Фридрих Незнански
Отписаният (2)

1.

Когато телефонът иззвъня, двамата с жена ми замряхме и се погледнахме в упор. Още повече че никак не беше трудно.

— Нали каза, че си изключил телефона! — възмути се тя.

— А не се ли канеше ти да го изключиш? — озъбих се аз и се облегнах назад.

— Сигурно е твоят Меркулов. — Тя ми обърна гръб.

По дяволите. Нямам никакъв личен живот. Беше късно утро, тъкмо онзи половин час преди събуждането на дъщеричката, когато моите възможности започваха да съвпадат с желанията й. Вечер едва се тътря, гледам час по-скоро да се бухна в леглото, а рано сутрин Ирина не иска да чува за нищо такова.

После ще се събуди детето и всичко се завърта…

Сигурно е Меркулов — кой друг може да е. Ще те намери дори да си изключиш телефона. Винаги не навреме. На това отгоре недоволства, че не се обаждам веднага.

Наложи се да стана.

— Александър Борисович! — започна Меркулов и с началническата си интонация показа недоволството си. — Много спите.

— Компенсирам размера на заплатата си — отвърнах аз.

— Не ти ли се обадиха вчера от Министерството на отбраната?

— Само те ми липсват. — Аз въздъхнах. — Пак ли нещо около генералите вилостроители?

— Позна! — отвърна злорадо Меркулов. — Твоят любим генерал Тягунов, нали му води едно дело. Иска да пообщува с теб. С теб и с никой друг.

— Защо ли не го пратих зад решетките — рекох, — поне щях да се наспя. А какво прави нашата военна прокуратура? Тези дела са тяхна работа.

— Всичко е съгласувано. Тягунов иска да работи само с теб. Много му харесало как си ровил около него миналия път. И почти го прати в дранголника. Вече си беше приготвил два чифта бельо и торба със сухари. Такова нещо не се забравя.

— Добре де, ще се подиграваме ли — промърморих и започнах да настръхвам от студ.

Каква беше работата. Вилата на Тягунов струваше не по-малко от милиард. Три етажа, подземен гараж с всички удобства. Бях там. Обикалях, гледах, катерих се. Веднъж — официално: направих обиск и оглед на помещенията с благословията на Меркулов, втория път навестих замъка частно. Когато първия път мерех, бяха успели да скрият някъде войничетата. Около мен имаше само ухилени физиономии на цивилни строители. Втория път — всички войници си бяха на мястото, всички очакващи уволнението.

Като свършат къщата, и си отиват. Такива са правилата при тях.

Лично аз не бих живял в такава къща. Колко души трябват, за да поддържат чистотата в стаите? И колко ключалки, катинари, кучета и телохранители? После разбрах каква е работата. Съседът, генерал-лейтенант, има двуетажна вила. С басейн. И жената всяка нощ нашепва: срамота за теб, генерал-полковник си, заместник-министър, пък да имаш същата вила. Къде отива субординацията? Той има две звезди на пагона и два етажа. Ти си с три звезди. Значи и етажите ще са поне три. Я се опитай да кажеш нещо за офицерската чест и достойнство — ще ти опява до припадък. Как ще гледа тя съседката генералша? Сякаш мъжът й не е генерал-полковник, а само полковник. Може да се каже — разжалван.

Войничетата не се оплакваха от нищо. По-скоро да си ходят у дома. Освен това — тук намазаха. Никакви наряди, никакво биене на крак. Хранят те до пръсване. Като дойде генералшата, носи банички собствено производство. Не е още стара и пълна. Току ще извика вътре при нея Мансур, ефрейтора, да й помогне да закачат пердетата или да преместят някои мебели. Мансур се връщаше, мълчеше си и когато пак дойдеше шефката, се изчервяваше, ако тя го погледнеше.

За друго ходех там. Не ми пука за личния живот на третата жена на генерала. Ако ще, десет да има. Гледах повече процентите и нарядите, разсеяно давах ухо на онова, което ми пошушваха.

А шушукането ставаше все по-високо и настойчиво. Главно сред цивилните строители — техническите ръководители и бригадирите. Особено като започнаха да им бавят заплатите. Сега в страната излезе такава мода — да не се плаща. Няма пари и точка. Същинска епидемия. Нещо като халваджията за бозаджията при банкерите и работодателите.

И мъжете развързаха езиците си. На войниците им е все едно, а другите трябва да хранят семейства. Какво става, питаха те? Частно строителство, плащаше в брой, а сега банката спряла да дава. Дали не лъже? Не може ли да се провери? Питайте него, казвам им. Аз съм дошъл за друго. Откъде са изобщо парите, с които по-рано ви е плащал до копейка? Заплатата му, момчета, е едно нищо, та вие вземате двойно повече, като му работите. Което по никакъв начин не се съгласува със законите на аритметиката, дето сме учили в училище.

Разбира се, че не трябваше да им говоря всичко това, но не знаех как да ги стимулирам да дадат верни показания. Крадец, кимаха мъжете. Но ние не сме по-добри. През годините на развития застой целият народ лъжеше и крадеше. Все по-големи ставаха дупките в оградите. Можеш да влезеш с танк. Само че колко ще вземеш? Сега условията са къде-къде по-добри. Вече и дупки не се правят по оградите. А възможностите какви са, да не говорим пък за потребностите… Така че, господин следовател по особено важни дела, ние не толкова осъждаме генерал-полковника, колкото му се възхищаваме. Нали знаете — голямата риба плува в дълбоки води. Така че да прощавате. За говорене ще си поговорим, но дори не си мечтайте да протоколирате. А тази къща — какво толкоз? Както е била построена, така може и да се събори. Особено ако пламне от четирите краища. Като зацъка часовникът, къде ще ходи…

Но въпреки съчувствения неутралитет на работническата класа и мечтаещите за уволнение войници аз все пак стигнах до нещо. Отново става дума за търговия със стари коли, доставени от Германия. Дори ми доскуча. Оставаше само да попитам прославения пълководец в очите откъде има такива пари, да му връча обвинението и да прибавя обвинителното заключение към делото.

И на следващия ден пак някой звъни. Както винаги не навреме. Пак се сдърпах с жена ми кой не е изключил телефона, тя пак се опълчи срещу гадния навик на Костя Меркулов да звъни в тъмни зори. Но този път гласът беше непознат. И много жизнерадостен. Оказа се, че е помощникът на генерал Тягунов — господин Сергей Андреевич Горюнов.

— Нали искахте да поговорите с Генадий Матвеевич? — попита той.

— Не да поговоря, а да го докарам на разпит — доста рязко го поправих.

Да ги вземат мътните всички генералски помощници, дето ми звънят в минути на съпружеска близост!

— А не искате ли да поговорите първо с неговия банкер — Борис Лвович Саврански, собственика на търговска банка „Сатурн“? — попита още по-приповдигнато натрапникът.

Закашлях се. Всичко може да се очаква от нашите генерали, но за първи път чувах, че си имали и собствени банкери.

— Не чух званието ви, Сергей Андреевич? — попитах, колкото да не мълча.

— Аз съм цивилен — весело отвърна той. — Може да ме наричате просто Сергей. Та какво ще кажете за вашата среща с Борис Лвович, той вече я запланува за утре от два и десет до два и двайсет?

Ама че наглост. Значи банкерът ми е отделил десет минути! Сигурно е пресметнал какви загуби ще му донесе тази благотворителна акция.

— Мога да извикам вашия банкер в следствения отдел с призовка — скочих аз и жена ми внимателно ме погали по голото рамо, за да ме успокои.

— Няма да го извикате. — Генералският помощник искрено се забавляваше. — На бас по сто гущера. Или дори по триста.

— Които ще ви даде вашият банкер ли? — усмихнах се аз.

— Не — рече той с глас на джебчия, който разговаря с жертвата си. После се сепна и пак продължи с официален тон, нещо, което го затрудняваше. — И какво да предам на господин Саврански?

— Че го очаквам по същото време в следствения отдел на Главна прокуратура. И ще го задържа толкова, колкото намеря за необходимо.

И треснах слушалката.

— Ти си лош! — Четиригодишната ми дъщеря Ниночка открехна вратата на стаята си. — Няма да те обичам вече такъв — и тропна с малката си червена обувчица.

Жена ми побърза да отиде при нея.

— Ела, Нинуля, ще ти облека новата рокличка.

— А вие защо сте съблечени? — поинтересува се нашето хлапе.

Отговор нямаше. Жена ми затвори вратата след себе си, като намигна на излизане.

Започнах да се приготвям за работа и тъкмо обух левия крачол на панталона, телефонът пак звънна. Така на един крак заподскачах към него, като пустосвах и проклинах лошия си късмет.

Вече наистина беше Меркулов.

— Какво ще правиш утре от два до два и двайсет? — попита той.

— От два и десет — поправи го неочаквано веселият глас на одевешния ми познат — помощника на генерала, когото Костя включи в разговора ни.

— От два до два и двайсет се каня да си клатя краката! — отвърнах злобно аз. — Защо?

— Защото по това време трябва да отидеш в офиса на господин Саврански — Костя го съобщи през зъби, — този заслужил и твърде зает човек, за да чуеш всичко, което иска да ти каже.

— Това указание по следственото дело ли е? — поинтересувах се аз. — Моля тогава писмено.

Затворих телефона и се замислих. Това не е в стила на Костя. Никога не съм забелязвал да страда от чинопочитание. Едва ли така наречените нови руснаци, по-точно новите стопани на живота, имат такъв авторитет пред него. Значи трябва да отида на срещата. Поне от любопитство.

Бездруго щях да отида, ако не беше самоувереността на господина. Как му беше името… Да, Сергей Андреевич Горюнов. Ако се съди по наглия му тон, и той е от младите и много нахални.

Ясно е, че искат да защитят генерала с всички сили. Ще видим… Макар че с ръка на сърцето мога да кажа — това не ми харесва твърде. Това, с което се занимавам сега. Генералът може да влезе в затвора. Или да се пенсионира. Но къщата ще стои! И то не лоша къща. В нея ще живеят хора. Дори ако бъде конфискувана. Може хората вътре да са други, но ще живеят! Може да са деца сираци, може да са бежанци от Чечня. Няма значение.

И всички ще забравят или няма да искат да знаят как и кой е построил къщата, там е работата. Или колите, които е вкарал от Германия за продан. Нали са чудесни коли. Макар и не най-нови. Нека някой да печели от това, нека. Но добрият шофьор, който разбира от тези работи, ще бъде доволен, нали така? Колите са сигурни, значи ще има по-малко катастрофи. Какво лошо? Колко живота е спасил с тези коли от Германия генерал Тягунов?

Ето каква странна философия ме обзе.

Май е време да се преквалифицирам в адвокат. Такава реч ще дръпна в съда. Съдебните заседатели ще се разплачат. Прокурорът ще подсмърча със зачервен нос. Ами проблемът с вредните газове в нашите градове? Та тези коли са екологично издържани, както бяха издържани идеологически старите болшевики, господа съдебни заседатели.

В това настроение по-добре да не се захващам с разследването. Делото няма да стигне до съда. Ще бъде прекратено. Но във всички случаи е интересно да науча какво мисли банкерът Саврански.

Просто ми е интересно. Личен банкер на генерала. Представяте ли си?

Президентът и премиерът имат личен лекар, а този — личен банкер. Сигурно са правили заедно пари при спешното извеждане на нашите войски от Германия. И колкото е по-спешно, толкова парите са повече.

Но все пак, дори времето да постави нещата на местата им, на кого ще му е зле после, ако една търговска банка заработи успешно и за общото благо, пък дори да не е основана по най-законния начин?