Фридрих Незнански
Късните новини (15)

Неправилните глаголи

Олег Марченко, старши следовател в Талинската градска прокуратура, седеше в кабинета си и зубреше неправилните глаголи в естонския език. Изключително трудна и отговорна задача. И как иначе — ако не си издържи изпита, администрацията може да постави на дневен ред въпроса за неговото уволнение. А до изпита му оставаше само някаква си седмица и половина. Именно затова бе изместил на заден план всички дела, включително и най-спешните. Като например злополуката с „Рената“. И сега сричаше с пръст по учебника като първолаче.

— Урво кайкко дана мигу… ох, писна ми… — незлобливо си мърмореше от време на време той и се отнасяше в нерадостни мисли.

„Все пак няма да открием нищо в случая с тоя ферибот — разсъждаваше Олег Марченко, — защото главното веществено доказателство е на морското дъно. И никой не трябва да го вади оттам. Дори да е било бомба, едва ли ще може да се докаже. А и да може, непременно ще се намерят сили, за които това ще бъде неизгодно. И ще вземат да звънят телефоните, ще ме привикват разни шефове на личен разговор с недвусмислени внушения… Така че най-добре е да не се ровя много надълбоко. Хем ще оцелея, хем няма по случайност да засегна нечии интереси. А загиналите не можеш да ги върнеш…“

Така разсъждаваше петдесетгодишният юрист Марченко, който цял живот бе работил в прокуратурата. През тези години бе видял много неща, но може би най-важното, което бе усвоил като принцип, беше извечната забрана по влаковете: „Не се навеждай навън“, сиреч не подавай глава. И човек лесно можеше да го разбере — колко глави хвръкнаха за излишно старание, просто нямат брой. И по време на хрушчовското размразяване, и през брежневския застой, да не говорим за горбачовската перестройка, някъде във висините, в надоблачните структури на властта, винаги се намираха лостове, които да насочват следствието по нужния път. А с непокорните разправата беше безпощадна. Но в сравнение с онова, което започна през последните години, всичко, което се вършеше по-рано, приличаше просто на детска игра. Корупцията доби толкова нагла и неприкрита форма, че дори Марченко се изумяваше. Чиновниците, усетили сладостта на големите пари, които се получаваха при контрабандния износ на нефт и цветни метали от Русия през Естония, не се страхуваха от нищо, а най-малко пък от прокуратурата. Правителството гледаше през пръсти на своя апарат, продажен от висините до низините. И нима той, старши следователят Марченко, трябва да рискува главата си заради възвишената цел да отстоява правосъдието в страна, където никой няма нужда от правосъдие? Да вървят по дяволите всички!…

Очевидно именно заради сговорчивия му характер дадоха точно на него да разследва злополуката с ферибота. Съдейки по тона на главния прокурор, когато му възлагаше делото, от него се очакваше да създава впечатление за активна дейност, но същевременно да не задълбава много-много. И Марченко направи точно това. Събра тук-таме свидетелски показания, огледа „мястото на произшествието“, прибави към делото нужните документи от Талинското параходство, редовно даваше интервюта на журналистите, в които убедително твърдеше, че „следствието напредва успешно“. А когато бурните емоции около гибелта на „Рената“ се поуталожиха, седна да учи естонски език.

— Райту, пала, кайсво, тъйгу.

Думите изобщо не искаха да влизат в главата му. Марченко реши да направи почивка, стана от бюрото и отиде в малката ниша, където държеше електрически чайник, чаши, бучки захар в картонена кутия и други необходими неща за чай. Ако не беше жалбата, която оная вечер се появи на бюрото му, може би изобщо нямаше да дойде на работа. Следствената бригада най-добросъвестно залягаше над съставянето на всякакви актове и протоколи на естонски език, така че той едва ли щеше да е полезен с нещо. Резултатите от техническата експертиза на отломките от ферибота, намерени от спасителните екипи, едва ли щяха да дойдат скоро, затова старши следователят нямаше кой знае какви задължения в прокуратурата. Но вчера се отвори допълнителна работа на момчетата му. Всъщност до него бе подадена жалба от някой си Емил Рюйде с оплакване срещу служителя на фирма „Прибалтика“ Рейн Мяяхе, който, според израза на Рюйде, го подложил на неоснователен разпит, с цел да му припише някаква вина за злополуката с ферибота. Тъй като в „Прибалтика“ не бе открит служител с такова име, Марченко изясни, че Мяяхе е близък на две жени, загинали при катастрофата. В практиката си старши следователят бе имал случаи, когато роднини на жертвите сами се опитват да открият, а често пъти и да заловят престъпника. Понякога те помагаха на следствието. Но в дадения случай, когато от Марченко не се изискваше особено старание, този новоизлюпен Пинкертон и най-вече информацията, до която се е добрал, можеха само да попречат, дори да провалят цялата работа. Ето защо нареди спешно да го задържат, и то по възможност тихо и незабелязано.

„Дявол знае какво е успял да надуши — каза си Марченко. — Ако в медиите попаднат някакви нови сведения, ще си имам ужасни главоболия.“

Когато дежурният на пропуска се обади, че задържаният е докаран, старши следователят вече пиеше горещ чай с ароматно сладко от вишни.

— Нека да го доведат при мене и за всеки случай му напишете един пропуск — нареди той и затвори. Според него най-важното в тяхната работа бе внезапността. Задържаният трябва на секундата да се разпита, докато още не се е съвзел от шока, че е арестуван. Докато не е успял да свикне със сивите стени на килиите, с решетките по прозорците и когато единственото му желание е час по-скоро и на всяка цена да излезе оттук. В това състояние от него могат да се измъкнат всякакви сведения, всякакви признания. Дори за неща, които не е вършил. Именно затова Марченко нареди да му доведат Мяяхе още сега, а не примерно на другата сутрин.

„От пръв поглед си личи, че е лекар“ — с уважение си помисли Марченко и се сети за болния си черен дроб.

В пълен контраст с елегантното сако от туид бяха калните обувки и изцапаният панталон.

— Добър вечер, господин Мяяхе — с възможно най-миролюбив тон поздрави следователят и го покани да седне.

За негова изненада младият мъж се държеше спокойно, не се възмущаваше, не настояваше за обяснения. Непринудено седна срещу него и се приготви да го изслуша.

„Северняк, сдържан по характер“ — определи го Марченко. Той обичаше сговорчивите хора. Наистина, от тях винаги можеше да се очаква изненада, но досега никой не беше успявал да го надхитри.

— Аз съм старши следовател Марченко — представи се той.

Мяяхе не реагира.

— Надявам се, че се досещате за причината на своето задържане?

Мяяхе неопределено кимна. Всъщност това кимване можеше да се тълкува различно — и като потвърждение, но и просто като проява на учтивост.

„Хитра лисица — помисли си старши следователят. — Наясно е, че нямаме право да го разпитваме като гражданин на чужда страна, без на разпита да присъства служител от посолството.“

— Засега не съм оформял вашето задържане. То не фигурира в никакви документи. И това не е разпит. Можете да го приемете просто като разговор.

— По твърде оригинален начин каните хората на разговор — отбеляза Мяяхе и потърка врата си, където все още личаха пръстите на оперативния работник.

— Моля за извинение. Понякога нашите колеги се престарават. Бях принуден да прибегна към тоя начин, за да остане разговорът ни в тайна. Впрочем това е и във ваш интерес. И в интерес на случая, към който проявявате такова любопитство.

Мяяхе отново реагира с неопределено кимване, което не означаваше нищо.

— Аз водя делото за злополуката с ферибота „Рената“ — продължи Марченко. — И до нас стигнаха сведения, че от своя страна вие също сте предприели някакви опити за разследване. Така че заради успешното придвижване на следствието бих искал да разбера дали сте успели да изясните нещо. Може би вашата информация ще ни е от помощ.

— Добре — съгласи се Рейн. В края на краищата рано или късно те щяха да се заинтересуват от него. И разказа на Марченко за своите подозрения, за срещата с Рюйде и погребението на Бурцев. Общо взето, нищо особено.

— Вече проверихме версиите, за които току-що разказахте. И мога най-отговорно да ви уверя, че нищо конкретно не открихме. Версията за бомба на „Рената“ си остава все още работна, но новите сведения, които се появяват, изобщо не я потвърждават. Дори нещо повече — опровергават я.

Това си беше чист блъф. Едва вчера бяха изпратили на експертиза отломките от „Рената“ и все още нямаше никакви заключения.

— Разбирам вашите чувства. Загубили сте свои близки и е съвсем естествен стремежът ви да търсите възмездие. Но следствието съществува именно за тая цел. Ние сме професионалисти и непременно ще открием причините за тази ужасна катастрофа…

Марченко замълча, търсейки какво още в същия дух да добави и накрая обобщи:

— Ние работим за вас.

Рейн не можа да сдържи усмивката си.

— Да, много добре ви разбирам.

— Чудесно. В такъв случай вероятно си давате сметка, че вашите действия могат да попречат на следствието. Или изобщо да осуетят неговия успех. Вие сте лекар, а ние — криминалисти. Така че нека всеки да си гледа своята работа. Съгласен ли сте?

Рейн отново премълча.

— Да не говорим, че изобщо нямате право да се занимавате с разследвания върху територията на суверенна Естония. И ако ви арестуваме по всички точки и алинеи на закона, няма да ви помогне никакво посолство. Ето защо ви предлагам да се върнете в Стокхолм и да чакате резултатите от официалното разследване. Отбележете — Марченко заканително вдигна пръст, — засега това е само предложение. Но имам документи, с които мога да открия срещу вас наказателно преследване.

Той почука с пръст по дебелия плексиглас, покриващ плота на бюрото му.

— Засега обаче няма да давам ход на тези материали. Но само засега. И то при условие че напуснете Талин в течение на двайсет и четири часа.

— Нямате право да ме гоните — отбеляза Рейн.

Устните на Марченко се изкривиха в неприятна усмивка:

— Всъщност аз не ви гоня. Засега просто ви предлагам да си заминете. Но втори път няма да има подобно предложение. Тъй че следващата ни среща, ако се състои такава, ще бъде оформена, както си му е редът. Дайте да ви подпиша пропуска.

Рейн Мяяхе си отиде. Марченко остана още известно време на бюрото си, преди да извика служебната кола.

„Май го сплаших. Сигурно още утре ще си замине за Швеция. Тия чужденци много се страхуват от неприятности с властите и се стараят на всяка цена да ги избягнат.“

На следващата сутрин му съобщиха, че Мяяхе е заминал за Стокхолм още с първия самолет на авиокомпания SAS.

— Много добре — въздъхна с облекчение Марченко и отново извади учебника по естонски език.