Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (19)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Бархатный губернатор, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Венета Георгиева, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Богомил Райнов
Заглавие: Инспекторът и нощта
Издател: Народна младеж
Град на издателя: София
Година на издаване: 1964
Тип: повест
Националност: българска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Димитър Благоев“
Излязла от печат: 30.VIII.1964 година
Редактор: Светозар Златарев
Художествен редактор: Михаил Руев
Технически редактор: Лазар Христов
Коректор: Ана Ацева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3808
История
- —Добавяне
Част първа
Партията на шестстотинте
1.
Кандидатът за губернатор на Ставрополския край Фьодор Степанович Супрун беше чувал за доста случаи на убийства, побоища и отвличания на хора от неговия ранг. Но не предполагаше, че нещо подобно може да се случи и с него. Подобна идея просто не се побираше в главата му! Никому не желаеше злото и не беше направил нищо лошо, напротив, винаги се стараеше да помогне. Така беше на младини, когато работеше като агроном, така продължи и по-късно, когато вече заемаше ръководни длъжности. Строеше къщи, вили, изнамираше кредити, даваше жилища на обикновени хора, а не на чиновници и не срещу рушвети. И изплащаше заплатите винаги навреме. Фьодор Степанович обичаше и уважаваше хората и те, оценявайки това, му оказаха доверие и го предложиха за губернатор.
И ето че кандидатът за губернатор Супрун изчезна от собственото си жилище около дванайсет през нощта в събота срещу неделя. Случи се така:
— Пристигнахме, Фьодор Степанович — каза шофьорът и спря пред входа.
— Благодаря.
— Да ви изпратя ли? — попита бодигардът му, докато отваряше вратата на колата.
— Не си струва.
— У вас не свети — кимна той към прозорците на сградата.
— Жената и децата са на вилата. До утре, момчета!
— Ще изчакаме.
— Добре.
— Фьодор Степанович, да не забравите да светнете, да изгасите и пак да светнете лампата.
Супрун махна с ръка и влезе във входа.
След около три-четири минути прозорецът на кухнята се озари от светлина, после пак стана тъмно и отново светна.
— Всичко е наред — каза шофьорът.
— Да тръгваме — предложи след малко бодигардът.
Естествено, нито шофьорът, нито охраната можеха да знаят, че в кухнята изобщо не светва Фьодор Супрун, а младеж с милиционерска униформа. Той посрещна Фьодор Степанович на вратата на асансьора и се усмихна приветливо:
— Добър вечер.
— Добър…
При Фьодор Степанович веднага дотърчаха двама цивилни младежи и сръчно опипаха дрехите му.
— Няма нищо — каза единият.
— Чудесно — отвърна младият човек и покани Супрун в собствения му дом, край отворената врата на който чакаше жена: — Заповядайте!
— Бравата е белгийска — ни в клин, ни в ръкав заяви Фьодор Степанович.
— Да — съгласи се младежът. — Много хубава брава. Влизайте, Фьодор Степанович.
Щом влезе в антрето, Супрун по навик се събу, намери домашните си пантофи и се насочи към кухнята, но младежът го спря.
— Не се притеснявайте. Сами ще се справим. Ами ако изведнъж натиснете три пъти?
— Ловко — обади се Фьодор Степанович. — Не очаквах.
— Какво не сте очаквали?
— Не очаквах — повтори Супрун, като спря погледа си на жената. — Хайде… Вие сте мъже. Ами защо влачите момичето?
— За да придава уют — усмихна се милиционерът. — Сигурно сте гладен, Фьодор Степанович?
— Гладен съм.
— Тогава тя ще приготви нещо. Разрешавате ли да отворим хладилника?
— Отворете го.
— Тук има не само за хапване, но и за пийване — каза милиционерът, след като отвори хладилника. — Какво ще пиете? Вино, водка?
— Водка.
Младежът извади бутилка водка, две чаши.
— Ами те телеграфни стълбове ли са? — Супрун кимна към момчетата.
— Те не пият на работа.
— А ти защо пиеш?
— На мен ми е позволено.
— Напълни ми чашата.
Супрун я изпи и разтърка лицето си с длани.
— Вземайте си мезе, Фьодор Степанович, вземайте! Саламче, рибка, хайверец… Добре си живеят кандидатите за губернатор!
— Нека твоята уютна мадама да стопли второто — нареди Фьодор Степанович.
— Нямаме много време за размотаване, но ще можем да хапнем от второто. Маша, стопли го!
— Нямаме време за размотаване — повтори Супрун. — Хайде, разказвайте, за какво сте дошли? На кого дължа тази чест?
— Не се ли досещате?
— Не само се досещам… Знам със сигурност.
— Тогава защо задавате излишни въпроси?
— Искам да го чуя от твоята уста.
— Според мен, Фьодор Степанович, изобщо не разбирате положението си…
— Разбирам го, драги, разбирам. Заповядано ти е да ме доставиш жив. Иначе изобщо нямаше да се церемониш с мен. Един куршум в челото и толкоз! Заповедта те спира.
— Точно го каза. Спира ме.
— И знаеш ли защо?
— Бих искал да чуя.
— Сегашният губернатор, Николай Михайлович Колесниченко, се страхува от мен.
— Губернаторът май не е от страхливите…
— Вярно. Но все пак не е посмял да ме премахне. Хората няма да му простят.
— Да ви налея ли? — смени темата милиционерът.
— Пълна чаша. — Супрун погледна пагоните на младежа и се усмихна. — Поне да беше сложил майорски… Ами то само старши лейтенант! Несериозна работа…
— Вие, Фьодор Степанович, май също не сте от страхливите.
— На когото му е писано да бъде обесен, няма да умре от куршум.
— За ваше здраве!
— Наздраве! И главното — да не кашляш!
— Той бил от нашите — усмихна се едно от момчетата. — Веселяк!
— Унинието е един от смъртните грехове.
— Гледай ти, вярващ! Нали сте комунист, Фьодор Степанович!
— Нали знаете, сега няма комунисти.
— Че къде са се дянали? Цял живот са били комунисти, а сега се изпарили значи?!
— Вие, ако не сте били комунисти, със сигурност сте били комсомолци. И също сте изчезнали някъде!
— Сменихме вярата.
— И от коя си сега?
— От нашата.
— Ясно — кимна Супрун. — Говори се, че за вашата вяра плащат добре, а?
— Достатъчно.
— И не се ли страхувате, момчета?
— От кого да ни е страх, Фьодор Степанович?
— Поне от властта.
— От коя?
— Властта е една. Държавната.
— Вие наистина ли смятате, че има държавна власт?
— Ти, естествено, не мислиш така?
— И краставите кучета разбраха, че в Русия държавна власт няма.
— Кучетата може и да са разбрали, ама аз не.
— Значи сте се оказали по-тъп и от кучетата, Фьодор Степанович.
От улицата се чу приглушен шум от двигател на лека кола. Младежът погледна часовника си.
— Философското дрънкане свърши, уважаеми другарю Супрун. Време е да тръгваме. И ще ви моля, Фьодор Степанович, без номера. Прав сте, заповядано ни е да ви доставим жив и невредим. Но това ще стане само ако се държите като джентълмен.
Супрун огледа четиримата един по един, като погледът му най-дълго се спря върху жената, и стана.
— Да вървим.
Пред входа на кооперацията чакаха две западни коли. Настаниха Супрун на задната седалка в едната, с младежите от двете му страни, в другата се качиха жената и младият мъж с милиционерската униформа.
— Слушай какво, кандидате — предупреди го единият от младежите, — поприказва си — и край. Ако ни спрат, да мълчиш като риба. Не съм старши лейтенантът. Моята заповед е друга.
При тези думи младежът щракна белезниците и закопча ръката на Фьодор Степанович за своята. Двете коли тръгнаха.