Фридрих Незнански
Късните новини (48)

Свободата

Сега мишените се пръскаха при всеки мой изстрел. Дори ми стана гадно. Изпробвах вече всичко, каквото имаше в това подземие, дори един арбалет с лазерен визьор. Ама и той ми писна. Тогава започнах да стрелям по ръцете и краката на мишените, като се опитвах да улуча летящите парчета, преди да са паднали на пода.

— Стрелбата ти вече е за „отличен“ — усмихна се горилата, когато хвърлих на масата огромния четиринайсетзаряден пистолет.

— Ела пак.

— Писна ми — информирах го аз, докато свалях наушниците.

— Тук вече съм стрелял с всичко. Виж, ако имаше само гранатомет…

— Охо-хо-о! — засмя се той и отвори вратата. — За тая работа трябва да идем извън града. По-рано от две седмици няма да стане.

— Значи ще постреляме пак след две седмици.

Това за гранатомета го изтърсих просто така, интересно ми беше какво ще отговори. Дали Едуард Николаевич наистина е толкова всесилен? Поне засега не бях открил нищо, което той да не притежава или да не е в състояние да направи. Може би ако нямаше нещо, значи просто не го е поискал. Това обаче си е негова лична работа.

В тая къща направо ще пукна от скука. И стрелях вече, и на телевизия се нагледах, всички тайни канали открих… Голяма боза. Само еротика и при това ужасно скучна. Страхотно. Навремето никога не бих казал, че някога може да ми стане интересно да уча. Ама сега ми доставя кеф главно защото вбесявам учителя. А тоя кретен търпи всичко, старае се, гледа да не си загуби заплатата.

До идването на Павел, учителя ми по английски, оставаше още час и половина. Имах време да се пошматкам още из къщата. Може пък да срещна Светка и да си полафя с нея. Отдавна ми се ще, но все не набирам смелост. Оня път се получи малко кофти. По-добре веднага да я бях оправил, отколкото после сама да ми се разсъблече. Ако я срещна, трябва да й се извиня.

Светка тъкмо сменяше бельото в стаята ми. Когато влязох, тя се беше надупила над леглото и прибираше чаршафа. Щом вратата след мене се хлопна, Света трепна и замря.

— Здрасти — спрях се до прага, — как е?

— Здравей — обърна се тя рязко и дръпна полата си надолу.

— Да не ти попречих нещо?

— А, не, тъкмо вече си тръгвах — уплашено възкликна Светка, събра набързо бельото на купчина и като го прегърна, забърза към вратата.

— Ама чакай де!

Тя послушно спря. Страхотно, какво можеш да направиш от човека. Само че не мога да си обясня защо я стряскам чак толкова. Нали няма да я изнасилвам…

— Светка, отдавна ми се иска да си поприказвам с тебе.

— Благодаря ти, че си се застъпил пред Едуард Николаевич — прекъсна ме тя и нервно се огледа настрани.

— Е, голяма работа… Светка, аз… Ще пиеш ли сок?

— Не, благодаря.

— Както искаш. Аз ще пийна.

Налях си сок и дълго пих, извърнал очи към нея.

— Е, хайде да си тръгвам. Имам много работа, пък и…

— Чакай де, чакай, къде си се разбързала? Тука направо ще откача от скука, а ти не искаш да си поприказваме малко. Седни де, какво си се изтъпанила права като ония горили…

Тя приседна на крайчеца на фотьойла, като все поглеждаше към вратата. Сигурно ако бях направил крачка към нея, щеше да изхвръкне от стаята като тапа.

— Светка, извинявай, че… че тогава взех да ти се натискам. Не се сдържах, разбираш ли… Няма да се повтори. Честно.

Нищо не отговори.

— Не мисли, че си длъжна да седиш тука само защото аз съм ти казал. Просто те помолих, това е. В тоя проклет замък нямам дори с кого да си полафя…

— Извинявай, но трябва да ида да си гледам работата — изправи се тя, като от бързане изтърва един чаршаф. — Нямам време, и изобщо… Извинявай…

Е, това е. Пак ми възира. По-добре оня път да я бях изчукал, така и така нищо няма да излезе с нея.

До идването на англичанина оставаше още един час. А аз нямах какво да правя дори за пет минути.

На терасата нямаше никой. И в предния двор. Само двамата пазачи при вратата и един в надстройката. Ужасна скука. Интересно дали ще стрелят, ако се опитам да изляза оттука? Или само ще ми друснат един тупаник? Сигурно ще изям поне някой шамар. Но по-добре да не опитвам.

В задния двор обаче нямаше никаква охрана. Пък и никога не беше имало, поне аз не бях виждал. Защото оградата беше много висока — четири-пет метра. Но можех да се кача на нея с известни усилия. Зад бараката имаше цяла камара от стари бензинови варели. По тях можех да се кача на покрива и оттам да скоча на оградата.

Качването беше лесно, прехвърлянето на оградата — също. Почувствах се почти на свобода. Почти, защото все пак оградата беше много висока. Ако скочех от нея, после нямаше как да се върна. Щеше да се наложи да минавам през вратата. А там са ония горили… Е, свободата можеше да почака, докато набъбне спестовната ми книжка.

Седнах и затворих очи, като се мъчех да не поглеждам към отсрещния бор. Странно, тук дори и въздухът е някак по-различен. А си мислех — какво са пет метра, нали отвън ме чака свободата?

— Как е там горе?

Трепнах от изненада и се огледах. Точно под краката си видях някаква жена. Беше вдигнала глава и ме разглеждаше, засенчила с ръка очи.

— Здравейте.

— Чия е тази красива вила?

— На цар Салтан — измайтапих се аз.

— Ясно. А ти кой си?

— Неговият син, царчето.

— Царчееето? — засмя се тя. — Ами защо тогава висиш на оградата, щом като си царски син? Царските синове не се катерят по оградите. Не е редно някак.

— За тях всичко е редно. Затова са царчета — отговорих й аз по достойнство и си погледнах часовника. Оставаше ми маса време.

— А ще ми кажеш ли, царче, дали тука случайно не живее Принца? — попита тя, при което за малко да падна от оградата.

— Какъв принц? — направих се за всеки случай на ударен.

— Принц Едуард — закиска се хубавицата.

— Живее — потвърдих аз. И какво от това, нали и без това тя знаеше?

— А ти значи си синът му?

— Вие всъщност негова позната ли сте?

— Ами нещо такова… — усмихна се тя. — Имахме вземане-даване, но то беше преди сто години. Разбира се, ти тогава дори още не си бил заплануван. Та как е той? Какво прави? Впрочем аз се казвам Алла.

— Приятно ми е. А аз се казвам Макс. Ами какво прави, добре е, живее като всички останали. Елате му на гости, ще се зарадва. Само че сега го няма вкъщи. Отплува нанякъде още от сутринта.

Но довечера заповядайте. Ще кажете на охраната, че сте негова позната, и те ще го извикат.

— Чак довечера! — въздъхна тя и се почеса по носа. — Довечера не мога. Влакът ми за Прага е в шест часа. Така че явно няма да стане за тая вечер.

— Ами тогава друг път — изправих се аз с намерението да слизам вече. Време ми беше да се готвя за урока по английски. — Довиждане, приятно ми беше да се запознаем.

— Да, да, и на мене. — Алла с въздишка се обърна и бавно тръгна към гората.

И тогава ми хрумна една гениална идея. Оставаха ми още четирийсет минути. Ако побързам, може и да успея.

— Алла, защо не му оставите бележка? — подвикнах след нея.

— Вярно бе! — извика тя и се плесна по челото. — Как не се сетих? Само че… Само че не нося със себе си нито химикалка, нито листче. Всичко ми остана в колата. Ако искаш, ела. Наблизо е, бързо ще стане.

— Не, не мога. Ако скоча, после няма как да се кача. Ще трябва да обикалям през вратата и охраната ще ме спипа.

— О, лесно ще го решим тоя въпрос! — радостно ми махна тя с ръка. — В колата си имам сгъваема стълба. Но ще трябва сам да си я носиш, защото аз закъснявам.

След секунда се озовах на тревата.

— Удари ли се? — попита тя, когато се изправих на крака.

— Нищо ми няма. Хайде да вървим, че времето ми е малко.

— Добре, хайде. Не е далече, на стотина-двеста метра.

Естествено, нямах намерение да предавам на Принца никаква бележка. Просто исках да огледам наоколо. А тая Алла ще замине за Прага и той няма да разбере, че съм излизал. По-късно, ако стане на въпрос, ще му кажа, че просто съм забравил… Разбира се, само в случай че тая Алла ме завари, когато се върне.

Ами стълбата? Ще я скрия на покрива на конюшнята, под изолационната мушама. После ще мога да си се разхождам навън-навътре.

Старата й сива хонда беше паркирана на една поляна недалече от пътя.

— Ти извади стълбата от багажника, а аз ще драсна два-три реда — каза Алла, седна на предната седалка и взе да рови в чантата си. Все пак странни същества са това жените. Кой нормален мъж ще вземе да носи стълба в колата си?

В багажника обаче нямаше никаква стълба. Два пластмасови бидона, крик, чантичка с ключове, резервна туба с бензин, и толкоз.

— Добре де, къде сте я сложили? — викнах аз.

— Виж под брезента! Сега идвам…

Брезентовото покривало беше тежко и ужасно мръсно. Но и под него нямаше нищо.

— Тука я няма — информирах Алла, която вече идваше към мен.

— Разбира се, че няма да я има. Защо ми е стълба? — невинно се усмихна тя и като приближи рязко, изведнъж ме фрасна по главата с капака на багажника. Всичко наоколо потъна в мрак. Земята някак се изплъзна изпод краката ми, чуруликането на птиците се превърна в някакъв гаден писък и ужасно замириса на бензин…

Макар че не, на бензин ми замириса после, когато отворих очи. Разбрах, че лежа в същия багажник, със завързани ръце и крака, точно между тубата с бензин и бидоните. А под мене свистят гумите на колата.

— Помощ! Отворете! Отвлякоха ме! — разкрещях се аз, но веднага ми светна, че няма смисъл. Никой не можеше да ме чуе.

Кофти стана, че загубих съзнание. Да де, ама ако не бях припаднал, сигурно нямаше да се намирам тука… Идиот, за какво ми беше тая шибана стълба.

— Помощ! — закрещях отново, когато колата явно спря на светофар. Опитах се с крака да избия капака на багажника. Дръжки! Само дето си натъртих коленете и си одрасках единия крак в нещо остро. А колата спокойно потегли и продължи нататък.

Чак след двайсетина минути спря.

— Отворете! — веднага се разкрещях аз, като че някой ме коли. — Помощ, отвлякоха ме! Отворете!

И багажникът се отвори. Заслепи ме гадната жълта светлина на гаражна лампа.

— Какво си се развикал, никой няма да те чуе — спокойно каза Алла и ме измъкна за краката като торба с боклук.

— Пусни ме, кучко! — креснах й аз. — За тая работа Принца ще те изяде с парцалите! Веднага ме закарай обратно!

— Да бе, ей сега — измърмори тя и ме изправи на крака. — Само да те почерпя едно чайче. Отвори уста!

— Какво? — не стоплих аз веднага.

— Отваряй си устата, копеленце гадно! — кресна тя и ми тегли такъв ритник под коляното с върха на обувката си, че чак завих от болка. И тутакси се задавих от някакъв мръсен парцал, който тя ми набута в устата. — Виж, така е по-добре — каза тя със задоволство. Извади нож от чантата си, наведе се и преряза въжето на краката ми. После ми метна на главата стара калъфка от възглавница и поясни: — Така няма да ми избягаш. Ще се треснеш още на първия уличен стълб и край.

Най-напред излязохме на улицата, а после влязохме в някакъв вход. Разбрах го по звука на стъпките ни, които се чуваха съвсем отчетливо.

— Внимавай, има стъпала…

Дълго се изкачвахме по някакво стълбище. Май до осмия етаж, ако не съм сбъркал при броенето.

— Така. Сега внимавай да не се спънеш в прага. Стой спокойно да затворя вратата.

Алла махна калъфката от главата ми в малка тясна стаичка. Бутна ме и аз се тръшнах на дивана зад гърба ми.

— Ето че пристигнахме! — каза тя и отново извади ножа от чантата си. — А сега да порежем малко.

— Какво? — изревах, но не можех да скоча от меките възглавници около мене. — Да не си посмяла! Не се приближавай, защото…

— Спокойно бе! — разсмя се тя. — Я какъв си бъзльо! Искам само да ти освободя ръцете. След един час ще вземат да посинеят и ще трябва да те карам в болница. Но хич не си мисли да ми въртиш номера, че… — и извади от чантата си електрошокова палка. — Ей това виждаш ли го? Отсега ти казвам, че много боли.

Освободи ръцете ми и на излизане от стаята ме предупреди:

— Ще те заключа. Не се опитвай да бягаш през прозореца, защото ще си строшиш врата. И няма нужда да си дереш гърлото, защото в тоя вход никой не живее. Ако искаш да пиеш нещо, почукай на вратата. Можеш да гледаш телевизия, а довечера Принца ще дойде да те прибере… ако всичко върви добре.

— Ъхъ. Ами ако не върви?

Вместо отговор чух как се превърта ключът на вратата.

През прозореца наистина не можех да избягам. Стените на тия блокове са гладки като стъкло. Другият вариант беше да почукам на вратата и когато я отвори, да я фрасна с нещо тежко по главата. Да, но преди това тя ще успее да ме тресне с палката. Пък и в стаята нямаше нищо тежко, освен плюшения мечок и телевизора, а него изобщо не мога да го вдигна. Явно ще трябва да чакам… Ако всичко върви добре…

Открих дистанционното между възглавниците на дивана. Изтегнах се и включих телевизора.

— Здравейте, уважаеми телевизионни зрители, вие гледате забавното шоу „Стърготини“. Аз съм човекът без… Индексът Дау Джонс за тая седмица е…

Човекът без име. Точно като Принца. Всъщност кой е той, много бих искал да знам.

— Тази необикновена птица живее по островите в южната част на… Леонардо, как можа да постъпиш така с това младо и невинно…

Ужас. Нищо интересно. Макар че какво толкова ми пука? Сега трябва да мисля за друго — как да отърва кожата си. Дали пък да не кажа на тая кучка, че не съм му син? И край на изпълненията.

— Тази седмица премиерът Черномирдин трябва да се срещне с… Сигурен ли сте, че искате да играете в трети сектор? Помислете си добре. Сигурен ли сте?

Не съм сигурен. Какво ми гарантира, че ако й кажа, няма да ме пречука още тук и на мига, а после да ме хвърли в някой канал. Ами да, със сигурност ще го направи. Не, нищо няма да й казвам.

— Балетът изисква от всеки изпълнител огромни, направо колосални… Нощем не мога да спя, защото те…

Бе я върви на майната си, кретен такъв. И Принца заедно с тебе! А с него и Аллочка! Виж сега какъв тъпанар излязох, как се прецаках сам! Направо ще ми се разкаже играта! И защо ли не го възирах още преди това? Ами от алчност, от алчност. За повече гущери…

— Не познахте. А в следващата игра джакпотът ще бъде вече двеста хиляди. И така, човекът без име се сбогува с вас. Звъннете на…

И най-гадното е, че сега трябва да седя със скръстени ръце и да се пуля в тая щайга, вместо да направя нещо. Но какво?

Нищо, дупка в морето!