Фридрих Незнански
Отписаният (29)

7.

Военното градче стана неузнаваемо. Чистота и ред. От прозорците на казармата вместо чалги се носеше оперна музика. Войниците маршируваха само под звуците на марша от „Любовта към трите портокала“. С една дума — всеобщата подготовка за операта „Кармен“ изправи целия личен състав на нокти. Всички бяха стегнати, изгладени и избръснати. Из въздуха се носеха благолепие, благонравие и благовоние.

Войнишките лавки преизпълниха плана по продажба на одеколон, а техниката стоеше в боксовете си — никой не се сещаше за нея. В полка не се появяваха толкова често красиви жени.

Ала съумя да привлече всички в това културно-масово мероприятие, а то придоби особено значение в дните преди предстоящия преглед на художествената самодейност в окръга.

В деня на премиерата се събраха именити гости. В това число офицерите от щаба и местни ръководители.

Зад кулисите командваше подмладяващата се с всеки изминал ден Аглая Степановна. Как иначе! При нея се трудеха постоянно и безропотно три войничета. Бяха командировани по нейно настояване до края на подготовката, въпреки че й се опъваха. Изглежда, и тримата имаха общ проблем: или затвор, или да правят декора под тежкия й, похотлив поглед. В полка всички всичко разбираха, беше им жал за момчетата, но нищо не можеха да направят.

— Защо се криете? — обикновено се караше на горките помощници. — Ще бъдете с мен до края на спектакъла, а вечерта, когато всички се разотидат, ще ми помогнете да почистим клуба.

— Или отивате в кухнята да лъскате котлите — обобщаваше подсмиващият се сержант, като предлагаше алтернатива. В очите на войничетата блясваше някаква надежда, но веднага угасваше, когато тя ги прегръщаше за раменете и нареждаше:

— Вървете, сержант, вървете, ще се разберем чудесно. Те са добри момчета, ще ме слушат и няма повече да се крият от мен.

В това време на сцената се развиваше драма, назряваше и се изпълваше с кръв прословутият любовен триъгълник. Много зрители съпоставяха неволно събитията от сцената с реалния триъгълник, който се оформяше пред очите им.

Наистина, в залата не беше този, който в живота играеше ролята на Хосе. Павел Тягунов бе караул, прапоршчикът Горюнов го изпрати там според уговорката.

И ето финалната сцена. Актьорите, които преди това пееха както можеха, главно под звуците на грамофонната плоча, сега вече се покланяха.

Всичко им прощаваха, защото бяха свои. А на главната двойка — Ала и Серьожа — искрено се възхищаваха.

Излизаха на бис няколко пъти, покланяха се, хванати за ръце, а в това време той шепнеше: „Днес, нали помниш?“

Да, криеше очи тя, не съм забравила. Тя всичко помнеше. И документите, в това число билетите за самолета и командировъчното за курсовете, бяха у нея.

И тогава Серьожа, когато за пореден път се поклони до земята, изведнъж видя небръснатите муцуни с бръснати глави — тримата чеченци!

Също ръкопляскаха бясно, викаха „Аллах акбар“ и изтриваха случайни сълзи от лицата си.

Горюнов избяга бесен зад кулисите. В поделението са проникнали външни лица! Къде е този дяволски капитан Холин? Ще го разжалвам до младши лейтенант!

И дежурните, начело с вечния капитан и вечно дежурен Холин, веднага дотичаха. Той се изпъна пред разлютения Хосе, току-що пронизал нежната гръд на любимата.

— Защо има външни лица в частта? — крещеше извън себе си Горюнов, та в залата започнаха да дават ухо и спряха да ръкопляскат.

— Веднага ще взема мерки! — каза изплашеният Холин. — Всички дойдоха на операта, изоставиха постовете на произвола на съдбата. Прав сте, Сергей Андреевич, трябва да се въведе ред! С такава дисциплина армията ще загине! — и погледна под вежди кинжала в ръката на писаря, прегракнал, тропащ с крака, с хвърчаща от устата му пяна.

Но в залата публиката застана в защита на джигитите. Добре де, щом са дошли, оставете ги… Сега ще изпеят на бис, нека послушат. Всички се стремят към прекрасното, а те да не са по-долу от нас?

А самите чеченци, които продължаваха да леят сълзи над нещастната съдба на Кармен, пъхнаха на капитан Холин пари: „Вземи, драги! Искай каквото щеш. Само не ни гони! Слушай, такова момиче, а да позволи на тоя негодяй да я коли! Ай, знаем, че нарочно! Ние го познаваме — лош човек!“

Холин подскочи.

— Предлагате подкуп на мен, руския офицер? Оскърбявате най-добрия писар на полка с нецензурни думи като „Аллах акбар“! Арестувани сте! Хванете ги!

Лесно е да се каже — арестувани. А къде да ги затворят? Докато дойде милиция, която след час ще ги пусне, ще чакат повече от два часа…

В този момент на сцената отново излезе Ала, а зад нея и Серьожа. И чеченците отначало ръкопляскаха бясно, а сетне също тъй бясно закрещяха: „Негоднико, защо колеше хубавото момиче? Ти си за колене!“

Сред публиката едни негодуваха, други се смееха — оставете ги, деца на природата. Приемат всичко за чиста монета. Нямат си хабер от театрална условност. Какво да ги правиш.

И ето че отведоха неканените зрители в караулното помещение. Там началник бе лейтенант Тягунов, който още нищо не знаеше за смайващия успех на премиерата и на жена си.

Когато влезе Холин, а след него арестуваните, той вдигна глава от книгата, която четеше.

— Какво има? — намръщи се Тягунов. — Какво става, Пьотър Андреевич? Кои са тези?

— Направи ми една приятелска услуга! — Холин притисна ръце към гърдите си. — Затвори ги при теб до сутринта.

— А какво са направили, кои са те?

— Абе това са търговците, не знам колко са ми дотегнали… — Холин махна с ръка. — Промъкнали се днес на премиерата, държали се нагло, нарекли изпълнителя на главната роля акбар. При ареста оказаха съпротива.

— Тук не е карцер — каза Тягунов, — в караулното не може да се държат арестувани. Известно ли ви е? Още повече че тези хора не са военнослужещи.

— Поне докато дойде милицията — примоли се Холин. — Временно, а?

— Значи обичате музиката? — попита планинците Павел и се заслуша в разговора им.

— Слушай, обичаме, такава опера къде да чуем, а? У вас в града може ли да се послуша истинска музика, а? А как пее там момичето, как танцува, ай, жалко, не видя! Караул седиш, да? Никак ли не може да погледнеш? — попита горещо същият този Руслан, „ангелът хранител“ на Серьожа Горюнов.

Точно тогава в караулното дотича същото „момиче“ с рокля на Кармен и пред очите на шашнатите от изненада арестувани се хвърли на врата на младия лейтенант.

— Пашенка, скъпичък, ако знаеш какъв успех! В Москва няма да преживея нищо подобно!

Павел не знаеше как да се държи. Войниците видяха това. Помещението на началника на караула бе пълно с външни хора.

А ето че напук небръснатите поклонници се размърдаха и отнякъде направо от въздуха се появи бутилка коняк.

— Вай, какъв успех, слушай! Трябва да полеем, да?

Холин, като се възползва от суматохата, даде знак на дежурните си и изчезна от караулното помещение.

В това време Павел хвана за гърлото бутилката и я изхвърли през прозореца. Всички затихнаха, чу се само звън от счупено стъкло.

— Къде се намирате? — попита страховито той. — Какво си позволявате?

В отговор — тишина.

— Павлик, да беше им простил… — тихо помоли Ала мъжа си, като го гледаше нежно в очите. — Все пак първите ми поклонници…

Павел се огледа все така намръщен. Къде е този Холин? Избяга и му тръсна тия кавказци.

— Харламов! — Тягунов извика разводача си. — Изведи ги от караулното помещение, заведи ги до вратата и повече да не съм ги видял! Поклонници…

— Ох, благодаря, драги! — Руслан притисна ръка до гърдите си. — Век ще те помним.

Павел почака да ги изведат.

— Щом имаш такъв успех, може би е по-добре да останеш? — попита жена си. — И такива поклонници… — Кимна към вратата. — И сам мога да отлетя за Москва.

Тя седна на миндера. Погледна се в огледалото.

— Уф, как се изморих. Искаш да се отървеш от мен, Павел Генадиевич? Не! Няма да дочакаш. Където ти, там и аз. Какво ми обеща, когато ми поиска ръката?

— Именно обещах — усмихна се той и я привлече към себе си. — Но не съм молил.

— Може ли да остана тук при теб? — жално попита тя и го погледна в очите. — Моля ти се! Само днес. Никой няма да разбере.

— Но нали аз знам — поклати отрицателно глава той.

— Все ми е тая кой какво ще каже! Утре няма да сме тук. И всички ще забравят за нас. Знам, че не е редно. Че си ми толкова дисциплиниран. Но само веднъж! Не те моля заради себе си. По-точно не само заради себе си. И заради теб също.

Павел стана рязко, отвори вратата, та от нея отскочиха всички, които в този час бодърстваха.

— Така. Защо не сте по местата си? — попита Павел. — Смолянин! Я прочети на твоята смяна устава на караулната служба.

Хлопна вратата и мрачно погледна жена си.

— Пак ли? Пак ли си се забъркала в нещо? Пак ли с твоите халосии?

— Моля ти се! Ще легна на пода, няма да ти преча.

Той като че ли разбра нещо. Тръсна недоволно глава.

— Ще легнеш тук! — и посочи миндера. — А аз на пода. И до сутринта да не се чуваш и да не се виждаш. Ясно ли е?

Ала кимна, като гледаше с трепет страшния си мъж. После се усмихна и го прегърна през врата. Външно е така строг. После му минава. Въздъхна: какво да се прави, като не можеш да си позволиш да се любиш с жена си, докато изпълняваш бойната задача. И започна да се приготвя. Павел гледаше внимателно Ала. Тук има нещо нередно. Дотича, сякаш я гонеха. Дори не се е преоблякла. А на сутринта заминават. Куфарите бяха стегнати, но вместо да спи тук, в караулката, и да слуша хъркането зад стената, не беше ли по-добре да остане вкъщи?

Но не попита. Или се боеше да чуе обясненията, по-точно как тя ги измисля, не искаше да научи истинската причина. Изобщо цялото бързане с курсовете към Министерството на отбраната му се струваше съмнително. Смяташе се, че неговото подразделение е най-доброто в полка. Сигурно беше така. Но имаше и други добри офицери, които служеха отдавна, по-опитни. Вярно, никой не оспори направлението му. Той бе най-добрият по стрелба, крос, тактика. Неговият взвод показа най-добра стрелба, смятаха го за най-управляем. И все пак има нещо нередно. Но не бе ясно защо трябваше да го свързва със странното поведение на жена си. Досега безгранично й вярваше. Но напоследък…

Ако наистина е станало нещо, по-добре той да не го знае. Утре ще затворят тази страница. Той взе решение и се почувства способен за нещо по-голямо. Време е да премине към нов етап в кариерата.

Зави жена си с шинела. Тя му се усмихна, без да отваря очи.

— А ти защо не лягаш? — попита.

— Трябва да проверя постовете — рече тихо и я целуна по устните. — Моята Кармен — най-сетне се усмихна и той.

— Моят Ескамилио — усмихна се на свой ред тя, — или Хосе…

Той излезе, като затвори след себе си вратата. Ала лежа известно време тихо, после изведнъж се разплака. Не разбираше какво става с нея. Но изведнъж й дожаля за всички. На първо място за себе си. И дори малко за горкия Серьожа Горюнов. Чака я, вярва й… Той е истински влюбен, но нещо го тревожи, сковава го и го кара непрекъснато да се оглежда. Например тези чеченци. Какво са се лепнали за него? Утре тя ще замине с любимия съпруг в Москва, всичко ще е минало, а измаменият Серьожа ще има още един белег върху изстрадалото си сърце и дълго ще го боли. Тя ще му напише от столицата — ето какво ще направи. Ще се постарае да смекчи удара. Но това ще стане после. Главното е, че заминават. Поиграха на романтика — стига толкоз.

И тя заспа, успокоена от тези мисли.

Серьожа Горюнов не спа през цялата нощ. Лежеше с отворени очи. Вслушваше се в тишината. Зад стените на пристройката продължаваше обикновеният нощен живот на полка. Стъпките на часовите, тихите им разговори, шумът на флаговете под поривите на мокрия вятър.

Да! За малко да забрави. Той се хвана на бас с офицерите, с тези, които чакаха и не можеха да дочакат кога тази горда Тягунова ще дойде една нощ при писаря, както техните жени ходят при него, щом станеше дума за присвояване на поредно звание или за получаване на нов хладилник. Идваха всички и за всички бе приемливо. И дори ги примиряваше. Но ето че се появи новата, най-привлекателната. И най-недостъпната. Какво се надува? С какво си по-добра от нашите жени? Но тя упорито не отиваше и колкото и да е странно, това ги караше да ненавиждат писаря. И двойката от столицата. Вижте ги, те са по-горе от другите. Нямат нужда от нищо. Не са като всички. А на нас ще заповядате да се чувстваме прости добичета? Ние сме втора ръка? Ето защо се наложи Серьожа да разкрие пред неколцина, че именно днес очаква да го посети прекрасната дама. Нека се успокоят. Тягунови отлитат за Москва, а Серьожа ще остане тук. Не се съмняваше, че при случай ще му припомнят, ако тя не дойде. Властта му ще бъде подкопана.

Той каза това на трима офицери, които особено настойчиво и все по-грубо и присмехулно питаха: кога най-после? Кога ще бъде смачкано последното огнище на съпротива? Бяха пияни, настойчиви, започнаха да си спомнят за изгубената субординация.

И той им каза: това ще стане през последната нощ преди семейство Тягунови да отлети за курсовете. Между тях бе и капитан Холин. Също обиден…

Точно Холин предложи да се обзаложат какво друго може да стане. Макар да нямаше как да не признаят: всичко съвпадаше. Първо, Паша Тягунов, когото началството непрекъснато им дава за пример, наистина отива на курсове, които се равняват на академия, и второ — последната нощ ще бъде в караула. За такива курсове трябва да се плаща. За да не се наложи после да се разплащаш…

Обзаложиха се на цяла заплата. Но не е работата в заплатата. Авторитетът му ще отиде на кино, ето от какво най-много се боеше сега Горюнов.

Дали да не хукне да я търси? Да направи скандал, да настоява за нещо? Ще чака през цялата нощ. И заедно с него — спорещите. Горюнов не се съмняваше, че бяха накарали Холин да следи какво става. Дали Тягунова ще дойде през нощта при писаря, или няма да дойде.

Тя не дойде.

Сутринта все пак Серьожа заспа за малко. Събуди се късно и чу познатия шум от мотора на газката на „бащицата“. Облече се бързо и излезе на плаца. Пак същото. Някои маршируваха под звуците на марша от „Аида“, други метяха асфалта.

А пред вратата на щаба се бе събрала малка група офицери и жените им. Сбогуваха се с Тягунови. Войниците товареха куфарите в газката, Павел се прегръщаше с Иван Прохоров, а жените им си разменяха адресите.

Есенният вятър късаше от стената афиша със собственоръчно изображение на Хосе, който пронизва Кармен с огромния кинжал.

Като усети погледа му, Ала се обърна, сви неопределено рамене и се усмихна жално. Ето как се получи всичко… После се намръщи недоволна от себе си. И пред очите на всички отиде при Серьожа. Видя на лицето му: как я е чакал. И как е съсипан от измамата. Но мълчи.

— Благодаря за всичко. — Тя му подаде ръка.

Ръката й увисна във въздуха. И това видяха, а като видяха, спорещите се спогледаха. Какво им влиза в работата някаква заплата на прапоршчика!

Къде по-голямо морално удовлетворение им донесе, че е загубил баса.

Ала гледаше Серьожа и не виждаше нищо друго наоколо. Ето кой може би истински я обича. Как преживява само.

Той се усмихна кисело. Да знаеше каква е работата. Но по-добре да остане в неведение.

— Не се сърди! — Тя го прегърна поривисто и го целуна.

Той повдигна рамене. Това е сестринска целувка, на колега.

Нищо повече. Още повече под втренчения поглед на съпруга.

— Всичко е нормално. Всичко ще бъде нормално — поправи се той, като я гледаше в очите.

Тя сключи вежди, обмисляйки думите му. Странен тон. Не си представяше така сбогуването им. Но той каза именно така, сякаш все още всичко е поправимо. Сякаш той не съжаляваше особено.

После тя си спомни странното, спокойно изражение на лицето му. Сякаш е сменил маската на потиснатост.

Тя се върна до колата и се озърна още веднъж. Той гледаше след нея.

Докато пътуваха към летището, тя стискаше чантата с документите, сякаш не си вярваше, че най-сетне са се измъкнали. И от време на време се обръщаше.

— Стига си се озъртала! — Накрая Павел не издържа. — Вече не могат да ни настигнат.

Тя го погледна под око. Ще научи ли някога какво й е струвало това? По-добре веднага да каже.

— Поне досещаш ли се какво ми струваше?

— Представям си… Нали служих там. И знам кой с какво и как командва.

— Можеш да не се безпокоиш. — Тя се нацупи. — Честта ти не е пострадала.

В този момент срещна погледа на шофьора, голобрад сержант. Също знае нещо. И затова дава ухо.

Известно време стоя нацупена, после започна да поглежда вкамененото му лице. Не, не може да мълчи толкова дълго, не може да се прави на обидена. И го хвана под ръка и сложи главата си върху рамото му.

— И аз не си вярвам, че се измъкнахме оттам! Сега никой не може да каже, че си се излежавал на татковия гръб. Изпращат те на курсове като най-добрия офицер! Какво мълчиш?

Той сви рамене. Какво да отвърне? Още повече че шофьорът почти престана да следи пътя и все надаваше ухо. Ще има какво да разказва, като се върне. А за нея сякаш той не съществува.

— Знам за какво си мислиш — закри очите си Ала. — Мисли каквото искаш. По-добре да поспя. Никак не съм си доспала. Ама че е задушно при вас в караулното…

Той внимателно прегърна жена си.