Фридрих Незнански
Късните новини (24)

Уийство по телефона

— А сега нека някой от вас да се опита сам да направи този разрез. И така, кой е най-смелият?

Студентите мълчаха. Някои от момичетата плахо поглеждаха ту подадения от Юхан скалпел, ту трупа на възрастната жена, загинала при катастрофа. Смелчаци не се намериха.

— Хайде де, вие сте бъдещи лекари! Трябва да умеете правилно и сръчно да боравите със скалпела. А тия умения се постигат само чрез практиката.

Юхан въздъхна. „Всеки път се повтаря една и съща история. Интересно, на какво са разчитали, когато са кандидатствали в медицинския институт? Че след като се дипломират, на втория ден ще бъдат назначени за главни лекари?“

— Е, добре, гледайте внимателно какво ще направя сега.

И с привично и точно движение той енергично разряза кожата на трупа от шията до чатала. Студентките го наблюдаваха с ужас, някои дори извърнаха глава.

— Ето, така се прави надлъжният разрез. Острието трябва да бъде под ъгъл трийсет градуса. Ясно ли е? А сега ще ви покажа как се прави напречен и диагонален разрез.

Той отиде до съседната маса, където на цинковия плот лежеше тялото на млад момък, убит при сбиване. Бяха го докарали тая сутрин.

— Доктор Ветемаа — накрая събра кураж едно момиче, — със същия скалпел ли ще режете? Без да е стерилизиран?

— Да не се боите, че трупът ще получи инфекция? Или ще го заразим със СПИН?

Всички се засмяха.

— Твърде похвално е, разбира се, че сте се загрижили за здравето на умрелите. Но мисля, че тях вече нищо не ги плаши. Най-лошото е останало назад.

И продължи да работи със скалпела. Поразвеселените студентки отново притихнаха в напрегнато мълчание.

Когато упражнението приключи и те с облекчение напуснаха моргата, Юхан веднага се отправи към стаята си, където го очакваше бутилка водка.

Юхан Ветемаа започна да пие шест-седем месеца след като постъпи тук на работа, а това беше доста отдавна. Сред патолого-анатомите рядко се срещаха въздържатели — продължителният всекидневен престой сред труповете трудно се издържаше на трезва глава. Затова мнозина напускаха и отиваха в „Бърза помощ“ или някъде другаде… Юхан остана, не пожела да напусне. Защо? На този въпрос вероятно не би могъл да си отговори и той самият. Тази проклета работа го бе лишила от много неща. Преди пет години го изостави жена му — прелестно и нежно създание. Тя изобщо не можа да свикне с мисълта, че силните и мускулести ръце, които я прегръщат нощем, цял ден са се ровили из вътрешностите на трупове. За това постоянно й напомняше лекият, но незаличим мирис на формалин, който лъхаше от мъжа й. В моргата Юхан загуби и здравето си сред тези влажни стени, облицовани с фаянсови плочки и лъхащи на студ дори в най-големите летни горещини. Хвана го астма и загуби два пръста на лявата си ръка, след като се поряза при една аутопсия и получи остра инфекция. В края на краищата се пропи, но въпреки това минаваше за един от най-добрите патологоанатоми в Талин.

Така или иначе вече нямаше намерение да напуска това мрачно заведение. Тук, сред безмълвните мъртъвци в сутеренното помещение, той се чувстваше много по-добре, отколкото във външния свят, където всичко му беше чуждо и където срещаше само фалш и лицемерие. Там човек трябваше да се усмихва на неприятелите си, да се подмазва на началството, да лъже и да се преструва. В света на покойниците цареше крайна откровеност: нищо не можеше да се скрие, всичко беше пред очите. Юхан отдавна беше установил, че лъжата и измамата тук не минават безнаказано. Често му бяха предлагали пари, за да посочи в акта друга, а не истинската причина за смъртта, и всеки път, когато се решаваше да го направи, ставаше някакъв неприятен инцидент. Или се подхлъзваше и падаше във формалина, или получаваше остра астматична криза. Най-често се порязваше и седмици наред страдаше от незаздравяващите гнойни рани. Именно затова му ампутираха двата пръста на лявата ръка.

Сега обаче едва ли можеше да се намери човек, който да го подкупи или да го сплаши. Юхан си нямаше вече никого. Не успяха да му се родят деца, а перспективата да се озове и той самият на този цинков плот изобщо не го притесняваше.

И така, Юхан Ветемаа тръгна към стаята си, за да се почерпи с две юнашки глътки от бутилката, която предвидливо бе купил на идване за работа. Предстоеше му дълга нощ — никога не отказваше да дежури. Извади от бюрото бутилка „Финландия“, наля си половин чаша и с наслада я изпи. Но не на екс, а на мънички глътки, за да усети вкуса на питието. После, без да замези, премлясна с устни и след кратко колебание си наля още. След като изпи и тази порция, запали цигара.

Не, в моргата изобщо не е страшно, дори през нощта. Всъщност покойниците са си същите хора, само че преминали в малко по-друго състояние. А колкото до разните приказки, че уж душите на умрелите дълго витаели край телата и се появявали като призраци, то нито веднъж досега не се беше сблъсквал с тях. Очевидно са заангажирани с по-важни неща, отколкото да се мотаят из моргите и да стряскат патологоанатомите.

Тишината се нарушаваше само от капките на протеклия кран, които звучно падаха в металната мивка. Чешмата отдавна трябваше да се поправи, но и така не пречеше на Юхан. Той имаше здрава нервна система и тези досадни звуци просто не му правеха впечатление. Пък и като си помисли човек, редно ли е в една морга да не се чува капеща вода?

Беше тихо, но Юхан знаеше, че няма да е за дълго. И точно така и стана. Към три през нощта, когато бутилката „Финландия“ бе преполовена, се чуха шумни стъпки и на вратата се появиха двама лекари от „Бърза помощ“.

— Приемай гости, Юхан.

„Гостите“ се оказаха съвсем млади — момче и момиче, загинали при автомобилна катастрофа. Обикновен случай като хиляди други. Гръдният кош на момчето бе буквално сплескан от волана и по цялото му лице се бяха набили парченца от предното стъкло. Момичето беше пострадало по-малко — ако не беше малката раничка на слепоочието, щеше да изглежда като умряло от естествена смърт.

Юхан бавно огледа загиналите.

— Как е станало?

— Карали са с висока скорост по шосето и са се блъснали в един камион. На зила му няма нищо, но техният опел е станал на пихтия. Момичето беше живо, когато пристигнахме. Но по пътя умря…

Труповете бяха още топли.

— Е, добре, момчета — каза Юхан, — вие тръгвайте, пък аз тука сам ще се оправям.

Когато лекарите си заминаха, Юхан сложи труповете в черни пластмасови чували и ги прибра в две свободни чекмеджета в хладилната камера. После отиде да си допие водката.

Тая нощ не очакваше повече „гости“. Изпи още една чаша, като си остави за сутринта петдесет-шейсет грама, колкото да си оправи главата, и се приготви да си ляга.

Неочаквано на вратата се почука.

„Странно — изненада се Юхан, — кой ли може да е? Пазачите вече отдавна хъркат, но за да мине някой през портала, трябва да ги събуди. Дали пък не е призрак? Тфу, нечиста сила, какви ли не глупости може да ти хрумнат на пияна глава…“

Отново се почука, вече по-настоятелно.

— Да? — неуверено се обади Юхан.

Вратата се отвори. Не, не беше призрак. В рамката се появи висок и слаб рус мъж.

— Здравейте — каза той, — вие ли сте доктор Юхан Ветемаа?

— Да, аз съм. А вие кой сте? И как успяхте да минете през пропуска? — намръщено промърмори Юхан.

Въпреки нелюбезното посрещане мъжът се усмихна:

— Точно вие ми трябвате. Прескочих оградата, за да не безпокоя пазачите. Не е чак толкова висока. Виж, в пета болница, където работех навремето, оградата си беше направо непристъпна — три метра висока, а отгоре с бодлива тел.

Юхан се прозя:

— А не ви ли е страх, че сега мога да извикам пазачите?

Без да бъде поканен, непознатият отмести стола и седна.

— Много се надявам да не го правите. В края на краищата ние с вас сме колеги. Казвам се Рейн Мяяхе и съм интернист. Навремето работех в Талин, сега живея в Стокхолм.

— А защо идвате в пет часа сутринта, и то по такъв странен начин?

— Виждате ли, искам посещението ми да остане в тайна. Иначе може да се случат неприятности, най-вече на вас.

Юхан иронично се усмихна:

— Благодаря, оценявам факта, че сте толкова мил. И все пак на какво дължа тази толкова… ранна визита?

— Имам няколко въпроса към вас. Кажете ми, вие ли отворихте някой си Игор Бурцев преди три дни?

На Юхан не му се приказваше, още по-малко пък му се отговаряше на въпроси, и то на един неочакван посетител. След „Финландия“ в главата му беше пълна мъгла и единственото му желание беше час по-скоро да си легне и да заспи непробудно. Освен това подозираше, че посетителят иска с негова помощ да внесе някои корекции в протокола от аутопсията. Ама че работа!

Извади папката от чекмеджето и намери оригинала.

— Ако искате да подменя причината на смъртта, трябва да ви предупредя, че напразно си губите времето. Никога и за никакви суми не променям първоначалното си заключение.

Рейн се усмихна:

— Не се безпокойте, доктор Ветемаа, не съм дошъл за това. Чисто и просто искам да ви попитам, дали при аутопсията не сте забелязали нещо странно, което да ви е направило впечатление?

— Да ми направи впечатление? Че какво странно може да има тук? Спиране на сърцето.

Рейн кимна.

— Разбира се — продължи Юхан, като гледаше протокола, — млад човек, без никакви предишни оплаквания, пък изведнъж… Помня, че майката беше съсипана от скръб.

Той посегна към бутилката. Не биваше да изпива тая половин чашка, на заранта щеше да дава мило и драго за капчица алкохол, но в момента просто не можеше да се удържи.

— Искате ли водка? — предложи Юхан с огромната надежда, че Рейн ще му откаже. Но отговорът надмина всичките му очаквания.

Посетителят извади от пазвата си плоска бутилка шотландско уиски „Кинг Джордж IV“.

— Исках още в началото да ви предложа…

Юхан погледна бутилката вече с доста премрежен поглед.

— Това какво е, подкуп ли е?

— Да — весело му отговори Рейн.

Юхан въздъхна — тоя рус дангалак знаеше как да го спечели.

— Е, добре де. Какво по-точно те интересува?

Патологоанатомът беше минал на „ти“, което се стори на Рейн добър признак.

— Фактически всичко. Състоянието на вътрешните органи, в резултат на какво е спряло сърцето, имало ли е някакви необичайни промени…

Юхан си наля щедра порция уиски и я изпи.

— Като лекар ти си наясно, че едно сърце може да спре по различни причини. Я го нахокали човека на някоя опашка, я жена му или гаджето го напуснали… За Бурцев това обяснение не върви. По всичко личи, че активно се е занимавал със спорт и никога не е имал каквито и да било проблеми със сърцето. Дори се възхитих, когато го извадих — съвършено здраво, просто сърце на младенец. И това е съвсем естествено — бил е само на двайсет и няколко години…

Юхан щракна запалката и продължи:

— Дявол знае защо е спряло. Отначало си помислих, че може да е от някой тромб или нещо подобно, ама нищо такова не открих. Коронарните артерии бяха чисти, клапите — съвсем здрави. Тогава дори се изненадах малко. Но клиничната картина беше съвсем ясна и затова в графата „Причина за смъртта“ написах: „Сърдечна недостатъчност“. И все пак вечерта, когато останах сам, още веднъж прегледах трупа. Направих анализ на кръвта, проверих съдържанието на стомаха — нищо. А такива работи просто така не се случват, съгласи се.

Рейн кимна:

— Да, разбира се. Но нали момъкът все пак е умрял.

— Там е работата я — този път Юхан наля не само на себе си, но и на Рейн. — При аутопсията не открих никаква причина.

Пиха.

— Да не си роднина на Бурцев?

— Не, само познат — тъжно се усмихна Рейн.

— И защо си се разтревожил така?

— Имам известни подозрения…

— Прав си — прекъсна го Юхан, — всичко в тая смърт може да събуди подозрения. Обаче нищо не открих. И така го погребаха.

Бутилката вече бе полупразна и Юхан като видя, че Рейн почти нищо не е изпил, наля остатъка в своята чаша.

— Всъщност… Имах едно съмнение. Такава смърт може да бъде причинена при засягането на блуждаещия нерв. Тогава се нарушава проходимостта и ритъмът в кръвоносната система, предизвиква се спазъм на артериите. Е, сам разбираш…

— Блуждаещият нерв ли? Че как може да бъде засегнат той?

Юхан изпи уискито на един дъх.

— По различни начини. Може чрез травма, но при Бурцев това е изключено, защото нямаше никакви рани. А може да му се въздейства чрез електрически ток. Най-лесният начин е чрез мозъка.

— Как така чрез мозъка? — учуди се Рейн.

— Абе вас, интернистите, трябва на всеки три месеца да ви изпращат в моргата. Защото губите представа какво нещо е животът. Занимавате се само с разни бабички… Не са ли те учили в института, че мозъкът има пряк изход към сърцето, в хипоталамуса, чрез блуждаещия нерв. А как може да се увреди хипоталамусът? Сам знаеш. Боднеш с игла окото или, да речем, главата попадне под електрическо напрежение — и край.

Рейн го слушаше с искрен интерес.

— Значи смяташ, че момъкът е умрял от насилствена смърт?

— Аз не твърдя подобно нещо — вдигна възлест показалец Юхан, — това е само предположение. И отбележи, неподкрепено с никакви факти. По тялото не открих нито една травма.

Рейн замислено потърка брада.

— А как мислиш, какво напрежение би могло да предизвика такава смърт?

— Е, зависи къде е подаден токът. Ако е в окосмената част на главата — по-високо напрежение. Ако е, да речем, в ухото, достатъчни са само десетина-дванайсет волта.

Когато Рейн излезе от моргата, навън бе вече съвсем светло. Мислите му бяха в пълен хаос, но когато се отби в едно барче и изпи две чаши кафе, успя да ги подреди.

„Работата става все по-подозрителна. Има твърде много съвпадения. И така, какъв е случаят? Първо, Бурцев е работил през свободното си време като стюард на ферибот, вероятно и на «Рената». Второ, веднага след катастрофата ненадейно умира по съвсем необясними причини. Очевидно е бил убит. Но как? Дори ако се приеме, че патологоанатомът е прав за електричеството, не са останали никакви следи.“

Внезапно в съзнанието му изплува споменът за майката, прегърнала главата на сина си при погребението, и тогава се сети за раничката в ухото. Тя беше сякаш от изгаряне.

„Все пак не мога да си представя как е могло да стане. Майката си е била вкъщи. Незабелязано някой е влязъл и е бръкнал в ухото на Бурцев с жица под напрежение? Глупости, това е просто абсурдно.“

При тази неочаквана спънка в разсъжденията му Рейн отново се отчая. След няколко минути го осени мисълта за телефона. Ами да!… Бурцев е умрял, когато е разговарял по телефона. И то не по обикновен телефон, а по клетъчен, който му е бил подарък от някаква приятелка, май се казваше Дита. Раничката в ухото… Всичко съвпада. Само че по какъв дяволски начин може да се пусне в слушалката електрически ток?

Лесно успя да научи адреса на Дита и номера на клетъчния й телефон. Бурцев го беше раздал на всичките си познати. Рейн веднага отиде в милицията.

Старши следователят от Талинската прокуратура Марченко се прозя, разходи се из кабинета и отново седна зад бюрото си.

Започваше да му писва от тоя естонски швед. Ако така продължава, може да стигне до истината. А кому е притрябвала тя?

Все пак нареди да проверят откъде са звъняли на Бурцев през тоя ден.

След един час му донесоха справката, която направо го изуми — номерът беше набран в Москва, но клетъчната станция, през която бе минал сигналът, се намираше чак в другия край на Русия — в Сочи.