Фридрих Незнански
Отписаният (25)

3.

Костя дойде да ме вземе в десет и половина, понеже в единайсет ни чакаха на съвещание при главния прокурор.

— Нещо ново? — попита той, като ме видя да се приготвям пред огледалото.

— Нищо — свих рамене и се постарах да завържа връзката си. — Нула!

Ирина следеше ревниво приготовленията ми, не издържа, плесна ме през ръцете и започна да ми връзва възела. Винаги го прави по-добре. А аз просто не мога в нейно присъствие. Нервнича и се ядосвам в очакване да ме плесне по ръцете. Когато подаде за развод, непременно ще разкажа на бракоразводния процес. Ще кажа — даваше воля на ръцете си. Макар че прави отлични възли. Заради което я търпях толкова години, граждани съдии.

— Няма ли новини от Слава? — попита Коля.

— Ни вест, ни кост — борех се аз с копчетата на ризата. — Запил се е с мечките.

— Завиждаш ли? — попита Ирина и пак ме плесна през ръцете, за да се справи с копчетата.

— Не е тази думата — казах аз. — По-добре аз да бях отишъл. Сега къде да го търся?

И точно тогава телефонът звънна, явно междуградски разговор. Спогледахме се. Мисля, вече казах, че между мен и Слава се установи телепатична връзка, използваме я, когато нямаме пари за междуградски разговори. Значи Слава Грязнов не е пропил всичко. Оставил си е за едно обаждане, като последния патрон за себе си.

Дръпнах слушалката. Ами ако не е той? Но днес, в сухото слънчево време, толкова нетипично за средата на ноември, телепатичният сигнал бе изключително силен. Не бях сбъркал.

— Къде се губиш? — викнах нетърпеливо. — Докладвай. Само по същество.

— Здрасти, Сашка! — до мен долетя неповторимият му хрипкав глас като след хубав махмурлук.

— Как върви работата?

— Върви при теб, при нас пълзи — отвърнах. — Намери ли нещо?

— Наложи се да пообиколя. Семейството му се преместило при майката на жена му, на сто и четирийсет километра оттук. Но намерих отпечатъци. Заснех няколко на дактилоскопична лента, ще донеса и няколко натурални. От бръснача, от огледалото… Чуваш ли?

Прекрасно! Спогледахме се с Костя. Не отиваме с празни ръце. Засега нямаме окончателен резултат. Но сме на път. В някоя графа на статистическия отчет шефовете ще сложат чавка. Това означава, че ще ни оставят на мира, ще имаме още малко време. Седмица-две. А през това време нашият убиец, ако не е свършил патроните, ще оправи още един-двама клиенти. Макар да е възможно те да си го заслужават.

— Кога пристигаш? — извиках в слушалката.

— Нямам пари за билет! — изръси той. — Трето денонощие живея на гарата. Храня се с подаяния.

Повярвах, но разбрах, че е пропил всичко.

— Изобщо не е това, което си мислиш. — Слава възрази горещо, след като отгатна мислите ми. — Наложи се да изкупувам предмети с отпечатъците на Прохоров. Изпрати поне нещо с телеграфен запис. Барнаул, централна поща, до поискване. Край, свършвам. — И затвори.

Погледнах към Костя.

— Константин Дмитриевич, кога ще свърши това? Нашите сътрудници са принудени самоотвержено да гладуват, да харчат за представителни разходи парите, които им се полагат за хранене, път и хотел.

— Защо, да не е поръчвал угощения с роднините на Прохоров? — измърмори Костя.

— Помисли! В Барнаул Слава живее от подаяния! И спи на гарата заедно с бездомниците — възкликнах аз.

Ирина изохка и затули с длан устата си.

— И Володя гладува в гостоприемната Украйна, защото ние, неговите началници, не сме се избавили от останките на развития социализъм — че може за всичко да се разчита на ентусиазма на широките маси! Този ентусиазъм свърши, така да знаете. Чудесно сте информиран по какъв начин се сдобих с ония петстотин долара, за да се разплатим с украинските фашисти за куршума, поразил помощника на техния вожд!

За малко да се издам. Ирина пак ахна, но вече не затули устата си.

— Впрочем Володя върна ли се оттам? — поинтересува се сухо Костя. — Оздравя ли?

— Трябваше от приличие да започнете с втория въпрос — рекох аз и изгледах под вежди жена си. Сега ще ме изяде! Върви обяснявай къде и по какъв начин си изкарал проклетите долари. В същото време сме бедни като църковни хлебарки, защото църковните мишки отдавна умряха от глад.

— Постави този въпрос там, на оперативното съвещание — продължаваше Костя.

— Ще го поставя, ще кажа! — продължавах да кипя. — А ти, както винаги, ще премълчиш?

— Стига истерики! — обади се Ирина. — Твоят Грязнов се натряскал там без теб и ти ще се изядеш!

Най-накрая тя се справи с копчето, което ми бе подарила официалната любовница, и се отмести малко, като ме огледа критично: ставам ли, или не ставам да седя до министри и генерали?

— Стига толкоз! Вземай го! — рече тя на Меркулов. — Клиентът е готов. Само че искам да те попитам, скъпичък, защо не вземеш и на същото място и по същия начин, за който не питам, да изкараш и за семейството си петстотин долара?

Изломотих нещо, като същевременно направих измъчена физиономия. Може ли да обясни човек? Ще го разберат ли?

Исках да й кажа горе-долу това и мисля, че тя схвана.

 

 

При главния прокурор се събраха все същите — министри със заместниците си и председатели с помощниците. Докато седяхме и чакахме да свършат светкавиците, щраканията и въпросите на журналистите, внимателно наблюдавах събралите се.

Пак ще се говори за ръста на престъпността и недостига на пари за борба с нея. Че петдесет процента от икономиката ни вече е сенчеста. Че става жестоко преразпределение на собствеността. Оттук и убийствата на партньори, не поделили милиони долари в различни сфери на икономиката. Всички ще доказват горещо, че уж липсата на финанси им връзва ръцете. Мисля, че за тази цел не е нужно да си министър, но никога няма да го кажа. Не е там работата!

Просто могъщата социалистическа икономика, която получихме в наследство, не съответства на пазарните отношения.

И докато това е така, ще възникват противоречия и абсурди, с други думи — няма да се свърши мътната вода, в която обичат да ловят риба всички, които не ги мързи. Но можеш ли да го обясниш? Също като случая с жена ми. Тя се интересува само имало ли е или не? И колко пъти? Така се вълнуват и министрите. Ще дадат, или няма да дадат? А пък ако дадат, колко?

— Първи сме — пошушна ми Костя.

Ами да. Толкова заместници и помощници. И всичките развълнувани. Някой ще е дал лиценз за застрелването им. Няма друго обяснение. Но се пита за какво? Те не отговарят за нищо. Само внасят документите за подпис. Стоят в сянката на могъщите си босове. Но първи поставиха въпроса за собствената си безопасност. Или не съм разбрал нещо? Или нещо не знам?

— Искам да ви представя — започна главният прокурор, откривайки съвещанието — моя заместник Константин Дмитриевич Меркулов, който курира следствието и разследването на известното ви дело за поръчковите убийства, а също и старши следователя по особено важни дела Александър Борисович Турецки. Той възглавява оперативно-следствената група, която се занимава с разследването на същите дела.

Ние се надигнахме от местата си, поклонихме се леко и седнахме, като дадохме възможност на присъстващите да гадаят кой кой е.

— Сигурно не знаете още — продължи главният прокурор, загледан в Костя, — че докато подготвяхме това съвещание, дойде съобщение за убийството на референта на руския министър на горивата. Станало е край дома му, когато се е качвал в колата си. Куршумът е попаднал под основата на черепа.

— Не трябваше ли да отидем на местопроизшествието? — попита Костя.

Присъстващите ни гледаха осъдително, сякаш сме участвали в организирането на убийството.

— Замина бригада следователи от ФСС и Московска градска прокуратура, те ще ни запознаят с резултатите от огледа… — ни осведоми главният в скоропоговорка, като кой знае защо се стараеше да не гледа директора на службата за сигурност. Оня кимна мълчаливо.

— Безобразие! — обади се министърът на вътрешните работи и очилата му святкаха към нас. — Толкова време убиха…

— Искахте да кажете: толкова хора убиха — поправи го меко Костя и ми стисна ръката. Значи стой мирно, като не те закачат.

— А какво всъщност ви пречи да намерите убиеца? Или са няколко? — попита вътрешният министър.

— Сега ще кажат: липсата на финансиране — въздъхна някой отзад и всички се засмяха тъжно.

— Точно така! — не издържах аз. — Началникът на МУР, член на моята група, в момента е в Барнаул, трети ден не може нито да си тръгне, нито да закуси. Защото е свършил парите си, изхарчени за получаване на веществени доказателства, с други думи — за предметите, върху които са открити, следи от ръцете на предполагаемите убийци. До ден-днешен не можем да откупим куршума, поразил по същия начин един националист от Украйна, защото колегите му са поискали за него петстотин долара залог. А как да сравним куршумите, по всичко изглежда, че са изстреляни от едно и също оръжие?

— Какво ви казах! — обади се пак същият глас от задните редици, но този път без особен успех.

— Не разбирам за какво говорите? — попита недоволно министърът на вътрешните работи и погледна главния прокурор. — Другарят има нужда да оправдае собствената си несъстоятелност. Не може ли повдигнатият въпрос да се реши на съответното равнище и в работен порядък?

Всички закимаха дружно. Тук един след друг убиват хора, все ценни кадри, а този от особено важните решил да използва благоприятните обстоятелства за свои интереси.

Костя се наведе над ухото ми:

— Изпроси ли си го? Сега разкажи как изкара парите за куршума.

— Може ли да попитам другаря… Турецки? — Шефът на сигурността поиска разрешение от главния. — Колко жертви са паднали от ръката на предполагаемия убиец или убийци?

Трябваше да знае цялата информация служебно.

— Днес шестата — отговорих.

— По-конкретно, какви хора са? — Главният се усмихна едва забележимо. Явно ни съчувстваше.

— Шест човека! — изрече възмутено вътрешният министър.

Това можеше да означава само едно: и още не сте ги отстранили?

На устата ми беше да кажа, че тъкмо МВР отговаря на първо място за разкриваемостта на убийствата, и да напомня, ако не знае, че в моята група работят и негови сътрудници начело с Грязнов. Именно Грязнов сега мизерства на барнаулската гара.

— Пръв бе убит банкерът Салуцки — започнах спокойно аз. — После прессекретарят на вицепремиера, после полевият командир на чеченските сепаратисти, после украинският националист Меланчук…

— Тези си го заслужаваха — кимна вътрешният министър. — Меланчук агитираше и събираше доброволци за Чечня.

Както го гледах, и се запънах. Ето ти новост. Не съм обърнал внимание… Пак Чечня!

— После по същия начин е убит телохранителят на премиер-министъра на Турция — обадих се аз. — Може да е случайност.

— Тук мога да подскажа — прекъсна ме шефът на сигурността. — Това е доверено лице на премиера, най-близкият му помощник. Между другото, миналата есен идва в Чечня. После натам потекоха пари и оръжие.

— С една дума, оформя се някаква закономерност? — рече главният.

Министрите се спогледаха, заместниците им наведоха очи.

— Да не искате да кажете, че нашите помощници, които падат по същия начин убити, могат да се поставят наравно с тия деятели? — попита ръководителят на Министерството на вътрешните работи и кой знае защо се обърна към мен.

— Съвсем не твърдим подобно нещо — отговори вместо мен Костя. — Засега можем само да констатираме фактите.

Почувствах, че някъде по високото нещо започна да се сгъстява и оформя. Наистина, какво общо има между убития банкер, двамата помощници на министри и убитите от същата ръка или по същия начин? Ако започнеш да се ровиш, като нищо може да си изкопаеш собствения гроб или гроба на кариерата си.

— Какво знаете за убиеца? — попита министърът на вътрешните работи, като прекъсна продължилото мълчание.

— Фоторобот — казах и кой знае защо извадих едно копие от куфарчето си.

Веднага го грабнаха от ръцете ми и листът тръгна по редиците. Сякаш са могли да видят това лице така, както си седят в министерствата.

Празно любопитство, нищо повече…

— Та аз го познавам! — изведнъж възкликна министърът на отбраната, който до този момент мълчеше. — Само не мога да си спомня откъде. Не ми ли вярвате? Съвсем скоро го видях! Казахте — той се обърна към мен, — че ваш колега сега е в Барнаул със снимката на предполагаемия килър и не може да излети…

— Не може да отпътува — уточни министърът на вътрешните работи. — Разпореди се да го качат на изтребител. И право тук!

Всички започнаха да се усмихват. Ех, че го каза. Сега ще стане ясно, че няма гориво, резервни части, че финансите са недостатъчни.

— Може ли да се обадя оттук? — попита министърът на отбраната домакина на кабинета. — Защо пък не, това е идея. Там имаме авиобаза. Изтребителите са полуразглобени, но ще измислим нещо.

Всички се засмяха. Познаха от раз.

— Какво се смеете? Затова пък транспортната авиация действа — каза министърът на отбраната и избра номера.

— А твоите момчета ги използват за бизнес курсовете си — намигна на присъстващите ръководителят на МВР. — Пари правят. Затова транспортната винаги е готова. Поне делят ли с теб?

Пак се засмяха всички. Много им е весело, помислих си. Имат нужда от разтоварване. Обективно погледнато, не е голяма вината им за това, което става. Но чак толкова да се веселят — не разбирам.

— Фамилия, име и презиме, в кой хотел е отседнал? — попита министърът на отбраната и погледна към мен.

— Полковник Грязнов, Вячеслав Иванович — отговори Костя, като гледаше министъра на вътрешните работи. Да ви видим сега вас.

Лицето му се издължи. Но не се направи, че не познава сътрудника си.

— Вячеслав Иванович? Че той е един от най-добрите ми ченгета, поверил съм му временно Московската криминална милиция. Веднага ще го намерим! В кой хотел е?

Я как се разтърчаха, помислих аз. Заради себе си ли се изплаши, или заради Слава?

— С бездомниците — отговорих. — На гарата. Проси милостиня. Понеже от три дни не може да си купи храна. Едва успя да се обади.

Да не съм на мястото на главния прокурор, помислих си аз, докато гледах издълженото му лице. По дяволите. Нека поне веднъж чуе цялата истина.

— Александър Борисович, как мислите. — Главният прекъсна мълчанието, придружено от сумтенето на двамата силови министри, които избираха своите номера. — Има ли някакви сведения, че този терорист или група терористи ще се прехвърлят на висши държавни лица?

„Зависи как ще се държат лицата!“ — щях да изтърся, но като срещнах искрящия поглед на Меркулов, се отказах. Все пак се изплашиха за собствената си кожа? Но от друга страна, терорът срещу висши чиновници може да предизвика дестабилизация в страната, независимо от ролята и влиянието им върху това, което става. Така че трябва да хванем този стрелец-самотник — а аз бях уверен, че е сам.

— Засега не мога да кажа нищо определено — вдигнах рамене.

— Дявол знае! Предполагам само, че от него всичко може да се очаква. Стреля от голямо разстояние, със заглушител, при всякакво осветление. Стреля само веднъж. Всеки изстрел е от класа — сякаш е специалист по черепно-мозъчните травми. Куршумът прекъсва гръбначния стълб там, където се съединява с главния мозък. Смъртта настъпва мигновено и на практика безболезнено. Сякаш на човека изведнъж му е станало зле на сърцето.

— Да завидиш на такава смърт — въздъхна някой от задните редове.

— Накратко — продължих аз, — докато хората разберат какво става, терористът успява да изчезне. Трябва му не по-малко от петстотин метра гарантирана сигурност за дадения охраняем обект, за да не попадне куршумът на посоченото място. В тила например…

— Също добре — обади се шефът на безопасността.

— Излиза, че може да ни изпозастреля като пилци? — попита вътрешният министър.

— Зависи какви мерки за сигурност са взети. — Аз свих рамене. — По правило той стреля отгоре. Защо всички, в това число и охраняемият обект, не си сложат еднакви шапки?

— Ще се оправим сами… — каза тихо всесилният шеф на охраната на президента. — По-добре отговорете какво е необходимо, за да се хване този стрелец?

— Попитахте ме — отговорих — казах аз. — За да го хванем, трябва да го разобличим за извършеното, а също да го идентифицираме. За да го идентифицираме, трябва да видим какво е намерил в Барнаул полковник Вячеслав Грязнов.

Няма да ставам главен прокурор, тогава какво губя?

— Не можете ли да отговорите на въпросите ни без него? — попита някой отстрани.

— Не съм бог Шива, имам само две ръце — отговорих. — Грязнов се занимава самостоятелно с различни епизоди от делото, свързва се с федерацията по стрелкови спорт на Русия. Дали нямат някой Робин Худ. Търсят го по дадените белези, но засега няма отговор. Затова много неща са в ръцете на Грязнов.

Погледнах накриво Костя. Седи и безучастно крие очи. Или се е отказал от мен, или изцяло одобрява поведението ми.

— Можем да констатираме едно: нито с милиметър не се приближихме към разгадаването на тази история — каза вътрешният министър, като се обърна към главния прокурор. — Има си обективни и не съвсем обективни причини… Но не му е времето да анализираме. Едно е ясно: убиецът се е върнал в Русия. Като съдя по фактите, които знам за днешното убийство, изстрелът пак е от голямо разстояние. Ще можем ли някога да прекъснем страшната нишка на убийствата? Или ще стоим и ще чакаме: кой е следващият? Какво ни е нужно? Конкретно?

— Нещо много малко: да не ни се пречи — главният прокурор се усмихна и кимна към нас.