Фридрих Незнански
Късните новини (6)

Самостоятелно разследване

Рейн реши да замине за Талин със самолет. „Така е по-сигурно“ — прецени той. След неочакваната и странна гибел на Инга и майка му самата мисъл за ферибота будеше у него истински ужас.

Последните дни бяха минали като в мъгла. Отначало дълго и мъчително очакваха да се върнат спасителните катери. Три денонощия екипите оглеждаха мястото на злополуката и събираха плаващи по повърхността предмети. От време на време близките на загиналите, които въпреки настойчивите молби на администрацията не напускаха сградата на пристанището, получаваха сведения, че са намерени още няколко трупа. Беше застудяло и фактически нямаше вероятност някой от пътниците на „Рената“ да е останал жив. Все пак Рейн, както и останалите, хранеше някаква луда надежда. Целият този кошмар му се струваше като лоша шега.

Всичко свърши в мига, когато го извикаха в моргата да разпознае телата на близките си. Ако останките им бяха изчезнали сред тъмните ледени води на Балтийско море, щеше да му е малко по-леко. Но Инга и майка му лежаха тук, пред него, на почернелия цинков плот — чужди и студени — и това вече не оставяше място за никакви илюзии.

Изведнъж Рейн почувства своята загуба съвсем осезателно. Не се разплака, не изпадна в нервна криза както други, които изобщо не можеха да повярват на случилото се. Още от студентските си години беше свикнал да гледа трупове. Именно тогава беше усвоил навика да възприема смъртта като даденост, като факт. Изобщо по характер беше сдържан човек. Но в главата му постепенно зрееше и се оформяше мисълта, че именно той, Рейн Мяяхе, трябва да разнищи тая история.

Никой вече не вярваше, че „Рената“ е потънала при случайна злополука — сблъскване с друг съд, поява на пробойна или от силната буря. Фериботът бе потънал за две-три минути, което беше почти световен рекорд. Дежурният радист дори не бе успял да сигнализира SOS. Освен това спасителните екипи намираха не само отделни вещи и предмети, изплували на повърхността, но и парчета от строшени лодки и мачти, дори няколко разкъсани трупа. Думата „експлозия“ прозвуча на няколко пъти в докладите на експертите — шведски и естонски и, естествено, не слизаше от устата на близките на изчезналите.

„Ако на ферибота наистина е избухнала бомба — разсъждаваше Рейн, — значи е било разчистване на мафиотски сметки. Вероятно сред пътниците е имало някой, когото са искали да убият. И заради това са потопили цял ферибот с деветстотин души на борда? Едва ли. За убийството на един човек няма защо да избираш толкова сложен и труден начин. Много по-лесно е да платиш на наемен убиец, който ще го издебне в някой вход. Може би причината е в товара? Напоследък вестниците често пишат, че през талинската морска митница преминава огромно количество контрабандна стока от Русия и дори от Азия. Това е по-близо до истината.“

Рейн твърдо реши да замине за Талин. Само там можеше да бъде открита някаква следа към тази странна история.

Самолетът излетя и след няколко минути долу се появи тънката пясъчна ивица на крайбрежието, която отстъпи място на сивата повърхност на морето. Имаше вълнение. От въздуха вълните изглеждаха неподвижни, почти като нарисувани, но тук-таме кипваха с бели пенести гребени. Скоро самолетът набра височина и морето изчезна под гъстата пелена от дъждовни облаци.

„И така, в случай че на ферибота е имало експлозия, значи най-напред трябва да се изясни как е попаднала бомбата на борда. Дори да е бил подкупен някой митничар, фериботът си има вътрешна охрана. Трябвало е по някакъв начин да бъде заблудена. А това е изключително трудно. Тази служба винаги е била много по-бдителна и строга от митницата. Стоп! Ами ако бомбата е била сложена в товарното отделение? Например в нечий автомобил? Там е много сложно да се открие. Но до това отделение достъп може да има само пътник с билет. Оставил е колата си вътре, след което е слязъл на брега под някакъв предлог. И ако действително е било така, виновникът трябва да се търси сред онези, които са закъснели или по някаква друга причина не са заминали за Швеция. Само че откъде ли може да се получи подобна информация?…“

Талинската аерогара посрещна Рейн със ситен и досаден дъжд. Тъй като беше само с ръчен багаж, той мина бързо през митническия контрол.

— Добре дошли в свободна Естония, господин Мяяхе — тържествено обяви русолявият дългунест митничар и младият мъж стъпи на родна земя.

Впрочем сега Рейн можеше да нарича Естония „родна земя“ само с известно допълнение. След сватбата с Инга бе приел шведско гражданство веднага щом получи законното право на това. И сега му беше малко странно, че за да постъпи тук на работа, ще трябва да иска специално разрешение от властите. Добре поне, че му беше останало жилището. След гибелта на майка си той трябваше да го наследи. Неочаквано се сети, че няма ключове. Ключовете на майка му бяха някъде по дъното на Балтийско море, а резервните се намираха вътре в апартамента. Естествено, Рейн нямаше желание да разбива вратата. Ето защо отиде в хотел „Виру“, където някога се беше запознал с Инга.

„Информация за закупените билети и за пътниците, които не са заминали за Стокхолм, вероятно ще има при диспечера на морската гара. Само че как да я получа? Ще бъде трудно. Едно е ясно — трябва да го направя час по-скоро, преди да са отишли следователите, които са се заели с този случай. Иначе всичко пропада. Работата ще се проточи цяла година, може би дори повече, а после те ще вдигнат ръце и ще кажат: «Поради липса на достатъчно улики случаят минава към архив.» Не, не съм съгласен така. Ще тръгна по горещите следи и ще открия виновника за това масово убийство.“

Стаята във „Виру“ се оказа точно такава, каквато беше тази на Инга преди десет години. Същият огромен прозорец по цялата стена, от който се откриваше чудесна гледка към Талин, същият малък диван, тапициран с неравен плюш. Едно време в тоя хотел настаняваха само чужденци и оттогава беше останало малко барче в ъгъла и цветен телевизор „Юност“ Ако можеха да се върнат онези години…

С Инга се запознаха съвсем случайно. И то точно по класическия начин. Рейн бързаше за лекции, а тя го попита как да стигне до Вана Тоомас. Беше му на път и те се заприказваха…

Тогава Рейн така и не отиде на лекции. До късно вечерта показваше на Инга старинната част на града, разхождаха се по тесните калдъръмени улички, отбиваха се в сутеренните кафенета. А после Инга го покани в хотела си. Пуснаха го във „Виру“ без проблеми, тъй като тя беше шведска гражданка. Нищо работа, десетина рубли в джоба на камериерката, за да не вдига шум по нощите. През останалите два дни до отпътуването на Инга те бяха неразделни. И повечето време прекараха в хотелската стая.

Когато Рейн се изми и преоблече, часовникът показваше вече пет и половина. До пристанището не беше далече, но той все пак взе такси.

В сградата на талинската морска гара цареше същата тревожна суматоха, както в Стокхолм. По пейките в чакалнята ридаеха близките на загиналите или на безследно изчезналите, напрегнато се взираха в морето с надежда първи да видят завръщането на катерите със спасителните екипи. Някои се опитваха да щурмуват кабинета на началника, за да научат последните новини. Други просто седяха мълчаливо, убити от мъка след неочаквано сполетялото ги нещастие… Естествено, тук нямаше такъв ред и организация, както в Швеция. Хората бяха оставени сами на себе си и с часове очакваха някаква информация. Администрацията дори не беше помислила да им осигури поне някаква храна.

В тази бъркотия Рейн получи нужните му сведения изненадващо бързо и без никакви пречки. За това спомогна фактът, че е „близък на загинали“. Улисаният в грижи началник на гарата дори не го попита защо му е този списък.

В компютърната разпечатка се оказаха имената само на петима души. Оставаше му да научи адресите им и да се опита незабелязано и тактично да разбере колкото се може повече за тези хора.

Рейн почти не се съмняваше, че убиецът трябва да е сред тях. Цяла нощ се въртя в леглото. Детективската работа му беше непозната. Опитваше се да си припомни методите, които използваха героите на Агата Кристи и Жорж Сименон, но те му се сториха неподходящи за случая. Например трудно можеше да си представи как наблюдава входа на някоя къща, прикрит зад вестник, или пък въоръжен с лупа, търси следи по някой перваз. Накрая реши да прибегне към изпитаните методи на своята професия и преди всичко „да постави диагнозата“. Очевидно в детективската практика именно това се нарича „събиране на улики“.

Първи в списъка, получен от диспечерската служба на пристанището, бяха съпружеската двойка Томас и Хилда Свенсен, шведи, ако се съди по фамилното име. Когато избра телефонния номер, записан срещу имената им, Рейн попадна на рецепцията на хотел „Виру“. Служителката от регистрацията с равнодушен глас му съобщи, че семейство Свенсен са заминали за Стокхолм със следващия ферибот, притежание на компанията-собственик на „Рената“. Очевидно те просто бяха закъснели и това им бе спасило живота.

„Ако Инга и мама се бяха забавили, например, ако бяха заседнали в асансьора или пък ако им се беше случило нещо друго — с горчивина си помисли Рейн, — сега те също щяха да са живи.“

Следваше името на някой си Емил Рюйде, четиридесет и пет годишен, търговец.

Рейн набра номера и чу женски глас.

„Вероятно жена му“ — реши той.

Каква беше изненадата му, когато тя каза, че съпругът й е заминал за Швеция, и то през онази нощ.

— Сигурна ли сте? — предпазливо попита Рейн.

— Разбира се. Вчера ми се обади от там.

— Емил много ми трябва. Бихте ли ми дали телефона му в Стокхолм?

— Не го знам. Обадете се във фирмата му, може би там го знаят. Но той трябва да се върне вдругиден със същия ферибот.

— С „Рената“? — попита слисаният Рейн.

— Разбира се. Емил винаги пътува с него…

„Ама че работа!“ — помисли си Рейн и се почеса по тила. Тя дори не знае, че фериботът потъна преди четири дни. А мъжът й си е жив и здрав. Значи й е казал, че заминава за Швеция, а всъщност е отишъл другаде, или (което е по-желателно) си е останал в Талин. Но тук има нещо подозрително. Още повече че е съвсем естествено търговец като него да кара със себе си стока, следователно естествено е и да има достъп до товарното отделение на „Рената“.

Но още по-голяма изненада го очакваше, когато се обади във фирмата на Рюйде. Секретарката най-подробно го разпита кой е, какъв е, защо търси шефа й, при което Рейн, без да му мисли много-много, се представи за служител на „Прибалтика“, чиято собственост беше „Рената“. Накрая секретарката неочаквано го помоли да си остави телефона, като го увери, че Рюйде сам ще го потърси. Дори думичка не спомена за Стокхолм. Рейн се губеше в догадки и все повече се засилваше подозрението му, че именно Рюйде е човекът, когото търси.

След десетина минути телефонът в стаята му иззвъня.

— Господин Рюйде е готов да ви приеме в един часа на обяд. Запишете си адреса…

Значи все пак е в Талин. Рейн усети как го сви под лъжичката. Нима беше открил убиеца?

Офисът на Рюйде се намираше в наскоро построения небостъргач в центъра на града. Скоростният асансьор за няколко секунди качи Рейн на двайсет и шестия етаж и след малко младият мъж стигна до една врата, на която пишеше: „Рюйде и Ко. Експорт-импорт“.

До този миг Рейн дори не се беше замислял какво ще прави, когато открие виновника за катастрофата на „Рената“. Да го застреля направо в кабинета? Да го пречука в някой вход? Да го разобличи пред медиите? Всички тези варианти бяха неприемливи. Види се, най-разумно беше после да се обади в полицията. Но Рейн изобщо не беше сигурен, че в такъв случай престъпникът ще понесе заслуженото наказание. Още повече че съдейки по офиса, Рюйде бе достатъчно богат и следователно щеше да има пари за гаранцията, пък и за подкупи.

Размишленията му бяха прекъснати от секретарката, която отвори вратата на офиса.

— Кого търсите? — строго попита тя.

— Господин Рюйде, имам уговорена среща — малко неуверено отговори Рейн.

— Влезте, чака ви.

Рюйде се оказа съвсем различен от мъжа, когото Рейн си представяше. Зад огромното писалище седеше нисък възплешив дебеланко със събрани очи като на прасе. Кой знае защо, Рейн веднага го нарече за себе си „хамстер“. Може би заради издутите и провиснали бузи.

— С какво мога да ви услужа, господин Мяяхе? — сухо го попита Хамстера и му посочи стола за посетители.

Всъщност Рейн не знаеше какво и как да го попита, защото една непредпазлива дума можеше да провали цялата работа.

— Аз съм мениджър от „Прибалтика“, компанията, чиято собственост са фериботите до Стокхолм — започна той.

— Да, знам я — нетърпеливо го прекъсна Рюйде.

— Името ви е в списъка на пътниците на „Рената“ за курса от шести септември. — Рейн забеляза, че при споменаването на ферибота Хамстера нервно трепна, извърна поглед и взе да потропва по писалището с късите си дебели пръсти.

„Струва ми се, че е «горещо» — помисли си Рейн. — Нима веднага извадих такъв късмет?“

— Да — повтори Рюйде, — купих си билет за този рейс.

Рейн долови известно колебание в гласа му.

— Но за щастие не сте били на „Рената“ през онази нощ.

Рюйде само тъжно се усмихна.

— Ами знаете ли, обстоятелствата се промениха.

— Тъй като сте наш редовен клиент, „Прибалтика“ би могла да ви осигури място на друг ферибот.

— Не, благодаря ви.

— Добре, в такъв случай бихме могли да ви върнем заплатената сума за билета. Впрочем пазите ли го?

Рюйде още повече се изнерви.

— Нямам нужда от това.

— Всъщност — реши Рейн да опипа почвата на друго място — достатъчна е и компютърната регистрация. Ще ви върнем сумата за неизползвания билет чрез пощенски запис на домашния адрес. Бихте ли ми го казали, ако обичате?

— Аз ви моля да не го правите.

Рейн се престори на твърде изненадан.

— Но защо?

Зениците на Рюйде се свиха.

— Не съм длъжен да ви давам отчет за постъпките и мотивите си. Смятайте, че съм използвал билета.

— Това е невъзможно, господин Рюйде. Ние имаме много строга отчетност…

Рюйде извади портфейла си и измъкна отвътре стодоларова банкнота.

— Ето — подаде я на Рейн, — това е за да не пострада вашата отчетност.

Сега вече младият мъж беше сигурен, че Рюйде скрива нещо. И реши да премине към директна атака.

— Вижте какво, господин Рюйде, тази сутрин се обадих на жена ви. Тя е сигурна, че вие сте в Стокхолм. Дори не знае, че фериботът е потънал заедно с всички пътници. А вие сте тук цял и невредим. Нашата фирма провежда алтернативно разследване за причините на злополуката. И ако веднага не ми дадете обяснение защо не сте заминали за Стокхолм и криете това от жена си, ние ще бъдем принудени да ви включим в списъка на заподозрените.

Разбира се, наивно беше да си мисли, че ако действително е бил замесен в потопяването на ферибота, Хамстера веднага ще си го признае. Но Рейн нямаше друг изход и за негова изненада тази стратегия свърши работа.

Рюйде скочи от писалището и бързо закрачи из кабинета. После отново седна и се хвана с двете ръце за главата.

— Е, добре — възкликна той накрая. — Всичко ще ви кажа. Но при едно условие — жена ми не бива да узнае нищо.

— Да, разбира се.

— Господин Мяяхе, нали видяхте моята секретарка? Ако сте я загледали, то като мъж не може да не ме разберете. Чисто и просто исках да прекарам с нея няколко дни. А билетът за вашия ферибот ми трябваше само за заблуда. Нима можех да знам, че „Рената“ ще вземе да потъне? Пак добре, че жена ми гледа само сериалите по телевизията…

На излизане от офиса Рейн огледа секретарката на Рюйде. Наистина беше ефектна жена — с разкошна светла коса, огромни сиви очи, крака от сливиците…