Фридрих Незнански
Отписаният (40)

2.

От Таджикистан Павел се прехвърли в Чечения. Доброволно. Това стана през лятото на деветдесет и пета година, в разгара на планинската война.

Пътуваше към новата си войнска част през район, който се смяташе за умиротворен. Бе хванал автобус на автостоп, пътуваше заедно с местни приказливи баби, жени с огромни сандъци, бохчи и деца, които си разменяха празни гилзи от автомати. Беше единственият руснак в автобуса. Поглеждаха към него злобно, предпазливо, като си говореха на своя език, макар за работите си да използваха езика на „окупаторите“. През полуотворените прозорци нахлуваше тежката жега и прахолякът от пътя изпълваше всичко. Зад прозорците стърчаха умърлушено ръждиви скелети на изгоряла военна техника. Хлапетиите ги обстрелваха от въображаеми гранатомети. Два пъти спираха на заградителни постове. Изпечени от слънцето младежи с маскировъчни костюми и маратонки надничаха в автобуса. Кой знае защо проверяваха особено внимателно неговите документи.

— Всичко се случва! — каза му един лейтенант с изсветлели от слънцето коси. — Щото имахме тук доброволци от Украйна. Братя славяни, тяхната… Естонците ги познаваме по акцента. А тия шпрехят по нашенски. Карайте, по-нататък ще бъде спокойно. Армията вече е там. Поне правят нещо, не са като нас тук.

А след десетина минути ги изпревари стара жигула, натъпкана с планинци с милиционерски униформи и автомати.

Помахаха на шофьора с ръка. Той спря, извърна се към Тягунов. Лицето му мургаво, а очите светли. Мелез. Тук те са най-зле.

— Майоре, бягай… — прошепна старият шофьор на Павел. — За теб са дошли.

Планинците размахваха ръце, ломотеха нещо на езика си и заплашително въртяха автоматите. Двамина влязоха в автобуса. Размахаха автоматите пред пътниците. И замряха при вида на Павел, който бе без оръжие, но с униформа.

— Проверка на документите! — каза по-младият, като произнасяше руските думи с характерния си акцент. — Слизай, да? — Той посочи на Павел изхода с автомата.

— Ами вие, предатели, какво носите? — в това време вторият, по-възрастен и брадат, преобръщаше чантите и кошниците. И още тук, на пътеката, вземаше всичко, което му хареса, пъхаше го в уста и като го сдъвчеше, го глътваше. Бабите нададоха дружно многогласен вой. Тягунов тръгна бавно към вратата, като поглеждаше изплашените пътници. Нямаше на кого да разчита. Младият размахваше автомата под носа му, усмихваше се самодоволно.

В автобуса надникна още един, попита нещо.

— Хванахме офицер! — отвърна младият на руски. — Давай награда!

И намигна на другаря си, който не спираше да дъвче. После направи път на майора, като се отмести до самата врата и сигурно дори не успя да разбере как Павел с едно мълниеносно движение го повали върху старшия и измъкна автомата…

Когато всички се окопитиха, Павел стоеше до вратата, опрял гръб о борда на автобуса и бе насочил автомата към слисаните бандити.

— Затвори вратите! — извика той на шофьора, като извъртя малко автомата към него.

Вратите се затвориха със скърцане, бандитите стояха и мускулестите им, голи до раменете ръце, с които стискаха оръжието, потръпваха. Водачът им викаше нещо на езика си, но колкото и да се стараеше, не можеше да помръдне. Изглежда, искаше да се измести колкото се може повече встрани, за да може да среже русина с един откос.

— Върни им багажа! — извика Павел. — И предайте оръжието. Тук, по-близо, по-близо!

— От специалните ли си, а? — попита го почти без акцент един от бандитите. — От „Алфа“, а? Пристигнал си специално, а? Със спецзадача?

Изглежда, го взеха за някой друг. Нека. Значи няма да го пуснат жив. Още по-добре. Това стимулира. Значи — максимум съсредоточеност и внимание. Който пръв пресметне ходовете на противника, той ще спечели…

— Вземете оръжието! — извика Павел на стариците, като продължаваше да държи под прицел водача. — Вземайте, казвам! Не се бойте, на мушката ми е!

Старите жени стояха неподвижно. Тогава от кабината слезе шофьорът. Като мърмореше нещо съкрушено, събра автоматите и ги занесе в кабината си. Бандитите гледаха с ненавист него и Павел и бяха готови да скочат.

— Отдръпни се на пет крачки! — нареди Павел и щракна затвора.

Няколко души се отдръпнаха, други не помръднаха. Павел натисна спусъка, но нищо не се получи, чу се само щракане. Тогава той припряно се опита да дръпне затвора, като удържаше с една ръка водача, но в този момент младият, дето бе най-близо, сграбчи автомата и падайки по гръб, повлече и Павел. Наложи се да пусне оръжието. Тогава Павел удари с крак водача в гърба така, че той събори няколко от съратниците си, засилили се да му помагат. Това му спечели няколко секунди. Но вече не успя да измъкне друг автомат.

Той се съпротивяваше още малко, понеже разбра, че са решили да го хванат жив, и повали още двамина. Но го събориха, седнаха на гърба му и извиха ръката му.

— Рамбо значи? — говореше възбудено над главата му младият. — Дошъл си да си поиграеш на война?

Чуха се няколко изстрела. Както бе притиснал лице до горещия прахоляк, с крайчеца на окото си Павел видя падналия зад автобуса шофьор. Нападателите се съвещаваха известно време и поглеждаха към Павел. После кой знае защо се засмяха. Гласовете им идваха като от морското дъно. Май бяха решили какво да правят с него. Не е интересно просто да го разстрелят. Трябва по-свежо решение. Да го разменим с някого от нашите. Това вече е приказка! Твърде много засегна самолюбието им. Къде ти! За малко да натръшка по очи целия диверсионно-оперативен отряд! Такова нещо не се прощава. Добре, ще го разменим, а той ще започне отново. А този, с когото ще го разменят, сигурно не е от нашето село. А някой голям началник, предал се от шубе. Истинският чеченски войн не се предава в плен. Аллах не позволява да се предаваш на неверниците.

Така или примерно така можеше да бъде разбрана дивата смесица от руски и чеченски език. И ето че измислиха…

Сложиха вързания Павел на мястото на шофьора. Отпуснаха ръчната спирачка, като придържаха крачната. Павел видя: там отпред, където започва теснината, има остър завой зад скалата. Няма да стигне кормилото. Дори няма да може да легне върху него, за да го извърти нанякъде.

Ето какво са намислили. Нека руснакът се търкулне заедно с автобуса право в преизподнята. При демоните. Докато лети надолу, нека премисли и преразгледа възгледите си за мечтите и надеждите на свободолюбивия чеченски народ!

И ето че освободиха педала, последният чеченец, който завърза пребития руснак, скочи в движение от кабината.

Автобусът се засили по нанадолнището. Все по-бързо и по-бързо. Към пропастта. Павел се извил напипа краищата на възела. Бързали са, били са сигурни, че няма да се освободи. Той смъкна въжето… Но остана седнал, защото разбираше, че отдалеч го наблюдават. Както се движеше по права линия, автобусът излезе от пътя. Нека.

Само да стигне до скалата. Сигурно гледат след него, изправени на пръсти. Все пак скалата затуля. И затова, като зарязаха печалните пътници, пак се натъпкаха в жигулата си и отпрашиха към скалата, за да видят как пада в пропастта руснакът, завързан за седалката…

В последния момент Павел успя да извие кормилото и да обърне автобуса зад скалата. Стои с крак върху спирачката и със задницата към пътя. Чака. И ето че се подава жигулата на бандитите. Те не гледат в неговата посока, зяпат надолу, където трябваше да се преобърне проклетият руснак.

И не виждат как отстрани безшумно ги връхлита търкалящият се към пропастта автобус, притаил се зад скалата като в засада.

Павел успя да спре на самия край. Някои успяха да изскочат, но веднага се озоваха под колелетата на бавно настъпващата грамада. Преди да бъде смачкан, един от тях успя да стреля отдолу.

Жигулата падаше с отворени врати, при преобръщането се изсипваха човешки тела. Павел не гледаше надолу. Само запали мотора. Икарусът трепна, разтърси се сякаш от преживения ужас и пое обратно към пътя. Като се оглеждаше и извиваше кормилото, Павел обърна и тръгна обратно. Към очакващите развръзката пътници.

За тях той се връщаше от оня свят. Гледаха го с ужас. Като излизаше от кабината, Павел най-накрая усети болка в пребитото си тяло и лепкавата топлина на кръвта, която се стичаше от раните му.

— Качвайте се… — каза той едва чуто.

Те стояха, гледаха го и не знаеха какво да мислят.

Тогава той се наведе над мъртвия шофьор и вдигна тялото му, като се стараеше да го внесе в автобуса. Няколко баби се притекоха на помощ. Момчетата и жените продължаваха да стоят на местата си.

Страхуваха се. Старите жени се качиха в автобуса, като първо си казаха нещо на своя език.

— Те къде са? — попита една от тях.

— В преизподнята — рече Павел и усети, че губи сили от изтеклата кръв.

Моторът продължаваше да работи на празен ход. Той включи съединителя. Автобусът се размърда и бавно тръгна към скалата, откъдето тъкмо се бе върнал.

 

 

В същото време друг, точно такъв икарус пътуваше към летището. Сред пътниците бяха неговата жена и бившият писар Сергей Горюнов, сега уволнил се в запас. Той бе цивилен и това явно му отиваше. Грохналата от жегата Ала спеше до него с глава върху рамото му. Серьожа седеше, не смееше да мръдне и чувстваше тежестта на чантата върху коленете си, пълна с какво ли не, в това число и с тубата с шампоана.

На летището й предаде чантата и тя отиде в дамската тоалетна, за да се преоблече и гримира.

Когато излезе, той не можа да я познае. Толкова се бе преобразила. А беше променила само прическата си, грима и бе сложила на прекрасната си шия диамантената огърлица.

Тя вървеше сияеща и усмихната — я кинозвезда, я топманекенка — и всички я зяпаха, а идещите срещу тях се обръщаха.

Серьожа се стараеше да се държи незабележимо и постоянно се озърташе. Благодарение на цивилния си костюм успя да се измъкне от поделението незабелязано. Като видяха Ала, чеченците, които търгуваха в павилиончетата и сергиите си, се отвлякоха. Пък и сега повече се занимаваха с търговията си, отколкото да следят Горюнов.

По същия начин и тук никой не гледаше към него. Всички виждаха само нея. Тя се усмихна приветливо на контрольора зад гишето. Човекът се смути. Още не бяха му се усмихвали такива жени. Той прегледа бегло паспорта и билета й. Всичко беше нормално.

Като че ли можеха да продължат.

Но старши контрольорът не чу името й.

— Ала Пугачова ли? — и дойде по-близо.

— Не, какво говорите! — Тя му се усмихна приветливо.

— Исках да взема автограф — призна той смутено.

— И аз мога да ви дам! — каза тя, като се усмихваше още по-дружелюбно. И се подписа на някаква бланка, която той й подаде.

На пиацата в Москва пред тях спря частно такси. Серьожа не хареса мургавия шофьор с черни мустаци зад волана. Той спря Ала.

Тя го погледна учудено. Тъкмо се канеха да се разделят, тя вече искаше да свали огърлицата.

— Слушай, нима просто така ще се разделим? — попита той, когато в таксито се качиха други пътници. — Защо не отбележим успешния завършек на операцията?

Ала отдаде чест, опряла едната си ръка до главата, а другата до слепоочието.

— Слушам, сър!

И пак се опита да махне скъпоценното бижу. Но той я спря:

— Нека да постои на теб. Много ти прилича.

Ала сви рамене, изхъмка, като го погледна внимателно.

— Искаш да ми я подариш? Не приемам такива подаръци. Не може ли да се отбия вкъщи? Искам да си полежа във ваната, дълго, дълго. Имам право за толкова години, нали? Че то само душ, душ…

И тя продължаваше да го разглежда не без лукавство. Тук, в Москва, Серьожа явно не плуваше в свои води. Няма я онази харизматичност и перченето, които го отделяха от другите в полка. Но това е временно, тя никак не се съмняваше. А как я гледа! Мъничко жално и много възторжено. Няма го предишното хлапашко желание да се хареса, да хвърли прах в очите. Само плахост и обожание.

Вечерта се срещнаха в един ресторант.

— Продаде ли я? — попита тя, когато се настаниха на масата.

Той извади мълчаливо огърлицата и я сложи на шията й.

— Не съм още — каза и се огледа.

Все още не се беше окопитил. Наоколо бе пълно с тъмнокоси брюнети. Върви, че познай от каква националност са. Има и небръснати. И всички зяпат Ала. Той тълкуваше тези погледи по свой начин. И затова нервничеше, съжаляваше, че е извадил огърлицата, пушеше много, нещо, което тя преди не беше забелязвала. И дори се опитваше да остроумничи.

— Сервитьорката не бърза — каза тихо. — Разбира, че завинаги се прощавам с момичето си.

Ала прихна, после се усмихна загадъчно.

— Е, защо така мрачно? Все пак сме в един град. При това сега съм свободна жена.

В това време намалиха светлините, оркестърът засвири и от всички страни към Ала наскачаха същите тия знойни брюнети, като се бутаха един другиго. Разбира се, тръгнаха да я канят на танц. Но Серьожа изтълкува това посвоему. Скочи, закри Ала и заби юмрука си в зъбите на първия, който каза с характерния си акцент: „Разрешете да поканя вашата дама.“

Сбиха се. Ала взе най-непосредствено участие, като умело си служеше с дългия ток на обувката си, и това в края на краищата накара кандидатите за дивната й талия да отстъпят.

Докато се изясняваха, докато светнаха и извикаха милиция, Ала успя да измъкне Серьожа някъде към кухнята, после през задния вход — навън.

Там го подпря до стената и взе да бърше с кърпичката си разкрасеното му лице.

— Дай главата назад. Ама че беля си взех! Откъде те намерих… Цяла е, цяла е огърлицата ти!

— Те искаха да я скъсат — бърбореше той. — Видях им очите. Видя ли колко бяха?

— Когато биеха моя Тягунов, бяхте се събрали много повече — отвърна тя. — С теб няма скука!

Като го поддържаше с едната си ръка, с другата спря такси. Серьожа, все още с главата назад, успя да види: шофьорът бе руснак.

— Накъде? — попита таксиджията, като гледаше странната двойка. Докато настаняваше спътника си, Ала мълчеше и когато и тя седна, каза:

— Засега направо. По-далеч оттука. После ще видим.

Когато минаваха край входа на ресторанта, видяха няколко брюнети, които се щураха насам-натам. Ясно кого търсеха…

— Да не гонят вас? — попита шофьорът, като се оглеждаше.

— Направи така, че зад нас да няма никой — каза Ала.

— Разбрано — кимна шофьорът и натисна газта.

— Виж какво — продължаваше Ала, обръщайки се към Серьожа, — по принцип с Тягунов бе голяма скука. Никой не ме е канил на танц. Никой не ме е отвличал. На него на челото му пише: черен пояс плюс сто точки от сто възможни при стрелба с всички видове оръжие. А пък аз обичам приключенията, като днес. Какво, дожаля ти, не ще потанцувам с другите ли? Макар че мелето беше още по-хубаво. Само че къде да те дявам в този вид?

— Мога да предложа стая — рече шофьорът.

— Това пък защо? — Серьожа застана нащрек.

— Стой мирно — каза тя. — Колко?

Когато срещна погледа й в огледалцето, шофьорът сви рамене. Никак не му беше ясна тази двойка.

— Ще се разберем — отвърна той.

— В този вид няма да те водя у Тягунови я — обясни Ала. — При мен не може, мама е строга и обожава Пашка. И в хотел в такъв вид… Поне имаш ли пари?

— От отпуската и за уволнението — призна Серьожа, като подсмърчаше с разбития си нос.

— Пък ме повел на ресторант! — промърмори тя. — Само проблеми с теб. — После свали огърлицата и му я подаде: — Ето, продай я най-после.

— Остави я за теб — каза той.

— Нямам толкова пари — въздъхна тя. — Може и никога да нямам. Макар че бих я взела.

— Не ме разбра — каза той. — Подарявам ти я.

Шофьорът също се обърна и подсвирна:

— Вземай, дъще, докато дават.

— Ти по-добре си гледай пътя — скастри го Ала. — Това нещо е по-скъпо от твоя таксиметров парк. Освен това не ми подаряват диаманти, а ме купуват.

— Какво говориш! — Серьожа подскочи. — Нека ти е за спомен.

— По-добре мълчи! — прекъсна го тя. — Колко изпи? Щом съм казала, че няма да я взема — значи няма.

— Имам един клиент — обади се шофьорът. — Колекционира такива работи. Говори по телевизията. У тях е пълно с тия играчки.

— Къде живее? — поинтересува се Ала.