Фридрих Незнански
Късните новини (28)

Маркиз дьо Сад

Отново настъпи чудовищна жега.

Трофимов се чувстваше доста по-добре и вече излизаше на разходка в градината.

На другата сутрин Турецки, Грязнов и бледият Трофимов, който настояваше пак да се включи в следствието, се разположиха в кабинета на дебелата завеждаща отделение, като я посъветваха да отиде на извънредна визитация по стаите. Тя си облече бледозелена престилка и се приготви да излезе.

— Това да не е най-новата ви униформа? — закачливо подметна Грязнов. — Сигурно военните лекари трябва да се придържат към цвят каки?

— Както сочат последните научни изследвания — важно отбеляза завеждащата, — белият цвят действа възбуждащо на болните. Препоръчват се пастелни тонове в сиво и зелено.

И гордо излезе, като закачи касата на вратата с огромния си ханш.

Тримата мъже се бяха събрали да прослушат аудиокасетата, открита в сейфа на Герат Климов, и предчувстваха, че ще получат ценна информация. Между другото, сейфът наистина се оказа при майката на Кулебякин в Адлер, но освен тази касета в него нямаше нищо друго.

— Трябва незабавно да се презапише на особено прецизна уредба. За тая работа ще хванеш Академика с неговите машинарийки.

— Кой академик? — стъписа се Грязнов.

— Афанасиев — усмихна се Турецки. — Нека се опита да определи къде и на какво е правен този запис.

И включи касетофона.

Чу се отмерен, малко изопачен женски глас, който съвсем безизразно и равнодушно говореше:

„Природата се възпроизвежда единствено чрез разрушения. Във всяко отношение тя сама го потвърждава, което дава право на нас, силните, да тъпчем слабите…“

Мъжете се спогледаха. Очевидно говореше Вела Климова.

— Това е нейният глас — спокойно отбеляза Трофимов. — Трудно е да го сбъркаш с друг.

„Ако замисляш убийство, помни, че на света няма човек, който да живее съвсем сам и да е напълно изолиран от околните. Винаги ще се намерят познати, приятели или роднини, които може да ти създадат големи неприятности.

Желателно е да действаш самостоятелно, но ако все пак се наложи да привлечеш съучастници, погрижи се да намериш такъв, който също да е заинтересуван от престъплението, постарай се да го компрометираш и да го принудиш да затъне в нещата така, че да не може по-късно да те води за носа. Собственият, личният интерес е първоизточникът, пружината в човешкото поведение; трябва веднъж завинаги да запомниш — ако твоят съучастник реши, че му е по-изгодно да те предаде, отколкото да ти остане верен, тогава, бъди сигурна, скъпа, че той ще ти изиграе коварен номер, стига само да му хрумне мисълта, че признанието ще омиротвори съвестта му.

След като извършиш престъпление — особено ако си дебютант в тази работа, — известно време ще трябва да избягваш обществото, понеже лицето е огледало на душата и въпреки всичките ни усилия лицевите мускули непременно ще издадат скритите ни чувства и грижи.

По същата причина не допускай да бъдеш въвлечена в разговор, който да има каквото и да било отношение към престъплението. Единствено опитът ще те научи да контролираш както думите, така и реакцията си, но всичко това се постига само когато свикнеш с порока, когато добиеш изключителна твърдост и вкоравеност на душата, което най-искрено ти пожелавам да постигнеш час по-скоро.

След злодеянието не бива да се успокояваш и задоволяваш с извършеното: ти ще станеш най-нещастната жена, ако само дебютираш в света на престъплението и с това приключиш.

Не мисли, че ще спечелиш нещо, ако намалиш сериозността на замисляното престъпление, тъй като степента на жестокост няма никакво значение. Тя би могла да вълнува само тебе и не може да те засегне, ако съвестта ти остане непристъпна.

Не забравяй лицемерието — то е изключително необходимо в този свят, където за престъпленията рядко биват обвинявани онези, които проявяват абсолютно безразличие към всичко, случващо се наоколо.

Старай се да минаваш без свидетели, дори без съучастници, и по възможност се избавяй както от едните, така и от другите. Никога не казвай, че синът ти или мъжът ти няма да те предадат, защото, стига да пожелаят, те могат да ти причинят най-голямата злина дори без да те разкриват пред правосъдието, чиито блюстители впрочем никак не е трудно да се подкупят.

И най-важното — никога не се обръщай към религията. Тя ще изпълни сърцето ти със страхове, а главата — с илюзии, и в крайна сметка ти ще се превърнеш в свой собствен обвинител и най-зъл враг.

Знай, че на света няма престъпление, дори най-скромното, което да не достави на извършителя удоволствие, надминаващо по сила всички неприятности при позора или наказанието…“

— Ама тая жена е параноичка! — избухна Грязнов. — Защо трябва да й слушам щуротиите? Да не би с тия змийски внушения да помага на нашето гениално следствие?

Той излезе и тръшна вратата след себе си.

Турецки продължи внимателно да слуша.

„И нима ще живея по-зле само защото обществото ме осъждало? Какво те интересува калта, с която те замерят, щом си запазила душевния си комфорт! Именно в него ще намериш щастие, а не в чуждото мнение, кухо и безсмислено понятие. Всъщност какво страшно те очаква в най-лошия случай? Безболезнена и много бърза смърт. По-добре е смъртта да ни застигне на ешафода, отколкото в леглото: много по-малко се страда и много по-бързо настъпва краят.

Ако си решила да извършиш престъпление за удоволствие, трябва, първо, да му придадеш колкото се може по-голям размер и сила и, второ, да го направиш непоправимо! Защото, ако твоето деяние не оставя дори капчица надежда да се загладят неговите последици, здравият разум ще унищожи всички угризения и съжаления. Съвестта се различава от останалите душевни недъзи: тя отива в небитието толкова по-бързо, колкото по-често я тревожим.

Всичко се свежда до пълното изкореняване на това съвсем абсурдно разбиране за братството — разбиране, което са ни втълпили още в детските години. Достатъчно е само да разбиеш тези призрачни окови, да се освободиш от техния натиск, да се увериш, че между тебе и себеподобния не може да има никаква връзка, и ти ще видиш колко необятен е в същността си светът на удоволствията и колко глупави са угризенията на съвестта. Страданията на другия ще ти бъдат безразлични само ако ти самата не изпитваш болка. Ще плюеш на трагичната участ на много, много жертви и дори пръста си няма да помръднеш, за да ги спасиш, даже ако си в състояние да го направиш, понеже тяхната смърт е полезна за природата, но и най-вече — за да ти достави наслада тяхното унищожение, защото трябва да извличаш полза от всичко, случващо се около тебе.

Предвидливостта осигурява злодеянието да остане безнаказано, а тая сигурност многократно усилва насладата от него; впрочем при твоето положение в обществото изобщо не си струва да се безпокоиш за това.

И ти можеш да плюеш на всяка предпазливост и предвидливост, ако ти попречат да се наслаждаваш…“

— Та тя е просто поетеса — почти с възхищение отбеляза Турецки. — Макар че, ако не се лъжа, това излияние в общи линии ми напомня нещо? Какво ще кажеш?

Трофимов мрачно мълчеше.

— Прилича ми на манифест, буквално на някакъв катехизис — продължи да развива мисълта си Турецки.

— Не ти ли направи впечатление, че през цялото време тя се обръща към някаква жена? — сухо попита Трофимов. — Разбира се, този документ, ако мога така да се изразя, фактически нищо не доказва, но показва твърде много. Очевидно нашата мъченица Вела е съвсем самостоятелна фигура в цялата тази непонятна игра.

— Казахте ли й вече, че са намерили мъжа й? — обади се от коридора Грязнов.

— Да.

— И какво?

— Нищо. Не й трепна окото — подсмихна се Трофимов. — Каза, че през последните пет дни дори вече не се е съмнявала.

Турецки забеляза, че след раняването си Трофимов коренно се беше променил. От жизнерадостен шегаджия и оптимист се бе превърнал в уморен и мрачен скептик. Типично провинциално ченге.

— Може ли все пак реално да се каже какво притежава, тоест притежаваше, Герат в града?

— Едва ли — почеса се майорът по главата със здравата си ръка. — Разбира се, някакъв недвижим имот… Но мисля, че всичко по-значително е на името на Вела.

— Впрочем ти не ми каза дали сте обискирали жилището на Климови — неочаквано подметна Турецки.

— Какво да ти казвам — махна с ръка Трофимов, — претърсихме го, когато Вела не си беше вкъщи, и не открихме нищо.

— А ти беше ли там? Имат ли библиотека?

— Имаше някакви книги… Разбира се. Защо?

— Искам да отида там. — Турецки си мислеше нещо свое. — Може да попрочета нещо и да открия ключ към някое решение. Макар че… не, отказвам се. Ще ида да си поприказвам с Вела. Но ми трябват две неща от жилището й. Слава, я ела — извика на Грязнов, който си почиваше в коридора. — Първо, искам списък на всички книги в къщата. И второ, ще ми изкопаеш отнякъде запалка на Герат. Вероятно там са останали някои празни…

Грязнов бръкна в джоба си и извади запалка „Зипо“:

— Търкаляше се край трупа му заедно с пакет цигари. Явно човекът се е канел да си запали цигарка, когато мобифонът му е звъннал. А до колибката на Климови ще прескоча ей сегичка.

Турецки разговаряше с Вела Климова за втори път. И още веднъж му направи впечатление колко бързо се възстановява младата жена.

Сега повечето време седеше в леглото, подпряна на цял куп възглавници. Деликатността и вроденото спокойствие вече явно проличаваха на бледото й лице.

„Всъщност не е точно така — коригира се Турецки, — спокойствието наистина е вродено, вижда се по пропорциите на лицето, брадичката, формата на очите. Но тъкмо сега го няма. Скритата й тревога се усеща от начина, по който си е вдигнала коленете и ги е притиснала с ръце до гърдите си.“

— Как сте днес, Вела?

— По-добре от вчера, но по-зле от утре.

— Иска ми се вече да разкажете какво изобщо ви се случи и как се озовахте в онова подземие.

— Моля ви, не настоявайте, Александър Борисович, нека остана сама.

— За съжаление не мога да ви го позволя. Много ясно си давам сметка, че не е лесно отново да се връщате към подобни ужасни събития особено след новото нещастие, което ви сполетя сега, обаче това е единствената възможност все още нещо да се поправи.

— И какво може да се поправи в случая?

В стаята надникна Грязнов и повика с пръст Турецки. Следователят се извини и излезе.

— Защо така бързо?

— Натурално, задачата се опрости. Стопаните сами ни помогнаха. Виж — и той му подаде тънък азбучник, — намерих го на един рафт на библиотеката. Ето ти вестник да го увиеш, ако искаш тя да не го вижда — предложи Грязнов.

В бележника бяха записани всички книги в домашната библиотека на Климови, а те не бяха твърде много.

„Слава богу“ — въздъхна с облекчение Турецки и се върна в стаята.

— Какво може да се поправи ли? — обърна се той към Вела. — Поне можем да се опитаме да разнищим всичко. Истината не е на последно място в нашия сив живот. А аз я колекционирам.

Вела помълча, за да събере мислите си, и с тежка въздишка започна да разказва:

— Тоя ден още не бях тръгнала на работа, беше към десет часа сутринта. По телефона ми се обади мъжки глас, който каза, че мога да видя мъжа си. Предложи ми да се срещнем, струва ми се, при ботаническата градина. И това е всичко, господин колекционер.

— Как? Всичко? — изуми се Турецки, като същевременно внимателно прелистваше бележника, който Грязнов му беше дал.

— Да, всичко. До никаква ботаническа градина не стигнах. Щом излязох от къщи, някой ме удари по главата и загубих съзнание. После са ме хвърлили в някаква кола и — здравей, живот! Дойдох в съзнание чак в оная вила.

— Кои бяха тези хора?

— Никога преди не ги бях виждала. И хич не се церемоняха с мене. Всъщност вие знаете — тъжно се усмихна тя.

— Какво искаха да узнаят от вас?

— Да узнаят ли? Моите умни мисли не ги интересуваха никак. А виж, стоте хиляди — дори много. В долари, естествено. Казаха, че за тая сума ще видя мъжа си. Кой знае защо, още тогава усетих, че той е вече мъртъв.

— И все пак защо? — Турецки продължаваше с интерес да разлиства бележника. Беше стигнал до буквата „Д“. „Стоп! Май е това! Охо, ами да! Такава бележита личност може да промени много неща. Той не е просто писател…“

— Защо ли? Как да ви кажа — отговаряше междувременно Вела, — едва ли някой тук ще ме закачи, ако той е още жив. Трудно е да се обясни, но е така. Герат беше грандиозна фигура в Сочи.

— Не мога да си обясня как сте издържали.

— Кой казва, че съм издържала? Нищо подобно. Аз съм слаба жена, като всички други. Дадох им тези пари.

— Кога беше това?

— Ами още първия ден.

— И въпреки това те продължиха да ви държат.

— Услади им се, естествено! Имат подръка жена, цялата овързана с въжета! От време на време я подмятат, режат, мушкат, боцкат я с иглички, учат се да правят татуировки! А аз за тая работа всеки ден им снасях по сто хилядарки! Най-усърдни бяха братята. Виж, тях никога няма да ги забравя, най-яркият спомен в мизерния ми живот! Кажи-речи, вече ми бяха измъкнали паричките, когато дойдохте вие.

— Интересно, а по какъв начин им ги давахте на части?

— Това вече не е ваша работа.

— Общо взето, сте права — съгласи се Турецки и реши да подсили започнатата вчера „синхронизация“. — Пушите ли, Вела?

— Пуша, нали вече ме попитахте — учуди се тя.

Турецки обаче не й предложи цигара. Разбира се, бяха й забранили да пуши, но в момента една цигара би могла най-добре да я успокои.

— Какво изобщо се случи? — попита Турецки, като си играеше с пакета цигари.

— Казаха ми, че „Светлина“ е изгоряла почти напълно. Вярно ли е?

Турецки кимна и си помисли, че явно това й е подействало по-силно, отколкото гибелта на мъжа й.

— Скрийте ме, моля ви! — неочаквано възкликна Вела.

— От какво се страхувате?

— Ако знаех, никога нямаше да ви моля за това. Просто усещам някаква опасност. Жените имат интуиция, нали?

— И на мен често пъти ми се случва да поискам да се скрия. Но нима човек може да го направи в нашата действителност? Пък и аз си мислех, че Герат ви е научил как да се браните.

— Кой би казал, че наистина ще се наложи — тъжно се усмихна Вела.

— Великолепна сте, Вела — каза кротко Турецки, като докосна с пръст болезнения оток под окото си. — Пфу, дявол да го вземе! Извинете… Нещо ми се гади… Направо ми се повръща…

— И на вас ли? — учуди се Вела.

„Вярно попадение — отчете наум Турецки. — Синхронизацията преминава в «насочване».“

— Защо нямате деца?

— Попитайте Герат — усмихна се тя.

— Беше ли добър съпруг?

— Какво ви засяга, Александър Борисович? Дайте ми по-добре една цигара.

— А разрешават ли ви да пушите? — Турецки й подаде цигара от пакета „Малборо“. После щракна запалката на Герат и й поднесе огън.

Вела се отдръпна.

— Какво има? — Турецки продължаваше да държи запалката пред нея, като вътрешно се проклинаше.

— Нищо, всичко е наред.

Но очевидно не беше. Вела смачка цигарата и я захвърли.

Това вече беше „закотвяне“. Запалката й напомняше, че съпругът й е загинал, и същевременно — че така са я изтезавали в подземието. Турецки леко потръпна, но побърза да се отърве от емоциите си, които му пречеха в работата. При тази ситуация човек трудно би си представил по-ярка, по-жестока и по-точна „котва“.

Турецки скочи от табуретката и се приближи до младата жена.

— Вела, отговорете ми бързо, накратко и ясно — меко, дори нежно я помоли той, — та и вие самата имате желание да го направите. Кога и на кого е продал Герат…

В същия миг нещо издрънча и Турецки дори не можа да се ориентира веднага, че се беше счупило стъклото на затвореното крило на прозореца. Но от стената над леглото се посипа мазилка.

Звука на следващия изстрел от оръжие със заглушител Турецки различи още на секундата и успя да прикрие младата жена, при което просто я блъсна на пода. После измъкна своя „Марголин“ и пропълзя до „мъртвата“ зона под прозореца. „Разбира се, ако не стрелят от небето, от някой хеликоптер например“ — му хрумна безумната мисъл.

Повече изстрели не последваха.

С един скок той излезе през прозореца и падна в някакъв шипков храст.

Като псуваше наум, Турецки се измъкна от него и претърси градината наоколо, но там вече нямаше никого. Не беше възможно да се открият някакви следи, тук по всяко време се разхождаха болните.

После отново се върна в стаята през прозореца и без да каже на Вела нито дума, хукна към стаята на Трофимов, който фактически изпълняваше вече функциите на главен лекар, поне в административно отношение. Като узна за това нагло нападение в болницата на МВР и ФСС, той позеленя от гняв и след четвърт час Вела бе преместена в самостоятелна стая на петия етаж. Освен тях тримата и медицинската сестра никой друг не знаеше за това, включително и дебелата завеждаща на отделението.

Турецки се извини на Вела за произшествието и за нескопосаната милиционерска охрана, каза й да не се тревожи и че всичко ще се оправи, сбогува се и тръгна към вратата. Но изведнъж се спря и попита, сякаш бе пропуснал някаква незначителна подробност:

— Кога и на кого е продал Герат фирмата си? Моля?

— На един човек по прякор Батона — с явно облекчение и удивена от самата себе си отговори Вела. — На Батона! Ба-то-на!

„Това е — помисли си Турецки и умората му тутакси изчезна. «Закотвянето», за което му послужи запалката «Зипо», неочаквано и за самия него бе съчетано със стрелбата, която също му свърши добра работа. — Това се нарича НЛП, май диър френд Трофимов!“

Турецки моментално зададе следващия въпрос:

— Вие видяхте ли го? Не беше ли Бенардаки?

— Не. Всъщност не знам. Мъжът ми много пъти разговаря с тоя купувач по телефона. Нищо повече не знам за него. Сигурно не е Бенардаки, който по външност ми изглежда технократ. А оня, не знам защо, си го представям някакъв баровец. Помня, че все канеше Герат на ресторант да полеят сделката, но той всеки път му отказваше. Дори никога не съм чувала гласа на тоя мъж.

„И така, животът е прекрасен и удивителен. Прост и обясним. Значи по някое време Герат се е отървал от собствената си фирма. С какво му е пречела, засега не е ясно…“

В такъв случай Академика Виталий Афанасиев дори не е подозирал, че подготвя гибелта на своя бивш бос. Не, дори не е знаел, че е вече бивш. Кой знае защо, Герат не е сметнал за необходимо да уведоми за това своите чудо-специалисти.

„Така е — продължаваше да разсъждава Турецки, — а Бенардаки наистина не е чувал за Герат. Разбира се, превръщането на фирмата в акционерно дружество е парлама. А директорът Бенардаки е просто едно чучело, пионка в ръцете на новия собственик. И, разбира се, не е Батона. Кой би се сетил да измисли такъв прякор на този дребен и слаб грък. Човек трябва да има чувство за хумор, което явно липсва на цялата тая хоп-компания.“

— Но вие сте познавали предишния директор на „Светлина“, нали? — попита Турецки.

— През последните шест месеца изобщо нямаше такъв шеф във фирмата. Работата вървеше някак от само себе си, но под контрола на Герат. Разбира се, в чисто техническите въпроси той не се намесваше.

— Отговаряйте все така бързо и по същество, сега е важна първата ви непосредствена реакция на въпроса. Герат охотно ли го направи? Имам предвид продажбата на фирмата.

— Ни най-малко. Тя му беше рожбата. Той вложи в нея големи пари, които изобщо не бяха осчетоводявани. Там бяха събрани няколко изключителни специалисти и всеки от тях беше незаменим в известен смисъл, занимаваше се с особено специфични проблеми. Герат се хвалеше, а при него това се случваше съвсем рядко, че тези факири в крайна сметка дори не подозират какво точно правят. Макар че имаха и много стандартни поръчки, разни там сигнализации и прочие.

— Но до голяма степен именно „Светлина“ го е направила такъв могъщ фактор — предположи Турецки. — И, разбира се, вие сте го смятали за един вид Робин Худ. Защото той със сигурност е обирал тукашния корумпиран елит, всякакви важни клечки, подслушвал е разговорите им, проверявал е кореспонденцията им и вероятно ги е хващал в крачка. „Афганците“ са работили в охраната на най-големите фирми, хотели…

Вера не възрази срещу тези хипотези. Но очевидно те не бяха всичко.

Турецки се разходи из стаята. Спря до полуотворения прозорец и с удоволствие пое дълбоко чистия въздух, наситен с аромата на зреещи плодове.

— Ясно, разбрах. Значи продажбата е била по принуда. Кой обаче би могъл да изнудва точно него? Коригирам въпроса. Колко често Герат е вземал решения против волята си? Занимавал ли се е с неща, които по принцип не са го интересували? Разбирам, че това ви звучи някак съвсем отвлечено. Но случвало ли се е да има цели периоди от подобни събития?

— Да.

— Вела, трябва да ми кажете името на тоя човек, за когото още никой не е споменал нито дума. Вашите показания ще бъдат „снети“ само тук — и Турецки почука с пръст челото си. — Кажете ми името на човека, за когото работеше покойният ви съпруг! Е?

— Викат му Поляка. Живее някъде в Прибалтика.

— Виждали ли сте го?

— Не, не мисля. Макар че в Сочи по различно време пристигаха много хора, нямам представа дали той е бил сред тях.

— Колко дълго продължи това?

— Мисля, че когато Герат се появи тук преди седем години, той вече не беше свободен в действията си.

— Ив какво се изразяваше това?

— Ами първо, той постоянно се съветваше с него, направо по телефона.

— А чрез кого получаваше Герат информация от местното управление на МВР? — наслука попита Турецки.

— Не знам. Наистина нямам представа! Знам само, че беше човек, с когото доста редовно се консултираше по своя бизнес.

— Да не е Малахов?

— Не е изключено, двамата дори се виждаха от време на време. Но повечето играеха на табла. Нали Герат е бил в плен при муджахидините…

— А не са ли ходели на лов?

— Според мен през последните шест години Герат изобщо не е стрелял.

— Но от Афганистан се е прибрал много по-рано. Значи все пак е стрелял, нали?

— Да.

— Чакам да ми кажете.

— Чакайте колкото си искате. Това се случи много, много отдавна и днес вече няма никакво значение.

— И защо да няма?

— Защото Герат не улучи целта.

— Такъв превъзходен снайперист, както ми казаха, и да пропусне цел? Направо не е за вярване. В Сочи ли се случи?

— Да. И не че не е уцелил, ами просто рани телохранителя, който се хвърли да спасява оня помияр, шефа си. Той почиваше в един от охраняемите санаториуми, заемаше самостоятелен апартамент и доста дълго и нагло правеше опити да ме сваля.

— Извинете, но това ми звучи някак несериозно.

— Сега изглежда така. Но само да бяхте видели тогава оня изрод. Един такъв тих и любезен. Тъкмо това беше най-страшното.

— Как се казваше? — за всеки случай попита Турецки.

— Едуард, струва ми се, а фамилното му име не помня.

— Добре, да оставим това. Вкъщи имате хубава библиотека. Мъжът ви четеше ли много? А вие?

Вела сви рамене.

— А какво ще кажете за маркиз Дьо Сад?

Турецки показа отворената страница на бележника, където беше записано скандално известното име и романът „Жюлиет“.

Тя присви очи, прехапала устни.

— Мили Боже… Можех по-рано да се досетя… Разбира се, вие сте намерили записа с моя глас.

— И как да разбирам всичко това?

— Ами как… Герат наистина обичаше маркиз Дьо Сад. А този откъс от „Жюлиет“ беше най-любимото му място в романа, постоянно му се възхищаваше. И един ден ме накара да му го прочета на глас, а междувременно бил включил касетофона. Направи си шега с мене.

— Изглежда, шегите му изобщо са си били твърде грубички и по мъжки, не смятате ли?

Вела мълчеше.

— А какъв му беше Вениамин Ярцев?

Вела продължаваше да мълчи и в зелените й очи се появи молба.

— Близък приятел? Много близък?

Тя с усилие кимна.

— Доколкото разбирам, затова и не сте имали деца?

— Да…

— Сред „афганците“ във вашия хотел имаше ли човек на име Менжега?

— Не помня да е имало такъв.

Турецки вече я гледаше със съвсем други очи и дори се смути, когато го осъзна.

— Добре, защо в такъв случай Герат изобщо живееше с вас? — попита Турецки отново с натиск, като не забрави да повърти запалката из ръцете си.

Сякаш по команда Вела отново се вторачи в нея.

— Каза, че било за имидж. Знаете какво е мнението за хомосексуалистите у нас. А той беше фигура от голяма величина… Момчетата направо го боготворяха.

— Какви момчета?

— Всички, които живееха в „Хоризонт“. Бяха объркани, без работа, без пари, без жилище — без нищо. Дори по едно време бяха започнали да си продават ордените. Той просто ги измъкна от калта и им предложи един горе-долу сносен живот. В общи линии същото направи и с мен.

— Извинете за въпроса, но в какво се изразяваха вашите отношения с Герат?

— Той ме обичаше много, но по някакъв си свой начин. А и защо да крия — аз виждах в него истинския мъж! За мое нещастие обаче ние си останахме само приятели. И то много добри, повярвайте ми. Трудно можеш да си представиш съжителство с по-толерантен и по-приятен човек от Герат. Той винаги казваше, че преди Афганистан е бил абсолютно почтен гражданин в обществото и съвсем гадно копеле в частния живот. А след войната беше станало обратното. Там просто му бяха втълпили, че гражданската порядъчност е вятър и мъгла и ползата от нея е само въздух под налягане. Пък и това ще е много.

— Тоест искате да ме уверите, че той, горкият, е работел за оня, дето клати гората?

— Когато го видях за пръв път, имаше само едни скъсани дънки. И едно калпаво изработено изкуствено око, което постоянно му падаше. Плюс няколко кирливи ордена. Това беше цялото му имущество.

— И колко време му трябваше, за да припечели за нови панталони?

— Съвсем малко…

След кратка пауза изведнъж Вела сякаш се опомни.

— Ще удържите ли на думата си? Не искам да ви бъда официален информатор. Откакто излязох от онова подземие, някак отново ми се прииска да живея.

— Не се безпокойте. В нашето идиотско законодателство още сто години няма да има програма за защита на свидетелите, така че за нищо на света няма да ви издам. И тука никой няма да ви закачи. — Имаше предвид новата й стая. — Да се надяваме, че все пак са стреляли по мен. Така че, почивайте си, става ли?

Обядва заедно с Грязнов и Трофимов в едно сепаре в столовата на болницата, като си разменяше дежурни шеги с колегите си, без да ги посвещава засега в хода на мислите си. Те бяха твърде важни и му беше трудно да се откъсне от тях.

— Саша, може би най-сетне ще ни кажеш, а? — изгуби търпение Грязнов.

— Най-напред ще се заемем с телефона — съобщи Турецки.

— Телефон ли, какъв телефон?

— Трябва да се проследи с кои градове са били разговорите на Герат…

— Е, това не е проблем — заяви Трофимов.

— За последните шест години — добави Турецки и приключи обяда.

И така, сега можеше да направи поредната сто и първа предварителна равносметка.

По Вела са стреляли врагове на Герат по простата причина че тя му е била жена. Това е съвсем очевидно въпреки подозренията на доблестния майор Трофимов. Вела е опасна като източник най-вече на информацията, че фирмата е продадена. Оттук веднага следва, че в играта се е включила нова фигура. Освен Вела никой друг не би могъл да го знае. Вероятно само убитият любовник на Герат — Веня Ярцев. Как да й се осигури безопасността? Трябва открито да покаже на всички, които имат някаква връзка с фирмата, че московските следователи вече са наясно за продажбата! Ще се наложи донякъде да разкрием картите си. Ще трябва да го разтръбим из целия град, за да го научат повече хора. Така шансовете на Вела да остане жива ще нараснат двойно.

При убийството на Малахов засега няма да се стигне до разкрития, но Академика ще ни изведе до някаква следа, можем да бъдем сигурни.

В такъв случай Меркулов все пак би поставил всяко нещо на мястото му, за да стане по-прегледно. Май че доста често взе да си спомня за стареца…

1. Фирма „Светлина“ се е преместила и е сменила директора си, защото има нов собственик.

2. Този собственик е Батона. Така… Това ми напомня нещо… По дяволите, на френски Батон е тояга! Батон, с други думи, сопа, върлина, дългуч… нали така го нарекох Афанасиев. Уф, изглежда, вече откачам и тръгвам на лов за вещици.

3. По заповед на Батона е убит Герат.

4. Дали Батона не е „приватизирал“ и бандата на Герат? Тоест „афганците“, които първо са си заминали, а по-късно са се върнали? Засега няма други хипотези.

5. По този начин Батона открито води война срещу човек по прякор Поляка. Именно Поляка ми трябва сега.