Фридрих Незнански
Отписаният (4)

3.

Но не се наложи да ходя на скапаната вила. Пак се обади познатият ми вече помощник на Тягунов.

Отбелязах си, че това обаждане е съвсем уместно. Тъкмо привършвах със закуската.

— Двамата с Генадий Матвеевич се посъветвахме и решихме, че не си заслужава да ви безпокоим в такова време, пък и петък е.

Погледнах през прозореца. Ръмеше противен дъждец.

— Кога е срещата? — попитах на свой ред. — За понеделник ли я отлагаме?

— Работата не търпи отлагане — въздъхна Горюнов.

— А защо избрахте точно мен? Има и други колеги.

— Имате чудесни препоръки. Казват, че всичко можете. И господин Саврански отбеляза специално чувството ви за хумор.

— Не мога всичко — промърморих аз. — Например не успях да пратя в дранголника вашия шеф.

— А много ли ви се искаше? — поинтересува се той.

— Крадецът трябва да лежи в затвора! — напомних му нравствената аксиома, толкова харесвана от прогресивната общественост, че никой не бърза да я изпълнява, за да не се позори.

— И аз щях да го пратя в затвора! — отсече изведнъж Горюнов. — Много ми досажда. И при условие че заема неговото място.

Подсвирнах от изненада. Браво на него, добър помощник си има генерал-полковникът.

— Какво по-конкретно предлагате? — поинтересувах се аз.

— Защо не се срещнем двамата, на четири очи? — предложи Горюнов. — В неофициалната обстановка на някой нощен клуб. По ваш избор. Само да не е във вашата прокуратура. Имам време за там.

— А има ли за какво? — полюбопитствах.

— Чувства се професионалистът — засмя се той. — Та какво казвате за нощния клуб?

— Нощем спя — отвърнах.

— И водите разпити — добави той. — Или дебнете в засада. Пфу! А аз ви предлагам нощен клуб, музика, голи мадами и специално да отбележа, плащам ви.

— Купувате ли ме?

— Само пресмятам каква ще е цената — продължаваше да бръщолеви той. — А вие сте неподкупен, така ли? И затова прекратихте делото на шефа съвсем безплатно. Нали?

— Шегаджия — въздъхнах аз.

— Предлагам за трети път — изведнъж стана сериозен. — Срещаме се в неофициална обстановка. Разговорът ще бъде без протокол. Възприемете го като частно дело, за което ще ви платят добре. Или не ви падат допълнителни доходи?

— Не! — отсякох. — Само заплатата.

В края на краищата се разбрахме да се срещнем край жилището му, макар това да е нарушение на съдебно-процесуалния кодекс. Затворих и се опитах да разбера защо от самото начало ми се стори толкова неприятен. Да не е завист? Аз не съм толкова освободен. Или не мога да си го позволя? Трябва да се анализира. Да вземем пак банкера Саврански. Той е по-възрастен от мен, а е толкова отракан. Някак несериозен. Или това е маска? Зад която се крие нещо друго. Всъщност те ме изучаваха. Проверяваха ме дали ставам. До утре мога да им се сърдя, да подозирам, че искат да ме преметнат, но трябва да се сърдя на себе си. Сега е тяхното време — на младите, дето рано си показват рогата. Те са освободени и разкрепостени. За нас остава да скърцаме със зъби и да устояваме на съблазните им.

Така си разсъждавах, докато пътувах към дома на Горюнов на адреса, който ми продиктува.

Живееше близо до Министерството на отбраната. Апартаментчето — две стаи в сталинска кооперация, с тавани като в православен храм — сводести и лошо измазани и боядисани.

Дълго не отваряше, а когато най-сетне вратата се отвори, край мен се изниза висока хубавица. Тя се смееше и гледаше домакина — невисок, набит младеж със светла зализана коса. Беше по тениска и шорти, може да бяха и гащета.

— Заповядайте, Александър Борисович, не се притеснявайте. Вече свършихме — каза той високо, като се отмести и ми направи място да вляза в коридора.

— До утре ли? — кимна момичето вече пред асансьора.

— Утре не мога! — съобщи високо, да го чуе целият вход. — Утре трябва да ходя в министерството.

Успях да я огледам. Никога нямаше да помисля, че толкова представителна и ефектна девица, същински фотомодел, ще се съблазни от такъв невзрачен дребосък.

— Представяте ли си, не мога да я изпъдя — рече той вече в стаята, където в мен се вторачи огромният тъмен екран на телевизор. Той напомняше окото на умряла риба, станало квадратно от ужас. — Непрекъснато искаше да разбере кого очаквам. Ревнива като Дездемона, на която Отело изневерява.

Докато говореше, оправяше нещо по дивана, събра и бездруго смачкания чаршаф и го пъхна в шкафа.

— И затова не можах да разтребя за вашето идване.

Докато подреждаше и разказваше всичко това, той се задъхваше.

А аз вече се бях изморил да се учудвам на видяното. Генерал Тягунов, когото съм виждал само два пъти по телевизията, без да успея да получа разрешение за разпита му в моя кабинет, бе пълна противоположност на този тук. Не правеше впечатление на толкова суров войвода. Един добричък чичко с широки лампаси, който сигурно обича да си поспива след обилен обяд.

— Харесвате ли телевизора ми? — попита Горюнов.

— Никак! — побързах да кажа от страх да не вземе да ми го подари. А аз няма да знам какво да правя с подаръка. — Прекалено е голям за малка стая. Приковава цялото внимание…

— Моите приятели го харесват. — Домакинът сви рамене. — Кафе, джин с тоник?

— Нито едното, нито другото — поклатих глава и затърсих къде да седна.

Всички фотьойли бяха заети с нещо. Дънки, измачкана риза, някакви недопити чаши. Бардак, а не жилище на човек, който е помощник на заместник-министъра на отбраната.

Той улови погледа ми.

— Извинявайте, у дома е пълен бардак, затова ви предлагах да се срещнем в някой нощен клуб — единственото приятно за общуване място. В другата стая е още по-зле, все се каня да ремонтирам.

Той подреждаше набързо. Почистването му се състоеше в следното: да свали всичко от фотьойлите върху светлия килим, покрит с някакви петна.

Най-сетне седнах. Май вече разбрах как трябва да се държа с този юнак. Как да не му позволя да ме шашне. Главното е да не чакам какво още ще изтърси и да не се учудвам на нищо.

— Изглежда, имате косвено отношение към армията? — попитах.

— Не съвсем… — отвърна разсеяно той.

— Ще ми обясните ли все пак за какво ще разговаряме? — попитах аз.

— Един момент! — Той притисна ръце до гърдите си. — Никак не можех да я изпратя. С другите е по-лесно. Ще стане сутринта, ще свари кафе, ще измие пода, съдовете и ще си отиде тихо, да не ме събуди. Ах, тези момичета от нощните клубове! Всички са толкова различни. Май ме попитахте дали съм служил?

— Точно така — кимнах. — Да започнем оттам.

— Това беше условието ми пред Генадий Матвеевич, когато ми предложи да му стана помощник. — Първо трябва да се уволня от редовете на въоръжените сили. Та аз съм изминал славен път — от редник до прапоршчик.