Фридрих Незнански
Отписаният (17)

16.

На сутринта след лова и угощението генерал Тягунов не се събуди в най-добро настроение. Главата му бучеше, в устата му сякаш бяха нощували полкове мравки. По стената важно се разхождаше дълга рижа хлебарка и се почесваше. Проклятие! Ловът е хубаво нещо, но след приключване на работата. Не бива да започваш с нещо, с което е редно да завършиш. Върви сега, че посочвай съществуващите недостатъци. Няма да те разберат правилно. Ще започнат интригите. Току-виж изпратили в столицата рапорт за аморалното поведение на инспекторите от Генщаба. И какъв беше този хитрец, който непрекъснато се мотаеше в краката им и не знаеше как да им угоди? По-точно — знаеше. И то много добре.

Генералът погледна часовника. Девет нула-нула. Вече трябваше да пристигне полковник Романов и да придружи комисията до огневия полигон на стрелбите. Нали вчера всичко било затрупано, днес трябва да са разчистили.

Така, така… Като се облече, Генадий Матвеевич излезе в коридора на хотела. Подчинените му вече чакаха там. Поздрави намръщено, без да гледа никого.

— Полковник Романов закъснява — обади се някой.

— Възраст! — додаде друг. — При това жена му млада. Обича да се поглези сутрин. А той спи до стената. Докато прескочи, сложи още десет минути.

Всички се засмяха пресилено на безсмъртния войнишки виц. Нали трябва някак да се убива времето.

Точно тогава Серьожа Горюнов убиваше времето си по друг начин. Отиде с командирската газка до КПП-то и поиска да отворят вратата. Дневалният се забави. Серьожа изскочи от колата — свеж, стегнат, добре избръснат, с неизменната полушуба — и изведнъж погледът му се срещна с небръснат кльощав брюнет, изправен без шапка от другата страна на вратата. Серьожа почувства, че нещо в него там, под лъжичката, изстина — позна по мустаците своя „ангел хранител“.

— Здрасти, земляк! — Брюнетът поздрави дрезгаво. — Не ме ли позна, драги?

— Какво значи — не ме ли позна? — извика смутено Серьожа и огледа мърлявия дневален, който даваше ухо какво си говорят. — Свистунов! Защо има външни лица около частта?

— Вече им казах… — проточи лениво дежурният по КПП. — Махат се за малко, после пак идват.

Едва сега Горюнов забеляза още един, с гола глава, който припалваше цигара от войника до вратата на КПП.

— Служиш, да? — подсмихна се „ангелът хранител“. — Браво! Не се качи на самолета и какво си рече — че няма да те намерим?

— Веднага махнете външните лица от вратата! — повиши глас Горюнов. — Чухте ли какво казах!

Дежурният офицер погледна мрачно всесилния писар, с когото по-рано служеха в една рота и на когото май не трябваше да се подчинява. Но по-добре да си няма работа с него. Макар че му е интересно да чуе какво още ще каже този чеченец или какъвто ще да е. Никога не е виждал благодетеля на полка толкова безпомощен.

Той излезе неохотно пред вратата.

— Хайде, стига, стига… Нали казахте, че чакате познат. Махайте се оттук, нямате работа.

— Ай, това не е красиво, а? — „ангелът хранител“ поклати глава и зацъка. — Такъв красив, такъв важен, да? А не иска да познае приятелите си. Всичко ли забрави? Тогава ще ти припомня.

И се закани с пръст на Серьожа.

Дежурният го изблъска, той се отмести на няколко метра от вратата, каза нещо на своя език и като решиха, че разстоянието до вратата е достатъчно безопасно, двамата клекнаха и зачакаха нещо.

— Аз се казвам Руслан! — извика „ангелът хранител“ отдалеч. — Казах ли ти, че вдън земята ще те намерим? Или мислеше, че няма да те търсим, щом самолетът е катастрофирал?

— Хайде — рече нервно Горюнов на шофьора, заслушан в чудноватото излияние на непознатия. Никой не е разговарял така с Горюнов. Напротив, всички говорят с него ласкаво и умолително. Особено началникът.

Да не говорим за редовия и сержантския състав…

— Какво си зяпнал, питам! — кресна Серьожа. — Тръгвай! Чакат ни!

И газката профуча край кавказците, които все така клечаха, и ги посипа със снежен прах.

„Защо не са с каскети? — помиеш Серьожа. — Странно, тогава беше топло, а те бяха с каскети. А сега в студа — без шапки.“

Тази натрапчива, тъпа мисъл отначало измести всичко останало в главата му.

Значи го хванаха? А какво могат? Какво? Ще се оплачат във военната прокуратура? Никога! Но сега върви си подай носа извън територията на частта. Няма да се отлепят от него. Но как са го намерили? И откъде знаят, че не е катастрофирал заедно със самолета? Впрочем може да са знаели, че милицията го търси. И трябваше да го намери в залата за полети. Щом не са го открили там, значи не е бил и в самолета. Издебнал момента, погледнал какво са му дали и решил да избяга с пратката. А когато е научил за катастрофата, се е успокоил — сега е в пълна безопасност.

Така си беше.

Единственото нещо, което не можеше да направи, бе да изнесе брилянтите. Серьожа вече няколко пъти летя до Москва, но не ги вземаше със себе си. Искаше да провери дали не го търсят. Като че ли не. Но винаги — или така му се струваше — милиционерите се вглеждаха внимателно в него, сякаш си спомняха: не сме ли виждали някой подобен по оперативките? А последния път го претърсиха. Той дори се обля в студена пот.

Нали тогава, последния път, беше решил да ги вземе. Но в последния момент се отказа.

Повтаряше си, че това е лудост, слабост — милицията търси наркотици. Няколко пъти минаваха покрай него с куче, което вървеше и разсеяно махаше опашка. Веднъж пред очите му кучето внезапно грабна дамската чантичка на някакво модерно облечено момиче. Като я гледа, човек никога нямаше да си помисли нещо такова за нея. Все пак се оказа, че има — за една спринцовка или за едно смъркане. Отведоха момичето нанякъде и вече не го видяха в самолета.

Ето че го намериха. Тези са по-лоши от милицията. Ще душат и ще следят. И няма да се отлепят, докато не получат своето.

Но сега не трябваше да го боли глава заради тях. В „дипломатическото“ куфарче на Серьожа бе пълният комплект готови материали от инспекторската проверка.

Макар проверката още да не бе започнала. Сега е важно да е нагъл. Може дори да започне съвсем непринудено на „ти“, понеже вчера пи с всички на брудершафт. Така бе и с несъстоялия се тъст, заместник-ректора на консерваторията. Заместник-ректорът бе извън себе си от ярост по време на разговора им на изпита по солфеж.

Тези, когато са трезви, също няма да позволят никакво фамилиарничене. Все му е тая. Нали Серьожа знае всичко за тях. И дори повече, отколкото те за себе си.

Чиновниците от Генщаба го осведомиха навреме. Някои от тях намазваха от целебните рога на сибирския елен. Толкова съблазни има наоколо!

Дори тук, в цитаделата на суровия, обвеян със слава чисто мъжки занаят се появиха множество разни секретарки с дълги бедра, обули толкова рекламираните чорапогащи. Всяка с английски и компютър, умее да съблазнява и развлича, за разлика от тежката категория — генералшите.

И чиновниците хвърчат да търсят шампанско, презервативи, шоколадови бонбони. И живителни лекове от споменатите по-горе еленски рога.

Серьожа знае всичко за тези, към които сега бърза в хотела с готовия отчет за работата, дето още не са започвали.

И ето го вече в хотела, вмирисан на карбол и препарати против хлебарки, благоухаещ по подобен начин всеки път, когато идва високото началство. И тича горе, към най-хубавите стаи, в които преди отсядаха само приятелките на секретарите от обкома и гастролиращите артисти от областната филхармония.

Ей сега, ей сега ще го видят с пагони на прапоршчик. Каква изненада ще бъде! Какъв шок! И трябва да се възползва от това, докато противникът, в дадения случай комисията от Генералния щаб, е в пълен туш.

С подобна сцена завършва комедията на Гогол „Ревизор“. А при нас започва. Но нищо. Ще видим какво ще стане.

Гледаха Серьожа с увиснали челюсти почти до пода. Значи с този прапоршчик сме пили снощи? Позволявахме му да ни налага в банята с дъбовата метличка по някои интимни места? А сега стои пред нас с целия блясък на двете си зелени звездички — поне да бе тракнал с токовете! Само нахалство в погледа и никаква субординация!

— Другарю генерал-полковник! Прапоршчик Горюнов се явява за запознаване с резултатите от проверката!

Тягунов се изчерви. Като го гледаше, Серьожа помисли, че генералът ще получи удар. Какво, да не би Серьожа да се е престарал? Може би не трябваше да започва така? Да не се старае да смае, а като има предвид възрастта, да подготви…

Още повече че по коридора се чуваше чаткането на приближаващи токчета.

— Къде е командирът на полка полковник Романов? — ревна страшно генерал Тягунов. — Защо не се яви да доложи?

— Не се чувства добре след вчера — отвърна весело Серьожа. — Но моли да приемете извиненията му.

И се огледа заедно с всички по посока на усилващото се тракане на токчетата.

Полюшвайки бедра, в стаята влязоха вчерашните млади хубавици, пак с подносите, на които имаше пак каквото Бог дал: зелева чорба, такава бира, онакава бира, в кутии, вносна, „Жигульовска“, светла, тъмна… И минерална вода „Арзни“ за генерала. (Серьожа проучи специално в един нощен разговор по петолъчката с Генщаба какво предпочита на другия ден председателят на комисията, за да оправи махмурлука си.)

И ако Тягунов продължаваше да гледа навъсено безобразието наоколо, то подчинените му дори се понадигнаха, като поглеждаха с мерак и младите женички, и разхладителните напитки. Но не смееха да изкажат на глас емоциите си, чакаха реакцията на старшия по звание.

Тогава Серьожа най-спокойно, без да бърза, извади от куфарчето донесените документи и като използваше смущението в очите, ги подаде на генерала. Той преглътна, проследи капката, която се стичаше по потната зелена бутилка „Арзни“, и с нечовешко усилие премести погледа си към книжата. При това продължаваше да се мръщи сурово.

— Това пък какво е? — попита той. — Вас питам?

И удари с юмрук по масата, та една бутилка падна на земята. Всички изохкаха в един глас, а после въздъхнаха облекчено, щом се убедиха, че не се е счупила.

Като забеляза всичко това, включително и реакцията на високата комисия за падането на бирата, Серьожа погледна генерала с невинните си очи, пълни с доверие и спокойствие.

— Как какво, Генадий Матвеевич? Ама прочетете! Резултатите от стрелбата…

— Каква стрелба! — Генералът прелистваше документите с треперещи ръце. — Каква обща оценка? Какви цели са поразени от първи изстрел? Какво, подигравате ли се? Как стоите пред старши по звание?

Но никой не се уплаши от генералското викане. Младите хубавици продължаваха да се усмихват лукаво на членовете на комисията. Да не им е за първи път я… Пък и знаят как ще завърши. С прощален банкет с повторение на програмата.

— Ах, сигурно съм объркал нещо! — възкликна прапоршчикът Горюнов и артистично се плесна по челото. — Сигурно това е сметката от горското на нашия клиент. Но все пак три глигана и един елен… Не се притеснявайте, ще платим всичко. А пък от друга страна, Генадий Матвеевич, лошо ли ви беше да постреляте? От първия раз повалихте глиган! И другарят полковник Писарев — също. Е, ако това първия, може да се поправи. Само че няма кой да препише това. Пишещата машина се повреди. Горката машинописка, цяла нощ го преписва и сега спи. А вашият самолет за Москва е довечера. Какво съм заприказвал все за работа и грижи. Заповядайте, не се притеснявайте, нали сте ни гости.

Генералът гледаше смутено подчинените си. Те извръщаха очи. А хубавиците продължаваха да се усмихват, изглежда, си припомняха снощните изпълнения.

А като прозвуча командата на прапоршчика, никой не посмя да не се подчини, всички грабнаха дружно бутилките с живителната влага. Но никой не посмя да докосне „Арзни“. За генерала, значи за генерала.