриваха отвращението си. Сякаш пиеха за първи път.

И чак тогава до тях достигна смисълът на тоста.

— Не ви ли хареса? — попита Руслан. — Някой не хареса моя тост?

— Но защо? — побърза да се обади Сьома. — Чудесен тост. Всички народи трябва да бъдат свободни. И чеченският също.

— О! — Руслан вдигна палеца си. — Златни думи! А ти какво ще кажеш? — и се обърна към Серьожа.

Той сви рамене.

— По-добри думи не могат да се намерят. Само че от кого трябва да е свободен?

— От Русия — отвърна изведнъж Шамил на съвсем чист руски.

Всички, в това число и Руслан, го погледнаха смаяно. Сякаш изведнъж е заработил високоговорител.

— От поробителите си — продължи невъзмутимо Шамил. — И вие трябва да работите за делото на нашата свобода.

— Ние? — Сьома се учуди. — А какво можем ние?

— Това, което ще ви поръчат — отговори Руслан. — Ето ти, Серьожа, с твоите връзки, не скитай по кръчмите. Имаш толкова познати… Вземи, че се нареди на работа в Министерството на отбраната. Там твоят отдавнашен приятел генерал Тягунов се готви да става заместник-министър. Напомни му за себе си. Ще проследя. Една седмица срок. Разбра ли ме? Там имат нужда от такива… — Той намигна на Серьожа. — В Русия винаги ще има нужда от такива като теб — уточни. — Още повече че Тягунов, тъстът на твоята красавица Ала, е намислил да строи вила… И ти ще му потрябваш. Разбра ли? Впрочем знам къде живее Алочка. И знам какво се кани да започне.

Серьожа го гледаше с ужас. Ама че дявол! Или демон на техния език… Та той знае всичко.

— Нали я обичаш, а? Страдаш, че те изпъди? — примижаваше Руслан. — Ако не слушаш, и тя ще има неприятности, схващаш ли, а?

— Ами аз? — напомни за себе си Сьома, сякаш предварително изразяваше ентусиазъм, че ще получи задача.

— Нали си завършил финансовия институт?

— Да… — Сьома поотвори уста, а Серьожа помисли, че го е излъгал за института за международни отношения МГИМО^[1], който уж бил завършил с отличие, но ето че пета точка^[2] прекъснала още в началото кариерата на многообещаващия дипломат. И от мъка Сьома го ударил на хазартни игри.

— Ще откриеш банка! — заяви твърдо Руслан. — Ще ти дадем за началния капитал. После ще получаваш и внасяш всичко, което ти кажем.

— Искате да ви стана подставено лице? — попита Сьома.

Руслан се намръщи, погледнаха се с Шамил: какъв ни се падна… Но няма друг. Ще се поодяла, ще свикне. По-точно — ще отвикне да нарича нещата със собствените им имена. Прекалено угодничи. Но така е дори по-добре.

— Като искате откровено, откровено да е! — Руслан разряза с длан въздуха. — Така ли казвате вие, русите? Ти ще изпираш и въртиш парите ни, а ти — и той посочи Серьожа — ще ни предаваш всичко, което попитаме. И ще съветваш началството каквото ти кажем.

— И едва когато велика Ичкерия се освободи, тогава ще станете свободни и вие! — възкликна Шамил и заскърца със зъби. — И без шеги! Всичко знаем за вас! Само да решите да доложите във ФСС, и там ще ви посрещне наш човек!

— Това е вярно — кимна Руслан. — Серьожа ме познава. Навсякъде ще ви намеря! И ще си взема моето с лихвата. Така че е дошло време да си изкарате своето. Позабавлявахте се с мадами с парите на чеченския народ, стига толкова.

— Тези пари ще си ги вземем от вас с лихвата и ще ги положим в основите на свободата на Ичкерия! — рече Шамил с патос, сякаш е на митинг.

Серьожа и Сьома седяха оклюмано. Дори не смееха да се погледнат.

— Шоуто свърши, а? — разсмя се Руслан, като гледаше в какво състояние са. — Ще ви кажа веднага: днес ще се забавляваме, детайлите ще обсъдим утре. Ние ще ви намерим. Има ли въпроси?

— А какво е това Ичкерия? — попита Сьома, като вдигна глава.