Фридрих Незнански
Късните новини (50)

Филателистът

Майор Трофимов и Вела Климова пристигнаха в Москва с един и същи самолет.

Трофимов, който все още не се беше възстановил напълно, идваше да изясни сложните обстоятелства около едно старо дело от времето, когато в Сочи е вилняла абхазката мафия. И смяташе да разпита един изпечен абхазки престъпник, затворен на „Лубянка“.

А Вела беше дошла за някаква конференция по въпросите на хотелския бизнес, както уведомиха Турецки след тяхното посрещане. Защото, щом го видеха по коридора, всичките му колеги бяха започнали да се спират и съчувствено да гледат подире му, сякаш беше осъден на смърт: за никого в прокуратурата не беше тайна, че над главата му като дамоклев меч виси много сложно дело, пълно с трупове. Дори препълнено, защото едва ли не всеки божи ден към него се прибавяше по още един труп.

Току-що му се беше обадил по телефона един ревностен сътрудник на вестник „Московски комсомолец“ с предложение да го посвети в тайнствените обстоятелства, при които е загинал неговият колега на ферибота в Прибалтика… Турецки ядно му бе тръшнал слушалката.

И макар че гостите от юг се бяха изтърсиш съвсем неочаквано, той искрено им се зарадва. Набързо посвети Трофимов в новоизникналите факти около делото на Малахов, които се изразяваха главно в това, че броят на труповете се бе увеличил.

— Такааа — ухилено проточи Трофимов, — с други думи, априлски тезиси. Всичко това ми харесва, мнооого ми харесва. Добре, сега отивам да пораздрусам моя абхазец, но те моля, Саша, когато решиш пак да работиш с Поляков, да ме извикаш. Много ми се ще да го видя. Да, а пък Вела има новини за тебе.

Турецки и Вела останаха сами. Съдейки по външния й вид, човек би казал, че Москва й действа угнетяващо.

Неочаквано Трофимов се върна.

— За малко да забравя. Помолиха ме да ти предам това. Подарък за тебе — уточни той и подаде на Турецки някаква кутийка. — Спокойно де. Никой не се готви да те убива. Ще си умреш от естествена смърт след стотина години — изхили се Трофимов.

— Кой ти го даде?

— Виталий Афанасиев.

Оказа се, че това е сапунерката, капанът за хлебарки, измайсторен от находчивия Виталя Академика, чийто ефект бе демонстриран при първото и последно посещение на Турецки в изгорялата фирма „Светлина“. В момента този подарък наистина му беше добре дошъл. Засмя се и го пъхна в джоба си.

— Вела, не се ли опита още някой да стреля във вас?

— Ох, станала съм толкова разсеяна, че дори и някой да е стрелял, аз не съм чула.

— Къде отседнахте? — попита Турецки от учтивост, за да поддържа разговора. Вела наистина изглеждаше някак умърлушена и разсеяна… — Попитах ви къде сте отседнали, къде живеете? — леко й подвикна Турецки.

— Да живея ли… — сепна се тя. — Как да живея?… Къде да живея? — сякаш този елементарен въпрос я бе поставил в голямо затруднение. С леко раздразнение Турецки се опита да й подскаже:

— Имате конференция, нали? Къде ще се проведе?

— Тя… тя е през следващата седмица.

— Случило ли се е нещо? Как стоят нещата във вашия разкошен хотел?

— Той фактически се изпразни.

— Тоест — как се изпразни? Ами „афганците“?

— Вчера всички си заминаха.

— Къде? — удиви се Турецки.

— Дойдоха в Москва.

— Ама наистина ли всички? И колко души бяха?

— Около две хиляди.

Турецки се хвана за главата. Може би затова атмосферата в града му се струваше толкова напрегната? Това бе направо чудовищна новина. Въоръжена групировка от две хиляди души можеше да причини големи неприятности и много нещастия.

Значи Вела е дошла всъщност, за да му съобщи това. Виж ти, каква мафиотска жена! Турецки я погледна сякаш с други очи. Дявол да го вземе, та нали още в Сочи бе забелязал колко симпатична е!

Изведнъж Вела стана. Турецки смаяно проследи с поглед как тя отиде до вратата и я заключи. „Охо — каза си той, — животът е прекрасен…“ Стана и тръгна към нея, за да я попита защо го прави. Тя обаче обви ръце около врата му и толкова приближи лицето си към неговото, че той усети лекия й дъх. Зажаднял за женска ласка, съсипан от нерви и озлобен от всичко, Турецки усети как главата му съвсем се замая.

— Но какво правиш? — прошепна той.

— Това, което отдавна исках — също шепнешком отговори тя.

Любиха се на бюрото му. А телефонът се скъсваше да звъни.

После го правиха на широкия перваз на прозореца, но този път телефонът обречено мълчеше.

После Турецки извика такси и прескочиха до Елисеевския магазин, купиха каквото им попадна пред очите, плюс няколко бутилки „Хванчкара“ След това отидоха в дома му, където всичко започна отначало. От време на време, когато се уморяваха от ласки, се нахвърляха на храната и виното.

Ето от какво беше имал нужда през всички тези дни. Нито алкохолът, нито картите, нито дори наркотиците помагат при такова положение. Само една жена може да освободи мъжа от умората, раздразнението, злобата и душевната шлака.

— Знаеш ли, имам чувството, че не мога вече да се върна в Сочи — шепнеше тя, като се притискаше към него с цялото си тяло. — Мразя този град, това море.

— Глупавичката ми — увещаваше я Турецки, — как е възможно да мразиш морето? Ако поживееш в Москва половин година, тогава ще разбереш какво нещо е морето. Вие, курортните аборигени, не умеете нищо да цените. Човек трябва да се радва, докато слънцето грее и морето е чисто. Никой не знае докога ще продължи това…

— За какво говориш всъщност? — стресна се Вела.

— Аз ли? — учуди се Турецки, но после схвана: — Не, в леглото никога не говоря за работа, както някои чиновници, нали знаеш: в службата — за жени, а с жените — за службата.

— Е, аз пък говоря. Още не съм ти разказала всичко. Един ден преди да изчезне, Герат доста дълго разговаря по телефона с някакъв мъж, към когото се обръщаше някак странно. Чакай… не, не мога да се сетя сега. Та в този разговор на няколко пъти бе споменато името на Малахов. Тогава не обърнах внимание, помислих си, че Герат е водил два разговора — единия с Малахов, а втория — с някой друг. Но малко по-късно, когато лично предприе издирването на Герат, Малахов ми каза, че е разговарял с него за последен път преди една седмица.

— Моля те, помъчи се да си спомниш името на мъжа, с когото Герат е разговарял. Защото всеки момент може и него да убият. И тогава вече аз няма да науча абсолютно нищо. Пък и трябва да разбереш, че враговете на Герат не са наясно какво всъщност ти е известно. В Москва може да им се сториш наистина опасна.

— Какво искаш да кажеш? И изобщо — кой би могъл да знае, че съм дошла тук?

— За съжаление всеки — мрачно се усмихна Турецки. И неочаквано за самия себе си взе надълго и нашироко да й описва с каква жестокост си служат престъпниците при отстраняването на един нежелан свидетел.

— Да, помня, веднъж ми спомена, че у нас няма програма за защита на свидетелите. Но аз не искам да бъда свидетел. И наистина не знам името на оня мъж, нищо не знам. Знам само, че бих искала да обичам някого. Например тебе. Но мъжете, кой знае защо, имат навика взаимно да се избиват… Ох, боли ме главата… ще ми се пръсне. Аз май наистина ще трябва да си изкарам предписаните нагревки.

Неочаквано Вела трепна, седна в леглото и с широко отворени очи пошепна нещо, което Турецки не можа да разбере.

— Какво ти е, Вела, каза ли нещо?

— Терапевта. Герат наричаше оня мъж по телефона Терапевта. Не мога да си обясня, защо ли дойдох при тебе?

Турецки удивено гледаше тази жена, която за няколко часа в леглото бе успяла да го преобрази и да му подари безценни неща. Изпитваше към нея някакво благоволение, дори не смееше да я докосне. Сякаш беше страстен филателист, който най-сетне е успял да получи мечтаната марка, но може да я държи само с пинцети.