Фридрих Незнански
Късните новини (34)

Хроника

Слава богу, Ира беше жива. Просто спеше. В тази загубена четиридесета болница Поляков не можа да научи нищо от никого. Не само че никой не знаеше къде е изчезнал Степан, но, изглежда, че и никой не подозираше за неговото съществуване.

Вячеслав Георгиевич се свърза с майката на Ира, както се предполага, бъдещата му сватя, и в продължение на няколко часа двамата успяха да приберат момичето вкъщи. Ира възприемаше всичко като весело приключение, започнало с тайнственото изчезване на Степан, сякаш той бе избягал със счупените крака. Но майка й, самотна жена на четиридесет години, професионален преводач от италиански, се оказа по-проницателна. Без излишни въпроси тя веднага пристигна след обаждането на Поляков и само като погледна разтревоженото му лице, съобрази, че и дума не може да става за някаква шега. От джоба й стърчеше новият брой на „Иностранная литература“.

Съществуваше и още едно обстоятелство в полза на това нейно поведение: тя от пръв поглед страшно хареса този объркан, но необикновено мъжествен човек. И на секундата се закле, че ще смени глупашките си рогови очила с контактни лещи.

— Имате ли къде да се скриете? — попита Поляков.

— Само преди седмица се нанесохме в ново жилище, дори нашите приятели и роднини още не знаят къде сме.

— Чудесно, стойте си вкъщи. Няма да се обаждате по телефона и никакво излизане навън.

— Ами как ще стане с пазаруването? Какво ще ядем?

— Ще направя голяма поръчка и онова, което ще ви доставят, ще стигне минимум за една седмица обсаден живот.

— Значи цяла седмица никой няма да ме закача? — предпазливо попита майката на Ирина. — Та вие сте просто вълшебник! Най-после ще мога спокойно да поработя! До края на месеца трябва да преведа още пет авторски коли.

И в травматологията Поляков реши всички въпроси сравнително бързо.

— Но на момичето му трябва болничен режим, болничен, а не домашен! — напразно се горещеше лекуващият лекар, безсилен да се противопостави на енергичния напор, с който Поляков осъществяваше евакуацията на Ирина от болницата. — Та то е със счупен крак!

Поляков го притисна в един ъгъл и като го хвана за яката, тихо, но заплашително произнесе:

— Слушай сега, докторче! А на момчето, дето лежеше в съседната стая, какъв режим му трябваше?

— Не разбирам за какво говорите, кое момче? — извряка „докторчето“. — Последната ми смяна беше преди цели три седмици. Току-що се връщам от отпуска, вижте!

За доказателство той запретна единия ръкав на престилката си и демонстрира доста приятен слънчев загар.

Поляков го отблъсна от себе си с ясното съзнание, че тук от никого няма да узнае истината. Както и че час по-скоро трябва да тръгнат, за да заведе момичето на безопасно място.

На идване беше оставил волвото пред болницата, а пред черния вход бе поръчал да дойде такси.

Ира, която трябваше да държи крака си нависоко, бе настанена на задната седалка, при което гипсираният й крак леко се подаваше през отворения прозорец. А майка й, без да обръща внимание на настоятелните молби на Поляков да побърза, се върна в стаята да прибере от хладилника останалата храна, която бе донесла на дъщеря си, разни бурканчета, шишета, пликове — няма да ги оставя на врага я!

Когато потегляха от болницата, Поляков се обади на Кривцов по мобифона:

— Благодаря ти, Пьотър Романович, колата не ми трябва повече. Изпрати някого да я вземе.

— Реши ли вече проблемите си? — малко изненадано попита Кривцов.

— Засега те ме решават — призна Вячеслав Георгиевич. — Май ми продадоха купони за килим. Е, хайде, бъди жив и здрав.

Таксиметровият шофьор неочаквано спря и посочи на Поляков да се обърне назад. От страничното крило на болницата бе излязла някаква медицинска сестра, която тичаше към колата и размахваше вестник.

— Вие… вие ли сте Поляков? — задъхано попита тя. — Защо не казахте веднага? Поръчаха ми да ви предам това.

И пъхна през прозореца един брой от „Московски комсомолец“.

— И кой ви поръча?

— Ами някакъв старец — сви рамене сестрата и хукна обратно.

Таксито потегли. Поляков повъртя вестника из ръцете си, разтръска го, разтвори го, но оттам не изпадна нищо. Тогава хвърли бегъл поглед по страниците. Като че нямаше нищо особено. Телевизионните програми… Карикатури на Меринов… Интервю с Павел Буре… Хроника…

И изведнъж… Не повярва на очите си.

„Снощи недалече от станцията на метрото «Ботаническа градина» бе намерен в безсъзнание двайсет и три годишен студент от Института по кинематография с голямо съдържание на клофелин в кръвта и сериозни счупвания на двата долни крайника. Причината за откритите тежки телесни повреди все още се изяснява. Пострадалият е откаран в болница «Склифософски».“

Причерня му пред очите, дори му се зави свят. Смачка вестника и го набута в джоба си. Спътничките му нищо не бяха забелязали, така че нямаше смисъл да ги плаши със страшните новини.

— Шефе, аз ще сляза на Сухаревския площад, а ти, когато пристигнете, отнеси момичето до апартамента.

И даде на шофьора петдесетдоларова банкнота.

Максимум за половин час таксито щеше да откара Ира и майка й, преводачката, в Новогиреево, където неотдавна се бяха преместили…

Майката с надежда попита:

— Но вие ще ни навестявате, нали?

— Вячеслав Георгич — каза Ирка, като ококори големите си сини очи, — моля ви, нека Стьопка, като си дойде, веднага да ми…

Поляков мрачно кимна и слезе от таксито.