Фридрих Незнански
Късните новини (59)

Смисълът на живота

Трябваше да се върна по същия път. Съвсем незабелязано. А после там каквото ще да става. Там може и да се забележи.

С една дума, капакът, през който се измъкнах недалеч от „Студентска“, сякаш беше изчезнал в дън земя. Ако знаех, че ще се наложи да се връщам, щях да го запомня къде е. Но допреди малко не можех и да си го помисля дори.

Все пак го открих. Никъде не беше потънал. И скобите на стълбичката си бяха на мястото. И мракът беше все така непрогледен. Отдавна съм стигнал до извода, че ако не си мислиш за разните му там пречки и прегради, те сякаш не съществуват. И си вървиш ли, вървиш, тичаш ли, тичаш.

Дори за преследвачите бях забравил. Никакви не се виждаха.

Бяха се върнали с празни ръце. Сега Едуард Николаевич ще им разкатае фамилията! А може и да не успее…

И стената не ме спря — промъкнах се като момченце.

А сега — да си отварям очите на четири…

Писъците на Алка се чуваха отдалече. Явно ония гадове я измъчваха, за да им каже нещо. Не знам защо, но не ми дожаля за нея. Напротив, изпитах някакво злорадство: така ти се пада, кучка проклета. Изобщо в момента всичките ги мразех.

Но колкото и странно да е, акълът ми сечеше като бръснач.

Крадешком минах покрай мазето, където изтезаваха Алла, изскочих на двора и се шмугнах по стълбите към стрелбището.

Какво да взема? Автомат? Пушка?

Пистолет!

Не се оказа толкова лесно, колкото си мислех. Всички сандъци бяха заключени. А катинарите им — толкова здрави, че както казваше Макаровна, сто години да се мъчиш, не можеш ги отвори. Катинарите може и да бяха здрави, ама пък сандъците бяха калпави. Една дъска се откова съвсем лесно. Е, май си разкървавих всички пръсти. Но го забелязах чак когато грабнах валтера в ръце.

Изскочих на двора и видях някаква суматоха при вратата, но нямах време да се заглеждам.

Навярно другояче щяха да се развият нещата, ако в къщата не бях налетял на Светка.

Тая глупачка тихо изписка и аз насочих към нея пистолета.

— Махай се опука! — просъсках й.

Защо го направих — не знам.

Този път извика силно. И аз чух, че писъците на Алла затихнаха изведнъж.

Блъснах Светка от пътя си и хукнах към мазето.

Абе идиот! Поне за секунда да се бях позадържал, тя ми сочеше нещо с очи, но нали като щур бях играл „Бум“ на компютъра и знаех, че най-важното е да лавираш. И да стреляш, да стреляш…

— Къде изчезна бе, хлапе, Принца се скъса да те търси…

Железнозъбият горила така ме стисна с една ръка за гърлото, че пред очите ми се завъртяха разноцветни кръгове. Беше ме причакал при вратата на мазето и сега ме убиваше. Спокойно, като ми разясняваше причините.

— Не е хубаво така, не бива — редеше ги като учител, притискайки ме с тялото си до стената, за да не ритам много. — Аз те учих, тренирах, държах се с тебе като приятел, а ти…

Добре, че за свое нещастие ми напомни как ме е учил да стрелям. Аз натиснах спусъка почти машинално.

Той някак слисано замълча, погледна ме с любопитство, пусна врата ми и изведнъж политна назад, при което тежко се блъсна във вратата на мазето. Едрото му тяло направо я изби.

Не, наистина ви казвам, глупава игра е тая „Бум“. Всичко там е много лесно, стреляш, стреляш и ги ликвидираш гадовете. А в живота…

С една дума, да убиеш човек съвсем не е компютърна игра. А е страхотен ужас!…

Не знам колко време съм стоял като пън, вперил очи в мъртвия железнозъб бияч. Ръцете и коленете ми трепереха, а отзад Светка пищеше, май че и аз крещях… Може би минута, може би час, а може и секунда…

Принца просто ме хвана за ръка и ме повлече към мазето.

— Остави го, да върви по дяволите — каза той, прекрачвайки през трупа. — Дай ми пистолета, синко. Дошъл си да ме убиеш, така ли?

— Да! — креснах пак.

— Ами добре, учи се — усмихна се той, обърна глава към тихо скимтящата Алка и спокойно стреля в главата й. Два пъти.

— Виждаш ли, съвсем лесно е. На, опитай.

Подаде ми валтера.

— Нали помниш какво съм ти казвал: искаш ли нещо, направи го сега и веднага.

Едва сега смътно си спомних, голям кретен съм, честно. По-рано все се чудех защо, когато ветераните разправяха за Афганистан, винаги се получаваше някаква каша: кой, къде и кога е стрелял, нищо не се разбираше. Сякаш че на война хората съвсем изглупяват. Тичат нанякъде, стрелят, а после нищо свястно не могат да обяснят.

Ето че и ние с Принца играехме на някаква глупашка игра. И то съвсем на сериозно, разбирате ли?

Направих крачка към него, за да взема пистолета, а той ме привлече към себе си и каза:

— Тихо, тихо, мойто момче, недей да плачеш…

В същия миг през вратата нахълтаха разни въоръжени мъже с бронирани жилетки.

— Не се приближавайте — каза им Принца.

И аз разбирам, че той наистина ще ме гръмне. И още разбирам, че дори ми се иска да го направи. Както би казал Макаровна: на, живях като грешник и умирам като грешник.

А пък един от мъжете, намръщен такъв, ме попита:

— Негов син ли си?

— Не, не съм му син — отговорих почти през сълзи.

И изведнъж се сетих, че Принца беше убил горката ми безпътна майчица и злобата ми към него се надигна като вулкан! Мръсник! Гадина! Червей!

— Стреляйте! — викнах им аз. — Убийте го!

И те стреляха.

Дори усетих, как пръста му на спусъка потрепна. Дори си представях как ударникът удря в капсулата и тя запалва барута в гилзата. Как барутът се издува на газовете и изтласква куршума с невероятна сила. Той се върти по цевта, все по-близо до главата ми, все по-близо…

Какво ли да си спомня от глупашкия ми живот? Какво трябва да си спомня в последния миг? Изобщо какъв смисъл е имало в него?