Фридрих Незнански
Отписаният (24)

2.

През нощта в семейната казарма лейтенант Тягунов изясняваше отношенията си с младата съпруга. Предимно шепнешком.

— Какво, ще ме затвориш тук ли? — попита Ала.

— Може ли да те затвори човек…

— Ама, Павлик, тук е толкова скучно. Не споря, ще дойда с теб дори на края на света, както ти обещах… Но все пак съм завършила Музикалнопедагогическия институт „Гнесини“. Ще го направя, когато те видя министър или маршал! А докато си лейтенант — ще правя това, което искам. Разбра ли?

Изведнъж двамата трепнаха от смеха, който долетя зад шперплатовите преградки. Бяха забравили за тях.

— Какво й се приискало! — чуха отляво. — Маршал. — Аз моя старшина не мога да го направя.

— Не можеш ти! — отговаряха отдясно. — На твоя лейтенант татенцето не е генерал, а ти отказваш на писаря… А той хареса ли някого, може и генерал да го направи. И никого няма да пита.

Ала прихна, притисна се по-силно до мъжа си. Ах, къде се озоваха! Всички чуват всичко. Не може да имаш никакъв личен живот.

В този момент под прозореца чуха звън на китара. Някой запя „Серенада“ от Шуберт.

Ала се надигна на лакът.

— Боже, Шуберт? В тази дупка? Кой пее?

— Говорим за вълка… — измърмори мъжкият глас отдясно. — Нашият писар, кой друг. Щом хареса новичката, веднага почва серенадите.

— Значи те е харесал! — заявяват тържествено отляво. — Твоят Павлик ще стане маршал, няма начин.

Жените вече се кискаха завистливо. Ала стана като омагьосана и отиде до отворения прозорец. Сребърната луна я огряваше от главата до петите. Беше с дълга до земята бяла нощница. Павел неволно погледна жена си. Сякаш плуваше по вълните, обляна в лунна светлина. И зад преградките също утихнаха, заслушани в пеенето.

Ала седна на перваза и започна да тананика, отначало тихо, а после все по-високо и вече звучеше дует, хармоничен и професионален.

Ала не видя как долу в храстите се крият и въздишат същите войничета, които я возиха днес на бронетранспортьора си, а после не можаха да заспят и дойдоха тук, за да погледнат крадешком своята божествена спътничка. И я видяха на прозореца полуоблечена.

Най-сетне Павел скочи, пропъди вцепенението от себе си, отиде до прозореца и хвана жена си за ръката. Тя го прегърна покорно през врата, като продължаваше да тананика.

— Ах, каква нощ! И тази песен…

Павел я сложи внимателно в леглото, отиде до прозореца, за да го притвори, и потрепери от изненада: в упор го гледаше някаква възрастна жена по пеньоар и с ролки на косата.

— О, само не ги прекъсвайте! Не им пречете. Толкова е хубаво, не чувате ли? — Тя наведе глава на една страна, заслушана в невидимия певец, който сега пееше сам.

Павел се намръщи, сякаш го болеше зъб. Къде попаднаха?

— Извинете, но вие коя сте и какво искате?

— Не ме познавате още, дойдохте съвсем скоро, вчера, но аз знам всичко за вас и за очарователната ви съпруга. Излиза, че имала такъв прекрасен глас… Аз съм библиотекарката, Аглая Степановна се казвам, мечтая да създам в нашата част културно огнище, което да привлича хората. А сега виждам, че може да стане малък оперен театър, като имаме такива гласове…

— Извинете, утре ще ставам рано — рече Павел и пак се опита да затвори прозореца, но тя се обиди и хвана ръката му.

— Аз се извинявам, не можех да не ви кажа колко хубаво беше. А вие още не сте свикнали с гарнизонния живот. Живеем просто и колективно…

Точно тогава зад преградката се разнесе недоволен мъжки глас:

— Спим под едно одеяло. Пъди я, лейтенанте! Време е за сън. Няма си работа! Културно огнище…

— Грешите дълбоко, Суровцев. — Библиотекарката се опита да пъхне главата си през прозореца. — Съвсем не исках да пресилвам. Но ви прощавам…

Всички се разсмяха, най-силно от всички Ала. Библиотекарката се смути.

— За бога, извинявайте. Ама спете, разбира се. Вашата служба не е лека, извинете и лека нощ.

— Пфу! — Павел тресна прозореца и Ала го повлече към леглото, като се смееше и го целуваше.

— Не бъди сърдитко. Помисли си, тя е стара, угрижена, като те видя такъв красавец…

Преминаха на неясен шепот, но зад преградките и завеските чуваха всичко и започнаха да коментират.

— Хайде, стига! Какво се притеснявате! Трябва ли да имаме личен живот след отбоя, или не трябва? В устава е казано точно…

— А Круглови не си губят времето, имат бронирана мрежа, чувате ли?

Всички притихнаха и наистина чуха скърцане и глухи стонове.

— По-добре всички едновременно — предложи мъдро Суровцев. — По команда. Тогава никой никого няма да чува. Желателно е всички заедно да завършват.

Ала се тресеше беззвучно от смях, притисната до мъжа си.

— Хайде командвай! — обади се отдалеч нечий весел глас. — Правилно се изказа.

— Готови ли сте? — извика същият невидим Суровцев.

Един се засмя, друг се възмути, чуваха се недоволни гласове, шаване, но скоро всички притихнаха.

— Готови… — каза някой от далечния ъгъл и пак всички се засмяха нервно.

— Изходно положение… — започна неуморният Суровцев. — Кой отгоре, кой отдолу — заеми позиция!

— И какво? — Ала попита шепнешком мъжа си. — Нали виждаш, весели са… Искаш ли аз? Е, не се цупи!

Павел лежеше по гръб и гледаше безучастно настрани. Тя се притисна о него, зацелува го и той постепенно започна да й отвръща по същия начин.

— Ей, новите, питам готови ли сте? — пак се обади Суровцев.

— Винаги готови! — извика палаво Ала.

— Раз-два — започни! — викна Суровцев.

Разнебитените кушетки и старите дивани запукаха под дружния смях, заскърцаха под младите тела. После смехът започна да стихва, преминавайки в стонове и вече никой никого не чуваше.

В това време горките войничета, останали без сън, се лепнаха за прозореца на офицерското общежитие. Нищо не се вижда, само можеш да се досетиш и да чуеш… Виждат библиотекарката Аглая Степановна, тя пък се е залепила за другия прозорец и също се опитва да зърне нещо.

Момчетата се спогледаха, после извадиха приготвените одеве маски. И когато тя въздъхна от видяното и чутото, а най-вече от това, за което се досети, и пое през храстите към своя клуб, войничетата тръгнаха след нея…

Тя успя да се обърне:

— Момчета, какво искате, да ви сменя книгите? Елате утре. Ах, но какво правите, какво искате?

В това време Серьожа Горюнов тътреше крак към стаичката си и въздишаше при вида на огромната луна — с тъмни петна по тялото, сякаш се е олющила мазилката й. Нощта е топла, птиците пеят, а пред очите му пак е хубавицата на прозореца, която пее, отметнала назад глава и притворила очи.

Близо до щаба без малко да се сблъска с очакващата го млада жена.

— Ефремова, ти ли си?

— Изплаших ли те? Нали каза… — Тя се озърна боязливо.

— Какво съм казал?

— Не помниш ли? А аз стоя тук и чакам, докато ти пееш романси на Тягунова. Кой прати моя Колка специално днес наряд, кой ме моли не знам си как, а сега забрави?

— Че Коля наряд ли е? — Той я огледа разсеяно, макар и в този миг пред очите му да бе пеещата Ала.

— Нещо си взел да забравяш. Е, да се прибирам ли или как? — Тя размърда зиморничаво едрите си рамене, после преметна шала върху високите си гърди. Горюнов бе вперил очи в тях и си припомняше нещо.

— Почакай… За апартамент в новия блок ли ходатайстваш?

— Да не би да съм само аз?

Запътиха се към жилището му — пристройката до щаба.

Там тя се съблече делово, без да светва лампата.

— Глаша, не бързай да се събличаш. Днес нещо съм изморен.

Но тя вече припряно събличаше гимнастьорката му, после се залепи за гърдите му и го зацелува ненаситно.

— Какво да се бавим! Моят ей сегичка ще хукне да ме проверява. А пък иска отделна квартира! За нищо не си мръдва пръста. Ще си събуваш ли гащите?

Наистина, каква нощ, пълна с топлина, лунна светлина, птича песен и любов — най-различна любов.

След известно време замряха, после седнаха едновременно, притиснати един до друг. Запушиха…

— Твоят Колка може ли да провери?

— Сигурно вече е проверил… — Тя махна с ръка. — Да върви по дяволите. За мен е важно квартирата да е отделна, както си обещал. Пък той къде ще ходи.

— Не знам дали ще стане — въздъхна Серьожа и пак се изтегна по гръб.

— Какво значи „не знам дали ще стане“? — попита тя.

— Май няма да ти дам квартира в този блок — заключи Серьожа. — Ако може, в другия. Там вече непременно.

— Ама как? Нали обеща! Какви клетви се кълна!

— Чакай, Глаша, само без това.

— Без кое това? С какви очи ще погледна мъжа си? Аз да не съм ти някоя уличница?

— Не е там работата. Уличница, неуличница… Не си виждала през живота си вана. Ще вземеш да мариноваш вътре гъби за зимата!

— Това си е моя работа — тя изхлипа и размаза сълзите по бузите си, — зимнина ли ще правя или не.

— Именно. — Серьожа въздъхна и я погали по голите рамене. — А Тягунова не може без вана. Нейната кожа е нежна, свикнала с чистотата — каза той все по-замечтано, сякаш милваше онази, за която мисли.

— Браво бе! Хвърли й вече око. Кога успя… — Глаша преглъщаше сълзите си. — Какви животни сте… остави ме, не ме пипай! Върви да галиш жената на полковника! Или тази Тягунова! Само че ще се опариш с нея, Серьоженка, помни ми думата.

— Стига си ревала… Ще те чуят. Може твоят Коля да стои вече пред вратата и да слухти. Дали ще дам квартира или не…

— Нека слуша! Четвърта година се мъча с тоя глупак зад една завеса.

— Разглезих ви аз — врътна глава прапоршчик Горюнов. И какво получавам за благодарност? Само враждебност. Да вземем само блока, който скоро ще бъде готов. Който не получава квартира — край, става ми най-злият враг! Ако не строим — край теб пълно с приятели! Какво да ви правя? Ако не бях аз, щяхте да си живеете в общежитието и да се радвате на живота. А сега само заплахи.

— Как успяваш? — попита тя и избърса сълзите си.

— Всички това питат. Също и жената на полковника. Отговарям: за сметка на пълна информираност. Тоест знам всичко и за всички.

— Съвсем всичко? — пак попита тя, явно го предизвикваше да бъде откровен.

— Разбрах въпроса. — Серьожа се усмихна самодоволно. — Пак искаш да разбереш кой при кого ходи, докато мъжът му е наряд. Така ли е? Извинявай, не мога. Но за теб ще направя изключение. За да повярваш. Ето ти ме помоли да сложа твоя днес караул…

— Ти ми предложи! — възкликна Глаша. — Забрави ли вече?

— Ти нали се съгласи? Така. А знаеш ли какво помоли той — не знаеш. Нали?

— А, вече всички знаят… — Тя махна с ръка. — Пак да изпратиш Слава Потехин в командировка. А той, мръсникът, право при неговата Ирка.

— Минало — рече пренебрежително Серьожа. — Изоставаш от живота. А това носи опасни последици. Но само между нас. Иначе — край! Край на дружбата.

— Саша Болдирев! — Тя ахна. — И пак ли при неговата Томка?

— Обърни внимание, нищо не съм ти казвал. Само дадох пример за осведомеността си.

— Ще изпратиш ли Саша?

— А какво ми остава, щом ти идваш при мен и твоят знае? И Саша няма нищо против. Какво ми остава?

— Ето че не знаеш всичко. — Глаша пак изхлипа. — Не знаеш.

— Какво не зная? — Серьожа се усмихна и я прегърна ласкаво.

— Нима има нещо на този свят, за което да не съм добре осведомен?

— Не знаеш, че чеченците питат за теб, ония, дето продават до гарнизона. Не знаеш какви въпроси задават за теб и какви пари предлагат!

— И на теб ли предлагаха? — попита той след малка пауза.

— Не е важно — въздъхна тя.

— И взе ли?

— Ще видя как ще се реши въпросът ми с квартирата.

— А какво питат?

— Вече казах. Ще видя какво ще стане с квартирата.

— Можеш да бъдеш по-ясна. Какво питат? Какво искат?

— Глаша? — Изведнъж зад вратата се чу дрезгав мъжки глас.

— Марш у дома! Седнала да се пазари с него… Чу ли ме?

Тя трепна, притисна се неволно до Горюнов.

— Коля, а ти защо си напуснал караула? — извика Серьожа и притисна Глаша. — Неприятности ли искаш? Няма да сложа Болдирев наряд, ще видиш тогава! Ще има да ме молиш.

Глаша се обличаше бързо в тъмното. Щракаха копчета и ципове.