Фридрих Незнански
Отписаният (33)

11.

Когато Павел и Ала Тягунови заминаха за столицата на курсовете, Серьожа не беше на себе си. По цели нощи не спеше, размишляваше за неуспеха.

А когато веднъж най-сетне заспа, му се присъни един сън. Уж чеченците, събрани на огромна тълпа пред портала на поделението, крещят и изведнъж тръгват в атака. Оръжието им — настъпателното и отбранителното — са парите. Дават цели пачки на дневалните и дежурните, на часовите и офицерите, на всеки, който се изпречи на пътя им. Пред този всесилен аргумент отстъпват всички. И ето ги вече близо до щаба.

Виковете „Къде е Горюнов? Дайте ни Горюнов!“ се превръщат в скандиране, към което се присъединяват войниците и офицерите.

Серьожа бяга от тях от кабинет в кабинет, за да се спаси, да се скрие, но напразно. Вече са до знамето на полка, часовоят тъкмо се кани да насочи автомата, но под одобрителния рев на присъстващите му дават най-голямата пачка и го потупват по рамото. Големите пари помитат всичко по пътя си, обезоръжават и угасят последните огнища на съпротива. Ето и часовоят предава автомата си и знамето на полка…

А под одобрителния рев на насъбралите се допират нож до заклещения в ъгъла Серьожа…

Той извика и скочи от леглото. И видя: някой стои под прозореца му, а в ръката му нещо проблясва.

— Кой е? Какво има?

— Аз съм, Шура Холина. Събудих ли те? А ми казаха, че не си спял нощем.

— Пфу, че ме изплаши. Влизай.

Сега бе готов да поговори, с когото и да е. Дори с Шура, едрата разплута жена на вечно дежурния капитан Холин.

— За какво си дошла? И толкова късно… Колко е часът? Серьожа запали лампата и подсвирна, като видя часовника. А тя стоеше както преди на вратата с проблясваща бутилка водка в ръката, напудрена неумело и нацапана, та изглеждаше още по-възрастна и отблъскваща. Същинско бостанско плашило.

— За какво… — подсмръкна тя. — За каквото другите, за това и аз.

Той дори отстъпи, сякаш бе дошла от току-що преживения кошмар.

— Какво се е случило? Чакай! Стой там, където си… Разтърси глава и изтрезня. Вчера малко прекали. В последно време му се случваше все по-често.

— При теб е цял харем — рече Шура, като се приближи и заразглежда старинните красавици от репродукциите.

— Точно така! — отвърна той, като продължаваше да се отдръпва. — Като се откриеш там — добре дошла…

Тя го гледаше, хипнотизирайки го с погледа си, и продължаваше да настъпва.

— Холин наряд ли е? — угоднически попита Серьожа.

— Че той винаги е наряд — пристъпи тя. Но той успя да избяга зад масата.

— Казвай защо си дошла? Че ще извикам мъжа ти!

Тя седна на масата, отвори бутилката и наля в неизмитите чаши.

— Седни, да пийнем… Какво, не ставам ли? Искаш младички? Не му провървя на моя Холин! Щом жена му е бабичка, така и ще си стои капитан.

— Н-но защо… — Серьожа обуваше бързо панталона си и не можеше да улучи крачолите.

— Пък и питаш… Какво е виновен той? С какво е по-лош от другите? Глупав е, сама знам, но другите да не са умни? Неговите връстници вече командват полкове. Може би, защото жените им са млади? Може и аз на млади години… не като сега. И не ме гледай така. По-добре пий! За моята отминала младост…

Тя изхлипа.

— Взе ме с дете, макар че бях по-възрастна, обеща да не ми натяква. А всеки ден ми трие сол на главата, мръсникът с мръсник. Не можел да се развива заради мен! Съседките викат: върви при Серьожа Горюнов. Не току-тъй непрекъснато слага твоя наряд. Може да чака нещо? И аз дойдох. Като последната глупачка.

— Значи не те изпраща той? — Серьожа се облече и вече се чувстваше в свои води.

— Пък и той да е! — Жената го погледна тежко, дори заканително.

— Стоп! Всичко разбрах. — Той изпъна двете си ръце, сякаш се защитаваше от нея. — Ще стане майор. Но при едно условие: повече да не идваш при мен. И ще го слагам да дежури като другите. Край. Разбрахме ли се?

— Напротив! — въздъхна тя. — Слагай го по-често, животното. Поне ще си почина от мърморенето му, докато е там. Няма ли да пийнеш с мен?

— Но нали се уговорихме… — Горюнов притисна ръце до гърдите си. После се изплаши: — Добре, добре, само не ме гледай така.

Пи, после тресна чашата на масата.

— Поне вземи мезе — предложи тя.

— Не, не. Достатъчно ми е… — Той направи лека гримаса, после почувства как по тялото му започна да се разлива приятна топлина, а смътната тежест напуска главата му.

Тя послушно стана, запуши гърлото на недопитата бутилка с топче от хляб.

— Както разбирам, нямаш нужда от нищо? — попита тя, като го гледаше под вежди. — Поне да ти измия пода, да ти изпера, щом съм дошла…

— Ще поговорим, когато твоят мъж узрее до полковник. — Той вървеше след нея към вратата, като спазваше безопасна дистанция. Затръшна припряно след нея. После, като се опомни, също тъй припряно я отвори. — Шура! — извика и се озърна. Май никой не видя как тя излезе през нощта от неговата стая.

Тя веднага се обърна и на светлината на звездите Серьожа дори видя на едрото й лице недоверчива надежда.

— Коя дата сме днес?

Лицето й сякаш угасна.

— Четиринайсети.

— Месец, месец…

— Ех, докъде те докара пиенето… Ами вече става година, откакто пусна твоята Алочка с мъжа й в Москва, Съжаляваш ли сега? Не искаш да ни гледаш? Стига си се тормозил. Виж колко момичета има. Ще си харесаш някоя лейтенантска булка!

Серьожа тръсна глава, затвори след себе си вратата и светна лампата. Огледа се с ненавист в огледалото. После погледна през прозореца унилия пейзаж, осветен от току-що показалата се от облаците луна.

Пиянството го довърши… Колко време мина, а той все не може да се съвземе.

Разтърси глава и започна трескаво да обмисля нещо, като крачеше от единия ъгъл до другия. Кръстосва до сутринта. После се избръсна, изглади мундира. Сега ще отиде с газката в щаба на дивизията. Трябва да успее…

 

 

В това време в столицата трябваше да се състои тържественото изпращане на курсантите от висшите офицерски курсове за преподготовка към Министерството на отбраната. За тържеството пристигнаха жените, годениците, роднините. Стояха с букети цветя и се любуваха на офицерите — в парадни униформи с бели ръкавици.

Пристигна и Тягунов-старши със съпругата си и снаха си. Ала носеше огромен букет. Втренчено оглеждаха редиците на курсистите. Някъде там, на десния фланг, трябва да е Павел Тягунов, най-добрият от добрите.

Нестройната тълпа на роднините трескаво обсъждаше кой къде е разпределен. В Генщаба, в министерството, в най-лошия случай — в щаба на Московския военен окръг. Всички слушаха с известна завист Тягунови и поглеждаха стройната безупречно красива Ала.

Ето кой има късмет! Пред техния Павел, като най-добрия випускник, се очертава нещо такова, за което дори е трудно да се досети човек. А те, тоест Ала и свекървата, спорят бог знае за какво: къде е по-хубаво — в Генщаба или в министерството. В министерството по-бавно се расте, има повече дежурства, нощни повиквания, а който е в Генщаба по-често отсъства от къщи. Затова пък там са най-хубавите командировки.

Генерал Тягунов, цял сияещ от радост, слушаше надменно женските разсъждения.

— Стига вече! Където го изпратят, там ще служи. Сигурно е, че няма да го изпратят в „гореща точка“. Трябва да се пази елитът. Самият министър ми го каза.

— Но сигурно ли е? — попита Ала.

Генералът се усмихна.

— Във всеки случай обеща. Смятай, че Паша е негов кръщелник. Много чорба сме изяли двамата с него в Далечния изток. И не е забравил Павлик. Когато се роди, дойде да ни навести. Ана, кога беше това? — попита генералът съпругата си. — Още заместник-командващ окръга ли беше?

— Как да не помня! — отвърна жена му. — Взе Павлик на ръце. А той го напишка. Направо по ордените протече. А мундирът — параден. Щеше да заминава с него за Москва. Та цяла нощ прах, гладих, оправях.

— Е, тогава съм спокойна — усмихна се Ала.

— Малко по-тихо! — смъмриха съседите щастливите Тягунови.

— Сега ще прочетат заповедта!

Четенето бе продължително. Фамилиите на випускниците бяха подредени по азбучен ред. До буква „Т“ беше далеч. По високоговорителя ехтяха присвоените звания и направленията за по-нататъшната служба. Главно Генщабът и Министерството на отбраната.

— Лейтенант Тягунов! — извика началникът и Павел, представителен, стегнат, със забележителна стойка, излезе от строя.

— Със заповед на министъра като най-добър курсист ви се присъжда извънредно званието капитан! Желая ви по-нататъшни успехи…

Следващите думи потънаха в аплодисментите и поздравленията. Аплодираха самите курсисти. Дадоха му палмата на първенството, признавайки неговото превъзходство.

Павел бе невъзмутим. Отривисто наведе глава в знак на благодарност. И остана невъзмутим, когато съобщиха мястото, където ще служи занапред. При това началникът на курсовете, прочитайки направлението, за миг се запъна. Взря се в текста дали няма грешка. Не, всичко бе вярно.

— Със същата заповед се изпращате във воинска част 43167…

— Къде, къде? — попита недочула Ала, понеже поздравленията не стихваха.

И в миг настана тишина. Тя погледна пребледнелия свекър.

По заповед на министъра изпращаха Павел там, откъдето дойде на курсовете. Тази заповед не подлежеше на обжалване.

Едва през нощта генерал Тягунов се свърза с министъра. Бе недоволен. Вече си е легнал, а му звънят…

— Поне знаеш ли къде изпрати Паша? — попита Тягунов.

— Не помня всичките — отвърна уморено министърът. — Да оставим утре да се изясним?

— Изпратил си го на същото място! — възкликна Тягунов, като се държеше за сърцето. — Откъдето дойде на тези дяволски курсове! Какво ми обеща?

— Не може да бъде! — сепна се министърът. — Много добре си спомням. Мисля, че беше в Генщаба.

— Какъв Генщаб! — още повече се развълнува Тягунов. — Селиванов дори се задави, като четеше. Два пъти повтори.

Ала бе наблизо и слушаше, от вълнение чупеше пръсти. Пак да се връщат в мечата бърлога? Как ли не! И гледаше под вежди мъжа си, който правеше гримаси, като слушаше виковете на баща си.

— Не разбирам що за трагедия — мръщеше се Павел. — Да не мислите, че ми се ходи? По-добре в тундрата, само не в полка, където командва някакъв си писарушка. Или ти си на друго мнение? — попита жена си.

Но тя само наведе очи. И даде ухо да чуе какво говори свекърът й.

— Имало е проектозаповед, добре. А ти прочете ли самата заповед, преди да я подпишеш?

— Сега лекция ли ще ми четеш! — възмути се министърът. — Нека дойде утре при мен в министерството. Ще измислим нещо…

— Казваше, че елитът не бива да се разпилява! — горещеше се Тягунов. — Това са твои думи!

— Говорих само за „горещите точки“ — въздъхна министърът. — Е, получило се е малко сложно. Стават такива работи. Утре ще оправим всичко. Разбрахме ли се?

Тягунов тресна слушалката.

— Това са те, чиновниците! — Той посочи телефона. — Смяташ, че аз самият съм станал такъв? — попита сина си.

Павел неохотно повдигна рамене.

— Ще отидеш утре при него и нека само се опита…

— Никъде няма да отида — навъсено рече Павел.

— Ще отидеш, ще отидеш — помилва го по ръката жена му. — Или предпочиташ да отидеш в онази дупка? И да ме замъкнеш с теб?

— Според мен ти там не се оплакваше — не й обърна внимание Павел. — Изобщо, хайде да спим, а. Утре ще говорим.

— Имай предвид, че ще се върнеш без мен — рече хладно Ала.

— Както кажеш. — Павел сви рамене. — Ако не аз, значи някой друг. Таткото на когото не е генерал.

— Не е там работата! — възмути се бащата. — Нима стана това, което си, благодарение на мен? Ти си най-добрият от добрите! На такива като теб трябва да им се проправя път! Трябва да ги пазим. Ти си златният фонд на армията!

— Аз съм син на генерал Тягунов — рече Павел. — Никога не ми се разрешаваше да го забравя. Бях обречен на успешна кариера на военен чиновник. А аз не искам! Аз съм строеви офицер, ясно ли ти е? Приличам на дядо. Между другото, твоят баща. Стрелям така, както е стрелял той, сибирският ловец! Сам си ми разказвал… И ако направя кариера, ще е само в полка, а не в някой кабинет.

— А аз коя съм според теб? — попита Ала, вече през нощта, когато останаха сами.

Павел не отговори. Чуваше се как хлипа майка му. Как баща му въздиша…

— Ти си офицерска жена — отряза Павел. — И ще дойдеш с мен, където ме изпратят. Или оставаш тук. Но вече в качеството на друга.