Фридрих Незнански
Късните новини (51)

Рижия

— Е, в кой сектор ще играем, Нина Петровна?

— В трети.

Глупачка такава! В първия трябва да играе тая глупачка! Бе как може такова нещо? Направо ще им бръкне в очите, а те не виждат, блеят. Колкото пъти съм гледал „Стърготини“, все съм познавал. А тия тука да не са кьорави?

— Така, значи в трети? И няма да промените решението си?

— Не, няма.

„Майната ти, дърта глупачко. Дръжки ще вземеш, а не сто хиляди.“

Ужас, какво може да направи телевизията с хората. Дори бях забравил, че съм отвлечен. От четири часа седя тука отвлечен и въртя каналите. Да, четири часа, не по-малко. Поне оная кучка да ми беше донесла някаква кльопачка.

— Ей, ти! — ритнах веднъж-два пъти вратата. — Я отвори!

— Какво искаш? — чух гласа й отвън. — В тоалетната ли ти се ходи?

— Не. Искам да плюскам.

— Ще потраеш. Вкъщи Принца ще те нахрани… Ако всичко върви добре.

— Ако всичко върви добре, утре ще те изплюскам за закуска, разбра ли? Така че е най-добре да ме нахраниш сега.

— Казах вече, ще минеш и без това. И кротувай, защото ще взема да изключа бушона и няма да гледаш телевизия.

Е, добре, щом ми върти такива номера, тъпкано ще й го върна. Да не си мисли, че съм преритал за нейната щайга?

Грабнах дистанционното и тъкмо се наканих да го запратя в екрана, нещо ме спря.

— … на това малко ингушко градче, внезапно бяха събудени от започналата стрелба. В течение на час и половина голяма военна формировка под началството на полевия командир Согу Тъкаев превзе милицията, кметството и родилния дом…

Водещата продължаваше невъзмутимо да чете текста, а през това време се мяркаха документални кадри от произшествието. Изгорял автобус. Някакъв мъж се търкаля в локва кръв. По улицата тичат жени с деца на ръце.

Но какво ли ме беше спряло? Нещо се бе мярнало на екрана и веднага беше изчезнало. Някакво лице или още нещо. Нещо, което вече съм виждал. Нещо познато.

— … Все по-често кавказкият конфликт започва да избива извън границите на републиката — продължаваше да дудне водещата. — В Кремъл по този повод още от сутринта се събраха на съвещание ръководителите на силовите министерства, присъстваше и президентът Борис…

И все пак нещо ме спря. Но какво толкова видях? Това сигурно се е случвало на всекиго. Например да не можеш да се сетиш за някоя дума или нечие име. Върти ти се в главата, на езика ти е и си мислиш, че ей сега ще го кажеш. И така се мъчиш един, два, три часа, докато ти писне. Чак на другия ден си го спомняш, и то без повод, съвсем случайно.

— Нашият екип пристигна на местопроизшествието три часа по-късно. Вижте и специалния ни репортаж.

Дали пък няма да покажат нещото? Може би. Пак се паркирах на дивана и вперих очи в щайгата.

— Какво да ти приготвя? — извика Алла иззад вратата. — Имам кокошка и шунка.

— Ми тая заран се събудих от звън на стъкла, строшиха се всички прозорци вкъщи — разказваше някакъв старец на носилка. — Скочих и видях къщата на съседа да гори. Отначало нищо не разбрах, а сетне видях по улицата няколко мъже с автомати. Всички избягахме в градината и се скрихме…

— Кокошката ли да ти стопля, или искаш чай със сандвичи? — викаше Алла зад вратата.

— Бе я се разкарай с твойта кокошка!

— Това доскоро беше автобусна спирка — сърцераздирателно говореше мъжки глас. — А сега на нейно място е останала само купчина желязо…

Ами, купчина желязо. Само дето е малко обгоряла. Като я боядисат, ще стане чисто нова.

— … Опитахме да се срещнем със Согу Тъкаев. Той охотно се съгласи да ни даде интервю, откъси от което предлагаме на вашето внимание…

Ето какво било! Това лице вече съм го виждал. Не, не самия Тъкаев, който взе да крещи срещу камерата: „Аллах акбар!“, ами един друг човек, който стоеше недалече сред тълпата въоръжени мъже. Въртеше глава и оглеждаше наоколо, като държеше автомата си готов за стрелба. Със зелена кърпа, вързана през челото, с бронирана жилетка, облечена над дънково яке и камуфлажен гащеризон.

Да, със сигурност съм го виждал, и то наскоро. Рижа брада, сипаничаво лице, клюндрест нос. И тия студени очи, от чийто поглед те побиват тръпки. Само че къде?

— … Засега това е цялата ни информация за събитията в Северен Кавказ. За по-нататъшното им развитие очаквайте следващите ни…

Къде? Къде ли може да съм виждал тая рижа брада? Но не е било в някой филм, сигурен съм…

Неочаквано зад вратата се чу смях. И не само женски, но и мъжки. Изключих щайгата и се ослушах. Но не можах да чуя нищо ясно. Само глухи гласове и смях.

Значи кучката не е сама в апартамента. Някой е дошъл. Или си е бил тук, но не се е обаждал досега. Ако от Алла не ме беше страх чак толкова, сега вече наистина ме хвана шубето. Мъжете не се лигавят като жените. Веднага ще ми извие врата. Пак добре, че не гръмнах телевизора. Оня щеше да ми разкаже играта.

А Принца никакъв го няма. Пък и за какъв дявол, пита се в задачата, е длъжен да идва? Веднъж вече ме прибра от улицата, не може вечно да продължава така. На негово място хич нямаше да ми пука.

Когато ключът на вратата взе да се превърта, инстинктивно сграбчих дистанционното. Макар че, право да си кажа, не ми придаде кой знае каква увереност:

Вратата бавно се отвори.

— Е, Тарзане, как се чувстваш тука?

Въздъхнах от облекчение и изтървах дистанционното на пода.

— Хайде, тръгвай. Да се прибираме вкъщи. — Принца ми хвърли едно чисто ново кожено яке. — Облечи го, че навън вали.

— Ох, Принце, той ми се държа така нагло, като същински уличник — глезено взе да му се жалва Алла. — Постоянно ме заплашваше, че ако не го пусна, ти си щял да ме изядеш с парцалите…

— Не мога, на диета съм — засмя се той, поразроши ми косата и ме бутна по гърба. — Хайде, давай по-бързичко, че имам много работа.

По дяволите! Значи наистина са приятели. И тогава защо тая кикимора ме фрасна по главата и ме набута в багажника? Да не би това да са някакви майтапи помежду им? И така да си правят общите заварки?

Тримата се качихме в старата й хонда и потеглихме към къщи. Беше се стъмнило вече. Излезе, че тя ме беше откарала чак в Чертаново.

— И тогава грабнах дезодоранта и целия го източих в муцката й!

През целия път разправяше на Принца някакви глупашки истории, а той се скъсваше да се смее. Само веднъж се обърна към мене на един светофар и попита:

— Какво ще кажеш — къде е по-приятно да се пътува: тука или в багажника?

Не му отговорих и мълчаливо се загледах през прозореца.

— Но аз все още не мога да разбера — на шега ли го направи, или сериозно? — обърна се той към нея. — Хайде, признай си, че сте се наговорили да ми погодите един хубав номер!

— Разбира се, че се наговорихме! — обърна се тя весело за потвърждение към мен. — Кажи му, Макс, кажи му, защото той не ми вярва.

— Бе я си гледай пътя!

Принца нервно трепна и каза:

— Така не бива да се говори на дама! В края на краищата вината си е твоя. Трябва да си голям глупак, за да повярваш… Не, бога ми, държи се като същинско дете!

Направо ме вбесяваше това тяхно веселие. Подобни майтапи хич не понасям. Затова, когато пристигнахме, исках веднага да избягам в стаята си. Но Принца ме сграбчи за рамото и тихо каза:

— Не бих желал да си отиваш точно сега.

— Спи ми се — излъгах го намръщено. Но той нямаше намерение да ме пуска.

— Нищо, ще потраеш. Имаме работа за един час, не повече. Пък и ти дори не си обядвал. Иди в трапезарията, там вече е сервирано.

— Ама той не щя да яде! — взе да ръкомаха Алла, като продължаваше да му се лигави. — Предлагах му и сандвичи с шунка, и печена кокошка. Отказа ми.

Щом спомена за сандвичите, аз веднага се сетих за оня с рижата брада, въоръжения от репортажа. И пак ми заседна като трън в мозъка.

— Ще ядеш, или няма? — попита Принца.

За вечеря имаше печена моруна с гарнитура от грах, плодова салата и горещ шоколад. Ометох всичко това за две минути. Кой каквото ще да казва, ама тука кльопачката е на корем. Е, вярно, както излиза, може и да те пречукат всеки момент.

А Принца и тая кучка не бързаха да вечерят. Приказваха за някакъв вертолет с „жълтурка“, за Сибир, майтапеха се с всякакви гибони и батони.

— Така — след четиресет минути Принца си допи виното и стана от масата. — А сега искам да ви покажа нещо.

— Почакай, не съм си допила шоколада — пак му се изглези Алла. — Пък и се чувствам малко уморена. Защо не ни го покажеш утре, а?

— Защото утре си е утре, не е днес. Пък и така говорят само мързеливците. Хайде.

— Е, добре, знам, че няма да ме оставиш на мира…

Тя обърса дебелите си джуки със салфетката и неохотно се надигна от стола.

Кой знае защо, той ни поведе към мазето. Двамата с Алла вървяха бавно по коридора, сякаш се разхождаха, а аз послушно се влачех подире им.

— Този пейзаж го купих при откриването на една изложба. От осемнайсети век е — показваше й той картините, окачени по стените. — А това е Шагал. Между другото, оригинал е. Това пък е Глазунов. Купих го от един музей по някакъв повод. А тази картина е от Шемякин. Нарисува я по моя поръчка. Алчен мръсник, поиска ми половин милион.

— И ти му даде?

— А какво да правя?

— Даа — зяпаше тя наоколо, — добре си живуркаш.

— О, това още нищо не е — изтежкари се той и прегърна тая дебелана през кръста. — Така да се каже, въведение към приказката. Тепърва започва и самата приказка. От следващия завой надясно.

А при следващия завой вече ни очакваха двама от горилите му. Учтиво хванаха Алла за ръцете и й сложиха белезници. Дори не можах да схвана веднага какво точно става. А май че и тя самата не стопли. Защото продължаваше да се хили глупашки и да се оглежда наоколо. Поне се усети да попита Принца:

— Ама това някаква шега ли е?

Той обаче само презрително се усмихна. Лицето му стана някак каменно, непроницаемо. Погледна я, после ми намигна и каза:

— Водете я, момчета!

И момчетата я поведоха. Събориха я на пода и я повлякоха за косата.

— Мръсници! — писна тя. — Пуснете ме! Боли! Принце, нали ти казах… А-а, гадняр такъв?

Той спокойно ме погледна и каза:

— Това е. Сега вече можеш да не се страхуваш. И няма повече да скачаш през оградата, разбрахме се, нали? Минавай като всички нормални хора през вратата. Никой не ти забранява, никой не те спира.

Когато влязохме в стаята, Алла бе вече цялата в кръв. Висеше вързана за ръцете към някаква тръба до тавана и скимтеше като кутре.

— Та такива ми ти работи, Аллочка — приближи се към нея Принца, хвана я за брадичката и, като повдигна главата й, втренчено я погледна в очите. — Не бих казал, че това ще ти е за урок, защото няма да ти потрябва за в бъдеще.

— Моля те — простена тя, а от устата й потекоха кървави слюнки, — недей… Аз дойдох при тебе, за да ти предам бизнеса…

— Не, ти не дойде при мен като гост — прекъсна я Едуард Николаевич, сякаш тя бе ученичка, а той — неин учител. — Ти предпочете да дойдеш като крадец, през задната врата…

— Страхувах се, че няма да стигна до тебе! — скимтеше Алла. — Исках да се застраховам…

— Ето, нали стигна… — меко се усмихна Принца. И без да се засилва много, я тресна с юмрук под брадата. От устата й рукна кръв. Той обърса ръката си в полата на роклята й. — Сега вече знаеш, че с мене шега не бива. А ти си въобразяваше, че ще ти оставя бизнеса на Гибона? Мислеше, че ще ме изплашиш? Мислеше с провинциалните си хитрости да ме изместиш? Не, няма да ти оставя „жълтурката“. Тя ми трябва. И то не за да си гледам кефа. Разбра ли?

— Разбрах — опита се тя послушно да кимне, но главата й клюмна на гърдите.

— Браво, така те искам — отново се усмихна Принца и се обърна към единия от горилите. — Я ми донеси една бира.

Ето какво било! Знаех си аз, че щом престанеш да мислиш как не можеш да се сетиш за едно нещо, и бам! — то само ти идва в главата.

„Я донеси една бира, момче…“ Сякаш виждах пред себе си рижобрадия мъжага с пушка в ръце. Току-що беше стрелял. В стрелбището, което е в същото подземие, ама другата врата. И то само преди няколко дни.

— Нищо няма да ти кажа — изхриптя Алла. — Ще ми вземеш „жълтурката“ на куково лято…

— Ще видим тая работа — усмихна се Принца и се обърна към мене: — Хайде, Макс, вече можеш да вървиш да спиш.

— А? Добре — опомних се аз от вцепенението и излязох от стаята.

„Рижия, жълтурката… — мислех си аз, докато се качвах по стълбите. — И защо ги свързвам така тези две неща?“

В същия миг се чуха сърцераздирателни женски писъци…