Фридрих Незнански
Късните новини (32)

Вилата с метро

Понадигнах се в леглото и направо се чалнах.

Когато пристигнахме с чичкото, всичко тука ми се стори сиво и мрачно. Дори си помислих — ами, никакъв баровец не е той, макар че къщата му е на два етажа, а вместо покрив има стъклен купол, — три дни да го миеш, не можеш го изми. Всичко наоколо беше скучно, сиво, мръсно; по пътечките в градината жвакаше кал под краката ни. В колибката при вратата скимтеше и се отръскваше огромен мокър пес. Изгледа ме така, сякаш се гласеше да ме заръфа по крака, но чичкото каза:

— Фу, Пинчър!

И това чудовище ми обърна задник.

Как може такова страшилище да го нарекат Пинчър!

Пред вратата на къщата ни посрещна едър здравеняк с белег през цялата физиономия — бандит ви казвам, същински бандит, имам набито око за такива. Опита да ни се усмихне, но само оголи зъби. Чичкото му кимна, без да поздрави, и рече:

— Той е наш гост, казва се Максим. Ще му постелеш горе. Кажи на Татяна да донесе вечерята, и по-бързо.

А навън гърмеше и се лееше дъжд като из ведро.

Скришом се радвах, че готино съм се уредил, поне за тая вечер. Представях си какво щеше да ми е, ако сега се мотаех из улиците, зъзнещ и мокър като огромния Пинчър при колибката, и ако си блъсках главата къде да прекарам времето и какво да правя по-нататък. Става дума за днес, реших аз, за утре не мисля, хич и не искам! Щом дойде това утре, тогава ще му бера грижата.

Тръшнах се във фотьойла пред камината (да пукна, ако лъжа — истинска камина, каквато съм виждал по картинките!) и почти веднага съм заспал. Повече нищо не помня. Само миризмата — една такава апетитна, на готвено месо, чак слюнки ми потекоха насън, но така и не можах да отлепя очи.

Май че после някой ме взе на ръце и ме понесе нанякъде. Но твърде е възможно само така да ми се е присънило. Така-онака, с една дума, не знам колко съм спал, навярно дълго време, но ме събуди лъч светлина. Обърнах се на другата страна, за да се скрия от тоя противен лъч, който направо ми бъркаше в очите. Но пак не можах да се скрия, защото друг, точно такъв лъч, започна пак да ми пречи да спя.

Е, отворих очи… и направо се шашнах, ви казвам! Виждам пред себе си огромен креват, белоснежен и разкошен, под някакъв прозрачен балдахин, който пада на някакви въздушни гънки надолу, а малко по-назад — огромен прозорец, през който ослепително сияе слънцето между изумруденозелени листа. Само че в цялата тази необикновена красота имаше един съществен дефект: сред пухените възглавници и завивки, сред тая изключителна белота, стърчеше някаква рошава глава с много мръсна според мен мутра, която освен всичко друго се пулеше насреща ми.

Исках да я скастря с някой по-остър лаф, та занапред да не се блещи пред сънените хора, но в последния момент съобразих, че това си е моята мутра, че гледам отражението си в някакво огледало.

Жестоко! Такива огледала съм виждал само по филмите. Е, може би и в крайградските къщи на баровците, когато им миех прозорците. Никога не бях си помислял, че ще ми се случи да спя до подобно огледало.

— Охоо! — възкликнах, защото изведнъж ми светна, че в огледалото се отразявам не само аз. Искам да кажа, че белите пухени завивки, балдахинът, слънцето зад прозореца си бяха съвсем истински, а не нарисувани на някаква картинка.

Огледах се…

Е, право да ви кажа, момчета, едва не подпикнах. Такива работи не стават, но все пак аз седях сред тая красота — навън слънцето блестеше, завивката беше като чист сняг, а отгоре лежаха мръсните ми ръце. Сигурно това е най-върховният кеф в живота — да лежиш мръсен сред такава чистота. Все едно като малък да минеш с новите сандали и белите панталонки през някоя мръсна локва, дълбока до коленете.

Е, честно казано, не съм опитвал, но виж, Борка на съседите, който скрибуцаше на цигулка, веднъж наджапа в такава локва с белите панталонки заради един бас. Няма да ви разправям, че после бая си изпати от баба си. И досега помня как ревеше!…

С една дума, излюпих се, слязох от кревата. Долу на двора обикаляше край колибката си вързаният на синджир огромен Пинчър, а някакъв широк мускулест гръб, мокър и лъскав от пот, се беше навел пред вратата на бараката. Но може би това изобщо не беше барака, а нещо подобно. Бараките обикновено са мръсни, а това беше съвсем чиста къщичка, покрита с розови керемиди. И целият двор беше чист, с цветни лехи, бухнали като ябълков сладкиш във фурна. Сигурно специално ги засипват с пръст, за да са толкова високи и закръглени.

По лехите имаше цветя и още някакви странни растения, такива дори не бях виждал. Но после, като се позагледах, открих, че това са истински борчета и други дръвчета, само че не по-високи от храст.

Представете си например един огромен кичест бор, който се извисява чак до небето. Представихте ли си? А сега си въобразете такъв бор — и кичест, и с як дънер — да расте в саксия. Ето такива борове имаше по лехите.

От вратата на бараката — или къщичката — се чуваха неясни звуци, някакво дрънчене. Явно гърбът търсеше нещо, но не можеше да го намери.

Внезапно мернах на стената на бараката истинско колело! Направо трепач! Възрастните не карат такива. Подобни колела се произвеждат в чужбина специално за момчета на моите години. Цял живот съм си мечтал за такова колело. А сега то стои там подпряно и си лъщи на слънцето.

Зазяпах се по това чудо, но изведнъж гърбът направи рязко движение и аз бързичко се скрих зад завесата. Само това оставаше — да си помислят, че шпионирам.

В този миг усетих студени тръпки. Навън сигурно беше горещо, но тука беше хладно… дори, бих казал, студено. Особено след като човек току-що се е измъкнал изпод пухените завивки.

Реших веднага да навлека парцалите. Ама ядец! На фотьойла бяха проснати съвсем нови панталони и риза, но не бяха моите. Тях никъде не ги видях. Отначало дори се притесних, щото няма да излизам гол от стаята я, а чужди дрехи не ми трябваха, да не съм някой рекетьор.

Огледах навсякъде, дори под леглото надникнах — няма ги и това си е! Не ми оставаше нищо друго, освен да премеря ония на фотьойла.

Я гледай! Оказа се, че и панталоните, и ризата са ми по мярка.

Завъртях се пред огледалото — па така, па онака, — оставаше ми само една цигулка в ръката и щяхте да видите пред себе си маминото синче Борка зубрача! Досмеша ме и си намигнах, но в същия миг вратата се отвори и аз си останах като някое момиче пред огледалото, не успях да отскоча. Когато скришом се погледнах, бях червен като рак, дори още по-червен.

С една дума, в стаята влезе някаква лелка с вдигната прическа и престилка. Тя ми каза:

— Добро утро! — и взе да оправя кревата.

Жестоко! Знаех, разбира се, че баровците си имат прислуга, която им готви и им оправя леглата, но никога не съм си представял дори, че някога и на мен ще ми оправят леглото.

Бях в страхотно положение, ще ви кажа аз. Облякъл чуждите нови панталони и застанал пред огледалото по цялата стена, а възрастната лелка ми оправя леглото. Да се покензаш от кеф!

— Закуската е на масата в гостната — каза тя и ми се усмихна.

Абе жестоко! Закуската ми била на масата!…

— А къде са ми панталоните? — попитах.

— Изхвърлих ги.

— Тоест как сте ги изхвърлили? — възмутих се аз. — Как така сте ги изхвърлили? И кой ви разреши изобщо да ми изхвърляте дрехите?

Тя пак ми се усмихна, сякаш че нищо не съм казал.

— Едуард Николаевич нареди.

— Да си изхвърли неговите панталони, а моите няма защо да пипа!

— В тази къща — спокойно каза тя и ме погледна така, че тръпки ме полазиха, сякаш учителка от горните класове ме е хванала с цигара в клозета, — в тази къща всичко решава Едуард Николаевич. Кое да се пипа, кое да се изхвърли… и така нататък.

— И с какво ще си отида вкъщи? — разтревожих се аз. Явно беше, че щях да си видя старите дрехи на куково лято.

— Къде? — изненада се лелката.

Тая глуха ли е?

— Вкъщи, къде! — креснах аз. — При мама и татко.

Излъгах я, както разбирате — и за вкъщи, и за мама и татко, но много ми се искаше да й кажа нещо гадно, за да я изкарам от кожата, защото беше толкова невъзмутима, същински паметник с престилка.

— Едуард Николаевич каза, че те е поканил да поживееш тука.

— И какво от това?

— Ами щом Едуард Николаевич е казал, значи засега няма да си ходиш.

— Брей да му се не види! — възмутих се аз.

Лелката ме погледна внимателно, а после, момчета, се случи нещо, което няма да повярвате. Как успя — не знам, но подскочи към мене като котка и шат-шат-шат! — за една секунда останах гол. Направо да се окензаш, нали? А тя само ме побутна и рече:

— Върви да се изкъпеш, бостанско плашило. А после ще закусиш.

Честно ви казвам, не се обидих. Тя си беше само една лелка и нищо повече.

Е, за банята, за разните му там хавлии, шампоани и сапуни-мапуни няма да ви разправям. Ама водата след мене остана чернилка. След нея пък аз лъснах. И така, облякох се, сресах си косата и отидох да ям вкуснотиите, които бяха на подноса върху масата. Имаше хрускави препечени филийки с протекъл кашкавал, портокалов сок, ананасови резенчета, пържени яйца с едри парчета сланина ли беше, или месо със сланина, такова нещо не бях кусвал. И каша — нещо като овесени ядки, само че по-вкусно. И със захар. С една дума — натупанчих се яко и си помислих, че е време вече да спирам.

Тъкмо тръгнах към вратата и отнякъде изникна същата лелка с престилката и каза, че Едуард Николаевич е излязъл с колата по работа и е заръчал да се чувствам като у дома си, но никъде да не мърдам.

— А на двора може ли?

— Щом искаш да се разхождаш, може — каза тя и си отиде.

Че какво ли ще прави човек на двора, освен да се разхожда, пита се в задачата?

Още щом се показах на площадката пред вратата, Пинчър изскочи от колибката и заканително заръмжа с оголени зъби. Аз му се изплезих, което, изглежда, още повече го ядоса, но така и си останах с изплезен език, защото просто нямах сили да си затворя устата.

Вие виждали ли сте някога гърбици за скейтборд?… Не? И аз. Но сега видях. В дъното на двора се издигаше странно съоръжение с полегати жлебове, по-малки и по-големи. Такова нещо съм гледал по американските филми, скейтбордистите правят по него различни акробатични фигури. Те ги правят, а аз се пукам от завист, че те могат, пък аз не. Защото никога през живота си няма да имам такова нещо.

Сега стоях пред истинска площадка за скейтборд и се пулех като олигофрен. Интересно, кой ли тренира тука? Със сигурност не е оня чичко — как беше, Едуард Николаевич! Пък и колело… скейтборд… Може би тук живеят момчета на мойта възраст? Или поне се отбиват насам?

Замислих се. Спомних си как внимателно ме разглеждаше тоя Едуард Николаевич, когато лежах в колата му. Точно така, реших аз, педал е. А може и да не е.

Разходих се около къщата и от нямане какво да правя плюнах през зъби към красивата леха. Това ме успокои. С шпонката уцелих едно мъничко борче.

Тъкмо вече бях решил да се връщам и чух неясни гласове зад ъгъла на къщата.

Не е хубаво да се подслушва, знам го, но ужасно ми се искаше… пък и нали трябваше да разбера къде се намирам и с кого си имам работа!…

— Какво стана? — чух дрезгав мъжки глас, който идваше някак отдолу. — Научи ли? Вярно ли е, а?

— Вярно — отговори друг глас, също мъжки и дрезгав.

Като че разговаряха двама разбойници.

— Нормално е — каза първият. — Не, ама те станаха съвсем нагли. Аз щях топките да им откъсна, да.

— Иди ги откъсни де.

— Я стига, много смешно. Ами ако и ти беше попаднал в групата на Шаро?

— Сега щях да си лежа и за нищо да не мисля. Дори щеше да си ми е много хубаво.

— Има време, ще полежиш…

Какъв идиотски разговор, а? Тъкмо реших тихичко да се върна обратно, за да не ме сварят в неудобно положение, когато първият глас пак се обади:

— Не, това е направо безобразие. Хайде, един… да речем, двама… това вече го разбирам. Но седем души!

— Не забравяй Гибона и Батона — добави вторият.

— Абе нали това ти казвам — безобразие!

— Неприятна история.

— Какви ги дрънкаш бе? — кресна първият така, че врабците уплашено хвръкнаха от оградата. — „Неприятна“ била… Скапан интелигент!

— Ако продължаваш в същия дух, ще кажа на Принца. Той не обича да плюят интелигенцията. Защото и той е интелигент.

Първият глас измърмори нещо, което не дочух.

— Така де — насмешливо каза вторият. — Източил се като горила, същински Кинг Конг, а възпитание — нула. Всъщност — прибави той след известно мълчание — това още не е всичко.

— Не е ли? — учуди се първият.

— Но между нас да си остане. Някой си от Естония бил тръгнал срещу Принца.

— Е, тури му пепел…

— Даа.

— И какво ще правим?

— Ще си свиркаме и ще дишаме дълбоко. А и Турецки е успял вече да си набута дългия нос в „Светлина“ и при момченцата на Герат…

— Хайде бе? — изненада се първият глас. — Герат се е омешал с турците?

— Ей, тъпанар — със съжаление произнесе вторият, — Турецки е един следовател. Голям ас и доста известен…

— Ъъъ — измуча първият и в това мучене долових уплаха. — И какво ще става сега?

— Попитах шефа дали ще се вдигаме на война.

— И той какво?

— Каза да свикаме запасняците.

— Каквооо?…

Крадешком се огледах нагоре и видях в един прозорец лицето на лелката. Тя ме гледаше с прозрачните си очи, като че ли всичко знаеше и за ония двамата, и за мене. Две-три секунди се пулих срещу нея, пък после се обърнах и си тръгнах.

Ще ме обади. Със сигурност ще ме изтропа. Нека.

Тъкмо стигнах до площадката и ми хрумна една проста и гениална мисъл. Огледах се. Жива душа нямаше наоколо. Пинчър се беше разплул в колибката си и дишаше тежко с изплезен език, явно му беше горещо. От червеникавата му паст се точеше дълга лига. Оградата беше висока, но при желание всичко може да се преодолее. Дори тая ограда. Премерих я на око — някъде към два метра и половина. Разбира се, сам не мога да се кача, но ако сложа нещо… вместо стълба… Дворът обаче беше празен. Вече исках да се откажа от мисълта за бягство, но се сетих за бараката.

Внимателно се прокраднах до къщичката с керемидите. Вратата беше заключена. Ритнах я от яд и чух как мелодично дрънна звънчето на колелото. Но го чух не от бараката, а отвън.

Погледнах зад ъгъла и го видях в цялата му красота. Ух, чак сърцето ми примря от вълнение. Такова колело… Трепач!… Внимателно погалих рамката и усетих приятната прохлада на метала. Жалко, че не мога да го покарам. А бих искал…

— Харесва ли ти? — чух зад гърба си глас и дори подскочих от изненада. Обърнах се.

Пред мене стоеше едър здравеняк с перки като на Шварценегер и се усмихваше, а в устата му проблясваше железен зъб. Пазач, личеше си от пръв поглед. Пазачите от цял километър ги подушвам.

— Чичко — казах му, — не си мислете, че… Един друг чичко ме покани да поживея тука… не съм дошъл просто така…

— Едуард Николаевич ме предупреди — кимна той. — Ако искаш, можеш да го покараш.

— Тука ли?

— Че къде другаде!

Абе жестоко ви казвам! Дори не можех да си мечтая за такова нещо!… Скочих на колелото и след секунда вече се носех между лехите, а при колибката Пинчър подскачаше и ме лаеше, но не злобно, а някак дори весело.

Карах и си мислех, че всъщност не е задължително да бягам оттука, ако винаги бъде така хубаво, ако ми разрешават да се возя на колелото, ако сутрин ям сандвичи с кашкавал и пия сок.

Дори чичкото да е обратен, не е задължително да ми се пуска, нали така? Чувал съм, че има и такива педали, дето не досаждат, а само гледат и въздишат. В края на краищата така е по-добре, отколкото всеки ден да слушам псувните на пияната ми майка и нейния любовник или пиянските песни на Макаровна и другарите му по чашка, когато се натряскат до козирката.

Е, нека си въздиша, помислих си аз. Важното е да ме храни и да не ме пъди…

Чак до вечерта кръстосвах из двора надлъж и нашир, така че краката ми премаляха от умора. Лелката с престилката излиза да ме вика за обяд, но аз й казах, че не ми се яде, тя дори не ми се скара.

— А може ли да го прибера в къщата? — попитах пазача с железния зъб, който седеше на площадката пред вратата и четеше някаква книжка с гола фльорца на корицата.

Той вдигна към мене замаян поглед, после се усмихна и ми рече:

— Освен в мазето… ако искаш.

Исках. Помислих си, че през нощта може да ми хрумне пак да го покарам, а бараката ще бъде затворена. Вече бях разбрал, че никой няма да възрази. Странно, но, изглежда, аз бях тука нещо като желан гост — всъщност не можех да си обясня защо.

Слязох по стръмните стъпала в мазето и се огледах.

И тука всичко беше като в американските филми. У нас в мазетата държат качета с кисело зеле, а тука беше чистота и ред, дори застлано с килимчета. В дъното се виждаше още една стълба.

Оставих колелото на едно килимче и тръгнах да слизам по нея. Доста време слизах. Дори вече си блъсках мозъка — що за подземен проход е това? Друг на мое място сигурно би се отказал, но на мен ми беше интересно.

Неочаквано видях площадка и един вагон на нея. Представяте ли си: слизаш в мазето и виждаш цял вагон! Изглеждаше като най-обикновен вагон от метрото — син, на ивици. Беше на релси, които водеха към някакъв тунел. Загрявате ли? В мазето на вилата имаше истинско метро.

Тъкмо реших да се кача на мястото на машиниста, за да видя как се кара влакът в метрото, но дочух някакъв далечен шум и се уплаших. Нещо ми подсказваше, че не бива да знам за това метро, а аз бях узнал. Достраша ме.

Втурнах се с всички сили нагоре по стълбата. Задъхах се, сърцето ми биеше до пръсване, имах чувството, че ще го чуят дори пазачите в съседните къщи, не само в тукашната. Изскочих в първото мазе и тъкмо стигнах до колелото, когато от горните стъпала на стълбата се подаде лелката с престилката и каза:

— Дойде си Едуард Николаевич. Вика те.