Фридрих Незнански
Късните новини (35)

„Бум“

И все пак е някак странно. Изглежда ми нормален човек, не е педал. Но за какъв дявол се занимава толкова с моята особа? Не ще да е заради черните ми очи. Чувал съм, че сиренето е безплатно само на едно място, а тука има какви ли не видове, да ти се вземе акълът.

Човечето с пушката не спира да трепе дяволчетата. Те ръмжат и се пръскат на парчета. Тая игра се нарича „Бум“. Двете нива вече ги минах. Отначало ми беше трудно, ама сега свикнах. Важното е да отскачаш навреме, когато започнат да те замерят с гадостите си. Е, в краен случай можеш да посъбереш няколко аптечки и пак да си жив и здрав. Но аз се старая да минавам без тях, та всичко да си бъде както е в живота. А в реалния живот тия аптечки не се намират на всеки ъгъл. Нямаше ги и тогава, когато Ромка с тайфата си ми дръпнаха страхотен мариз, задето съм продавал вестници в неговия периметър, без да му платя мито. На улицата няма клавиши за повторение, че да си поправиш грешката, иначе добре щях да ги подредя.

Все не мога да свикна, че не съм си в нашата комунална квартира и вече маминият любовник, оня катил, не може да ме бъхти, а спокойно си играя на компютъра и гледам видео до затъпяване. Ама нещо не е наред, кофти ми е. Дали да не му поискам пари? Щом живее в такава къща, сигурно може да ми брои една-две стотачки в зелено, щото, докато седя тука, не съм спечелил и пукната копейка.

— Максим, няма ли да ядеш? — в стаята надникна Светка, малката рижа прислужница. (Интересно колко ли прислужници има тука?) Кучка такава, само с три години е по-голяма от мен, пък го раздава като мамичка.

— Казвай де, ще ядеш ли или не?

— Ух, тъпачка такава, заплеснах се заради тебе!

Едно плешиво дяволче издебна човечето и го прасна с някаква гадория. Екранът веднага почервеня.

— Хайде да вървим, че всичко ще изстине, после трябва да поръчвам друго…

Неохотно станах и се повлякох към трапезарията.

Той вече седеше на масата с чаша вино и бавно отпиваше от нея. Приветливо ми намигна и кимна към масата.

— Здравей. Добър апетит.

Седнах и зад гърба ми тутакси изникна един прислужник. Бухна в чинията ми огромен рак и го поля с лимонов сок.

— Цяла сутрин ли игра на компютъра? — попита той, като вдигна чашата пред себе си. Веднага му я допълниха. — Внимавай, ще си повредиш очите, а после трябва да слагаш очила.

— А какво друго да правя? — Аз също делово вдигнах чашата си и в нея наляха нещо. — Тука не ходи, там не ходи. Нямам с кого да си поприказвам, само Светка е на мойта възраст, ама тя се тежкари, като някаква принцеса е.

— Коя е тая Светка? — намръщи се той и погледна прислужника.

Отпих от чашата си. Ега ти, отвратително, гроздов сок. Поне биричка да ми бяха дали, щом като ще ме хранят с раци.

— Камериерката — тихо отговори прислужникът.

— Разбери каква е работата — недоволно промърмори той и отново се обърна към мене. — Значи ти е скучно, така ли?

Свих рамене и започнах да се занимавам с черупката на рака. Слава богу, поне знам какво да правя с щипците.

— И с какво искаш да се заемеш? — Той избърса устата си с колосаната салфетка. — Велосипедът омръзна ли ти?

— Накарах се.

— Добре тогава — сви рамене той. — А за гимнастическия салон какво ще кажеш? Да поизтормозиш желязото.

— Ами, желязото! — Разтрошеният рак отплува под носа ми и на негово място се появи плодова салата. — Всички тия уреди са голяма тъпотия. Цялата ти енергия отива в мускулите.

— А ти значи искаш да бъдеш умен? — подсмихна се той.

— Е, общо взето — да.

Странен въпрос.

— Похвално, моите поздравления. В такъв случай ходи в библиотеката. Кой най-много ти харесва? Достоевски, Толстой, Сартър, Платон, Ницше, Кафка, Маркес?

— Джеймс Хадди Чейс — отговорих аз.

Той така се разсмя, че прислужниците се спогледаха.

— Нямам го, от тия книжки имам само „Конче-вихрогонче“…

Накрая се успокои, изпи си виното и отмести чинията.

— Имам и братя Грим, но тази литература ще бъде твърде сложна за тебе. Значи, доколкото разбирам, при нас с теб се получава следната картинка: на училище не ходиш, не искаш да спортуваш, да четеш — също, нямаш какво да правиш и през цялото време скучаеш. А, позволи ми да се заинтересувам, какъв искаш да бъдеш, когато пораснеш и станеш възрастен чичко? Цял живот ще миеш прозорци и ще поднасяш сандвичи, така ли?

Не му отговорих.

— Искаш ли да ти разкажа как ще се развие по-нататък животът ти? — Той извади пура от една кутия, а прислужникът веднага му поднесе огън. — Всичко при теб ще бъде дори много просто. Пошло и банално. След година ще решиш, че си достатъчно пораснал, и ще се присъединиш към някое улично братство. Когато разсъблечете първия льохман, ще ви изпаднат малко парици. Това така ще ти хареса, че ще решиш да продължиш. Ще ти се лепне някоя повлекана, дето е бутнала на всичките ти братоци и вече е дошъл твоят ред. На втората или третата акция ще те арестуват и ти ще изгърмиш, но вече не като малолетен. А когато те освободят, ще се окажеш пълен непрокопсаник. Никъде няма да те вземат на работа, защото нищо не умееш да вършиш, а твоите братоци вече ще се разхождат с по някой мерчо и също няма да ти обърнат внимание. И ти ще започнеш да попийваш. Или ще се навърташ из пивниците да живееш от милостиня, или пак ще опиташ да обереш някого. Е, а продължението го знаеш.

— И всичко ще стане точно така, а? — измърморих аз и посегнах към пурите. Но в същия миг капакът на кутията се хлопна под носа ми. — И откъде знаете?

— Едно птиченце ми каза. — Той издуха към тавана цяло кълбо дим. — Израсъл съм на улицата. Има и още един вариант. Може навреме да те прибере някой доброжелател, привърженик на трудолюбието и справедливостта. Ще те изучи за автомеханик, ще те настани в някое общежитие и ти ще станеш бачкатор. Ще изкараш две години в армията, после ще си намериш работа в някой завод, ще получиш стая и цял живот ще откараш край някоя машина. Ще се ожениш за някое момиче от заводския стол, ще ви се роди син, дебело сополиво бебе, и всичко при теб ще си бъде в реда на нещата. Та това са двата варианта, други няма. Дори не знам кой е по-добрият. На тебе кой ти харесва повече?

— Никой. И изобщо защо ми четете конско? Голям учител се извъдихте! Затворили сте ме като някакъв идиот в тая къща, не ми давате нищо да правя, мангизи не ми плащате и на всичкото отгоре ми четете конско. А за това време, дето кисна тука, щях поне сто гущера да изкарам. И изобщо искам да си ходя.

Той втренчено ме изгледа и тихо каза:

— Щом искаш, ставай тогава и се махай оттука. На вратата ще си получиш твоите сто долара и жетонче за метрото. Прав ти път и всичко добро.

Ами хубаво. Станах от касата и тръгнах към вратата. Я го виж ти какъв принц се извъдил. Ще ми разправя врели-некипели какъв щял да ми бъде животът. Каквото си искам, това ще правя. И никой няма да ми заповядва.

— Чакай! — викна той, когато вече бутах с крак вратата. — Имам за теб едно предложение.

Спрях се.

— Колко печелиш на ден? Половин рубла? Сто рубли?

— Зависи — свих рамене.

— Аз ще ти плащам двеста — каза той. — По двеста долара всеки ден, докато си тука. Става ли?

Двеста долара? Изгодно е по сегашния курс. И то всеки ден. Не е малко. Като се пошматкам тука десетина дни, може да изкарам за една кола. А после ще го възирам, преди да му е хрумнало да ме изгони. Щото няма да ми плаща цяла година я.

— Плюс дрехи, храна и всичко друго — добави той.

Обърнах се и бавно тръгнах към масата. Ама тоя е направо откачил. Да не би пък да ги печати тия гущери?

— Тези пари ще внасям на твое име в банката, а спестовната книжка ще ти бъде под възглавницата. Можеш да теглиш, когато си поискаш. Става ли?

— Ами дъртите? — тихо попитах аз.

— С тях ще се споразумеем — усмихна се той, — ще им кажа, че те вземам в специален интернат за особено надарени деца. Хилядарка ще им стигне ли, как мислиш?

— Е, и какво трябва да правя? — попитах недоверчиво.

— Чудесно — кимна той, — значи се разбрахме. Ами нищо. Просто ще живееш тук и ще правиш каквото си поискаш. Ще учиш, ще почиваш, ще се готвиш за някой институт. С една дума — каквото правят момчетата на твоята възраст.

— Ъхъ, само че за тая работа не им плащат пари. — Аз все още не можех да загрея какво в края на краищата се иска от мене. — И какъв е пък тоя институт?

— Какъвто сам си избереш сви рамене той и стана. — Само че първо трябва да завършиш училище.

Жестоко! Така и за някое апартаментче ще мога да спечеля.

— Това е — обобщи той и си погледна часовника. — Ще си почиваш една седмица, а после ще ти наема учители. Какво игра толкова с компютъра? На преферанс ли?

— Не — усмихнах се аз. — Тая игра с картите е много трудна. На „Бум“.

— Жалко. Интересна е. Ти обичаш да стреляш, така ли?

— Ами не знам, не съм опитвал.

— А искаш ли? — присви той хитро едното си око.

— Може.

Погледна един от горилите си и оня мълчаливо кимна.

— Ами вземи, че опитай тогава…

За стрелбище беше пригодено едно огромно мазе. Имаше наушници, движещи се мишени, всичко беше както си му е редът. И купища оръжие. Най-различно. Наше, американско и още някакво. Пистолети, автомати, пушки с лазерен мерник. Направо цял арсенал.

На влизане се сблъсках с трима мъжаги. Единият, с рижа брада, тъкмо слагаше в пирамидата взетия М-16. Погледна ме и каза:

— Я, момче, тичай да донесеш по една бира.

Почти бях хукнал за бирата, но се усетих навреме и бързо му отговорих:

— Я по-добре ти ми донеси.

— Какво? — изненадано ме погледна той. — Ти с кого говориш така бе, ситен? Аз ще те… — и протегна към мене косматите си ръце, но тогава между нас застана горилата, дето ме беше довел.

— Той не работи тука, а живее.

— Ааа, не знаех.

Рижобрадият ме стрелна с очи, след което тримата излязоха.

— Кои са тия? — попитах горилата, когато масивната желязна врата се затвори след тях.

— Дошли са при Принца по работа — отговори той и въздъхна.

— Другия път гледай да не им говориш така. Те са кавказци, буен народ. Ще те халосат зад врата и ще останеш сакат за цял живот. Сетне върви да се оправяш с тях.

— Нека само да опитат — взех от полицата един пистолет и го повъртях из ръцете си. Жестоко: той тежеше бая, същинско бойно оръжие. — А Принца как се казва?

— Принца — горилата сви рамене и пусна транспортьора с мишените.

— Така му пише в паспорта ли? Принц Помазаник Кралски?

— Не знам — дори не се усмихна той. Взе една пушка и стреля два пъти, без да се прицелва. Две мишени се пръснаха на парчета като плешивите дяволчета в компютъра.

— Какъв е? — продължих аз с въпросите и взех да се прицелвам.

— Какво работи?

— Принца си е принц.

Той остави пушката на мястото й и взе някакъв малък автомат.

Аз стрелях един-два пъти, но не улучих.

— И къде се учи за принцове? — поинтересувах се. — И аз искам да стана принц.

— Всеки иска — усмихна се горилата и пусна един дълъг откос. Веднага се пръснаха няколко мишени. — По-добре да питаш него.

— Ясно. За всичко все него. Ами добре.

Отново се прицелих и стрелях. И този път не улучих.

— Не така — горилата остави автомата и дойде при мене, — дай да ти покажа.

— Искам сам.

— Дай де. Така никога няма да се научиш. — Той хвана ръката ми и взе да се цели. — Ей така, внимателно. И не го стискай като страхопъзльо, отпусни си ръката. Дръж го нежно, като птичка. Сега издишаш въздуха. И съвсем плавно натискаш спусъка.

Чу се гърмеж и мишената се разлетя на парчета.

— Сега опитай сам. — Той пусна ръката ми. — Може би трябва да вземеш по-лек пистолет, защото тоя рита силно.

— Не, тоя ми харесва. — Вдигнах пистолета и започнах да се целя.

— Както кажеш — сви рамене той.

Издишвам и плавно натискам спусъка. Куршумът отнесе едната ръка на мишената.

— Ето, вече е по-добре — усмихна се горилата. — Успокой се, недей да нервничиш и всичко ще бъде наред.

Издишвам и плавно натискам спусъка. Втората мишена остана без един крак. Всъщност аз се целех в главата, ама и това не е зле.

— Дай да го презаредя.

— Искам да стрелям с автомат.

— Избери си.

Издишвам, плавно натискам спусъка. Изтрещя дълъг откос и пръсна две мишени наведнъж.

— Браво. Само че стреляй с къси откоси. Иначе започва да танцува в ръката ти и от него няма никаква полза. Трябва ти навик.

— Ясно.

Издишвам, натискам плавно. Още три мишени…

С една дума, когато след един час оставих тежкия автоматичен пистолет, в краката ми имаше огромна купчина блестящи разнокалибрени гилзи, а ушите ми пищяха като локомотивни свирки.

— Какво, омръзна ли ти? — усмихна се горилата.

— Не, просто ми писнаха ушите — свих рамене аз. — Излиза ли нещо?

— Като за начало е добре — каза той, прибра оръжието в пирамидата и отвори вратата. — Щом поискаш пак да стреляш, обади ми се. Аз съм тука всеки ден от сутрин до вечер.

Някак ми се отщя да играя на компютъра. Пошматках се из двора, надникнах в бараката, но и колелото ми беше дошло до гуша. Тръгнах към къщата, поне видео да погледам, защото изобщо нямах какво да правя. Странно, колко често си бях мечтал да не правя нищо, да се излежавам по цели дни, и ето на, получих си го — хак ми е. От скука може чак да те избие на песни…

На вратата отново се сблъсках с кавказците. Само че този път те не ми обърнаха никакво внимание. Разговаряха с някакъв шишко, ниска и плешива шамандура с очила. Рижият му съскаше нещо, като навсякъде пръскаше слюнки и яростно ръкомахаше.

— Ей, приятел, за какво нареждане говориш, а? Нас какво ни засяга, че те са заминали, а? И що за птица е тоя Поляк, а? Ние как се разбрахме, а? Защо постъпваш така с нас, кажи!

Плешугата само се усмихваше глупашки и току разперваше потните си ръце. Когато минах покрай тях, всички изведнъж млъкнаха и изчакаха да се отдалеча.

— Ей, Макс! — викна ми един от горилите, който ме срещна по стълбите. — Не си ли виждал кавказците? Отидоха ли си?

— Стоят пред вратата и се карат — отговорих. — Крещят като на пазар.

— Слава богу — въздъхна той с облекчение, — защото Принца иска пак да поприказва с тях.

След малко те профучаха нагоре по стълбището. Последен бързаше шамандурата, който се беше запъхтял и с всяка крачка се потеше още повече.