Фридрих Незнански
Кадифеният губернатор (11)

1.

Турецки пристигна в Ставропол със самолет, въпреки че предварително бяха осигурили билети за влака за цялата група оперативни работници от „Пантера“, хората от специалните подразделения на МВР и двамата старши следователи от Главна военна прокуратура. Късно вечерта Меркулов позвъни на Турецки и каза, че той, Супрун и четирима от спецчастите тръгват в шест часа от Внуковското летище. Следователят не възрази, но попита дали Валерий Чирков ще лети с тях.

— Трябва ли ти? — поинтересува се Меркулов.

— Няма да ми пречи.

— Значи ще лети с вас.

— А пък аз си бях уредил място до прозореца, щях да пия биричка. Обичам влака. Да не се е случило нещо?

— Нищо не е станало. Но за едно денонощие във влака всичко може да се случи.

— Какво имаш предвид, Костя? Вагонът е с охрана. Муха не може да прехвръкне!

— Но куршум може. Не всички са се родили с късмет като теб.

— Не се безпокой за Супрун — уверено каза Александър. — Ще бъде доставен жив и здрав!

— Имаш резервация в хотел „Интурист“. На добър час, Саша! — раздели се с приятеля си Меркулов.

На летището бяха посрещнати от краевия прокурор Григорий Анисимович Власенко и началника на краевото управление на ФСС Никита Макеев. По негов знак двама от служителите на ФСС се насочиха към Супрун, за да поемат охраната му, но Турецки ги спря.

— Моля да не бързате — каза той, обърна се към Макеев и добави: — Фьодор Степанович няма нужда от охрана.

Няколко здрави младежи с цивилни дрехи вече стояха около Супрун. Макеев сви устни, но преглътна обидата мълчаливо и кимна на Фьодор Степанович:

— Добре дошъл, Фьодор!

— Благодаря.

В самолета Турецки и Супрун се уговориха, че при срещата с краевото началство Фьодор Степанович няма да изказва видимо недоволство, не дай Боже да изръси нещо излишно, така че през повечето време да си мълчи. Всичко можеше да се случи. След време, когато се изясни обстановката, ще говори. И Супрун се държеше достойно. На въпросите за преживяното отговаряше кратко и дружелюбно, но отказа да отиде на вилата на губернатора, който искал лично да го поздрави с щастливото освобождение.

— Най-напред — при жената и децата. Тръгвам веднага. Винаги можем да полеем моето освобождение! — измъкна се с шега той.

— До скоро виждане — протегна ръка на Супрун Александър.

— Докарахме колата ти — посочи една волга Макеев. — С охрана е.

— Не се обиждайте, но засега те ще пазят Фьодор Степанович — кимна към цивилните Турецки. — Дайте им още една кола, Никита Илич.

— Да вземат моята — отвърна Макеев и като изчака Супрун и охраната да заминат, се обърна към Турецки: — А какви са вашите планове?

— Чух, че в Ставропол била много известна кръчмата „Далеч от съпругите“? — усмихна се Александър.

— Прочута е — разсмя се Макеев. — Има време за нея. А сега може би да посетим губернатора?

— Как мислите, Григорий Анисимович, да отидем ли? — погледна прокурора Турецки.

Власенко мълчаливо сви рамене — желанието на господаря е закон.

— Питам, защото прокурорът движи делата! — пошегува се Александър.

— Следствените дела са при мен — отвърна много сериозно Власенко, несхванал шеговития тон. — Всеки момент мога да ви ги предам.

Григорий Анисимович Власенко страшно напомняше прокурорите от криминалните романи от деветнадесети век. Обикновено ги изобразяват като сухи, високи, малко мрачни, но добродушни хора, които обичат децата и жена си. Не се знаеше колко любещ баща и съпруг бе прокурорът Власенко, той мълчеше по семейните въпроси, но външно напълно приличаше на прокурорите от романите от деветнадесети век. Висок, слаб, с очила, облечен в униформа, с целия си вид внушаваше уважение, че дори и страх у простите хора, незапознати с юридическата практика. Подчинените му също се смущаваха от него, въпреки че не бе обиждал никого служебно, а вземаше решения, следвайки строго закона, и те бяха справедливи, макар понякога сурови.

— Александър Борисович е запознат накратко със случаите — обади се Чирков.

— Всички следствени дела са в краевата прокуратура. Оперативните материали са във ФСС и УВР — отвърна сухо Власенко.

— Естествено, аз запознах Александър Борисович с тях в общи линии — уточни Чирков. — Но без подробностите.

— Разговаряхме — потвърди Турецки. — Както разбрах, Николай Михайлович ни очаква?

— И мисля, че с нетърпение — отбеляза Макеев. — Обидно е, че Фьодор Степанович отказа…

— Можем да го разберем — прекъсна го Турецки. — Да вървим. Не е добре да обиждаме стопанина на края.

— В тази кола, моля — началникът на местната ФСС посочи бял мерцедес.

— Не виждам стария си приятел Роман Маркуша — рече Александър, сядайки в колата. — На вилата можем да съчетаем приятното с полезното.

— Ще дойде — отвърна Макеев. — Ще ви открия малка тайна, Александър Борисович. Роман отиде на вилата си да вземе една бутилка вино.

— Нима в Ставропол е свършило?

— Бутилката е особена — трилитрова, а и е последната. Такова нещо не можеш намери в целия град.

— Помня, в Москва ме черпи с някакво удивително вино — спомни си Турецки. — Собствено производство.

— Точно за него отиде.

— Не можеше ли ние да го вземем?

— Бутилката е заровена! И освен стопанина никой не може да намери мястото! Нямаше време. Очаквахме ви утре.

— Меркулов обърка работите. Ни в клин, ни в ръкав нареди да тръгнем със самолет! — не скри истината Турецки.

— Получих заповед да изпълнявам вашите указания — намекна Макеев.

— И аз — подкрепи го Власенко. — Поне тук, в Ставропол.

— А за мен, драги колеги, дори най-незначителната молба на Константин Дмитриевич е заповед. Той е учителят, аз ученикът. И освен това си имаше причина.

— Сигурно се страхува за безопасността на Фьодор Степанович? — предположи Макеев.

— Както се изразява Меркулов, виждаш до дъното на нещата, Никита Илич! — усмихна се следователят. — И в Москва не оставиха Супрун на мира…

Александър хвърли първата въдица със слабата надежда, че някой от шефовете ще се хване, но не стана.

— Тъй ли? — учуди се началникът на ФС. — Не сме чували.

— Имаше такива работи. Наложи се да преместим Фьодор Степанович на по-спокойно място… Каква красота! — смени темата Турецки, зареял поглед през прозореца към далечните планини.

От двете страни на пътя растяха ябълки, отрупани с едри плодове. Скоро овощните градини свършиха и колата потъна в гъста гора. През отворените прозорци лъхна прохлада и някакъв особен нежен аромат.

— На какво мирише така? — поинтересува се Александър.

— Окапали плодове от диви круши, ябълки, кайсии — обясни Макеев.

След десетина минути пред тях се показа голямо езеро, по брега се виждаха разкошни вили.

— Красота! — повтори Турецки. — Тук не трябва да идваш да работиш, а да почиваш!

— Това е Сингилеевското езеро — обади се Макеев. — Гъмжи от риба!

— Каква?

— Нашият прокурор е голям рибар…

— Най-различна — отвърна авторитетно Власенко, — платика, бабушка, каракуда, шаран, толстолоб… Развъдиха планинска пъстърва! По петстотин-седемстотин грама парчето! Шаранът и толстолобът са за промишлен риболов. Купуват ги с тонове. А ние се задоволяваме с каракудите.

— Чие е езерото? — поинтересува се Турецки.

— А вие как мислите?

— ССК.

— Сгрешихте, Александър Борисович. „Сингелей“ е стопанство на Фьодор Степанович Супрун. Търговска фирма „Машук“.

— Пристигнахме! — съобщи Макеев.

Лично собственикът, губернаторът Николай Михайлович Колесниченко, посрещна гостите си на прага на вилата.

— Не виждам Фьодор Степанович — след приветствените думи и ръкостискания отбеляза Колесниченко.

— Семейството, Николай Михайлович, семейството! — разпери ръце Макеев.

Турецки познаваше губернатора бегло, бяха се виждали в Москва по съвещания, дори бяха говорили за нещо, но не си спомняше за какво. Сега с интерес се взираше в едрото лице на домакина и му се стори, че след последната им среща губернаторът се е променил, но далеч не към добро. „Да не си имал неприятности, гълъбче? — помисли Турецки. — Не ти отиват тези торбички под очите, ама никак…“

— Заповядайте вътре — покани ги радушно домакинът. — Маркуша нещо свещенодейства в хола — пошегува се той. — Донесе някакво особено вино и не ми позволи да го опитам. Сефтето ще направи Александър Борисович, казва.

С началника на краевото УВР Турецки води едно дело за убийство преди доста години. Тогава Маркуша още беше майор — оперативен работник в криминалната милиция. Убийството беше разкрито, престъпниците получиха големи присъди. Но според докладите в МВР за разкриването на престъплението и залавянето на убиеца бе очевидна само заслугата на майор Маркуша. Разказаха за това на Турецки, но той не се обиди — делото беше обикновено, нямаше да подобри репутацията му, а на Маркуша щеше да му дойде добре, можеше и звезда да му сложат, да го повишат в длъжност. Така и стана. Старши следователят искрено се радваше, че майорът се е издигнал. Оттогава, щом отидеше в столицата, Маркуша никога не забравяше да му се обади.

Маркуша прегърна Турецки и бързо напълни чашите със своето необикновено вино.

— Добре дошли!

Виното беше великолепно, истинска амброзия. Пийнеш от благоуханното питие, умът ти се избистря, но след три-четири чашки тялото ти се изпълва с неясна нега, в душата ти се вселява радост. И не можеш да станеш на крака.

Лека-полека събеседниците преминаха към деловите въпроси, които бяха довели толкова далеч Турецки.

— Старши следователят не си пада по висенето над бумагите — отбеляза Чирков, след като прокурорът на края спомена следствените дела. — По му допада оперативната работа, цялата Главна прокуратура го знае. Прав ли съм, Александър Борисович?

— Както и да го погледнеш, седемдесет процента от работното време минава в писане — усмихна се Турецки. — Обичам оперативната работа. Утре ще пристигнат следователи от Военната прокуратура, те ще поработят над делата. Е, и аз ще надникна. Няма да крия отрицателното си отношение към резултатите от вашата работа. Прекалено се проточи, а няма резултати. Не са изяснени мотивите за убийствата, не са установени организаторите на престъпленията. Няма ги и изпълнителите.

— Сякаш при вас в Главна прокуратура няма забатачени дела — възрази Макеев.

— Те не са забатачени. Просто ги пращат в девета глуха.

— И тук има хора, които умеят да потулват делата.

— Ех, да знаех кои са! — оживи се Турецки.

— Познавате ли тези, които са при вас в Москва?

— Досещаме се. Но те са прекалено високо.

— И нашите са прекалено високо.

— Може пък да са едни и същи хора?

— Възможно е — съгласи се началникът на краевата ФСС.

— Това вече е нещо.

— Никита — обърна се към Макеев губернаторът, — според теб аз нависоко ли съм?

— Вашето кресло не е от ниските — усмихна се Никита Илич.

— Точно в това е проблемът — продължи Колесниченко. — Убийствата са извършени в моя край. И жертви са не кои да е, а кандидатите за моя пост. В случая не трябва да си особено умен, за да се досетиш в чия мелница наливат вода убийствата. В моята. Значи първият, когото ще извика Александър Борисович за обяснения, съм аз. Както се казва, пръв трябва да отговаря домакинът.

Изглежда, Колесниченко очакваше отговор на думите си, но Александър се измъкна леко:

— Тук са се събрали опитни хора, професионалисти. Те знаят колко е трудно да се води разследване, когато е минало известно време. Най-вероятно ще започна не с делата, а с живите хора.

— Отлично решение — подкрепи го Маркуша. — Има един жив човек — Фьодор Степанович Супрун, който бе отвлечен от някого, откаран и държан някъде. Сигурно е запомнил похитителите си. Оттам трябва да се започне.

— „Някъде“, „някого“… — усмихна се Колесниченко. — Александър Борисович вече знае всичко.

— Мисля, че вие също не сте дремали, нали? — поинтересува се Турецки.

— Щом получихме съобщението, че е възбудено наказателно дело за отвличането на Супрун, веднага започнахме оперативната работа — каза Маркуша.

— Какво се изясни?

— Разпитахме съседите от кооперацията. Никой нищо не е видял. Говорихме с пазача…

Маркуша запали цигара, погледна Турецки и изразително махна с ръка.

— Какво? Пазачът е изчезнал? — досети се Александър.

— Яко дим.

— Разбирам, че живеем с три властови центъра. Единият се оглавява от министър-председателя, вторият от президента, а третият — в сянка — е мафията. Вашият край при кой от трите живее? — попита Турецки и обхвана с поглед всички присъстващи.

— Както цялата страна. И при трите — отвърна губернаторът.

— И няма ли как третата власт да се елиминира?

— Ще се намерят възможности — мъдро се обади началникът на местната ФСС. — И сили. Но как да познаем къде е първото, второто и третото, там е въпросът!

— Е-е-е — проточи глас Турецки, — оказва се, че вашите проблеми са по-сериозни, отколкото в столицата! Ние поне ясно виждаме границите.

Колесниченко насмешливо погледна Александър, искаше да каже нещо, но махна с ръка.

— Я по-добре да пием! И да спрем целия разговор. Разследването е възложено на Александър Борисович, а вие сте с него. Ще помогнете с каквото можете. За ваше здраве, Александър Борисович!

 

 

Турецки пристигна в Ставропол по светло, огледа хотелската стая, която се оказа просторна, с две помещения, обзаведени със солидни мебели в старинен стил. Искаше да потърси „бръмбарчета“, не се съмняваше, че има подслушвателни устройства, но се отказа и излезе навън.

Тръгна бавно по главната улица — проспект „Ленин“, разглеждаше старинните къщи, взираше се в лицата на минувачите, спираше пред частните магазини. Обичаше да броди из уличките на непознати градове, да влиза в кръчмите, където на чаша бира винаги можеш да намериш готов за разговор събеседник, И се е случвало да се върне в хотела с нови впечатления и мисли.

Александър отмина една малка уличка, излезе на „Мир“, повървя малко и на ъгъла, недалеч от светофара, видя около четиринайсетгодишно момиче, застанало край купчина цветя, струпани до стената на сградата.

— Колко цветя! — рече Турецки, като приближи. — Явно човекът е бил добър…

Момичето погледна Александър и той трепна, толкова невероятна мъка и болка имаше в сините очи на детето.

— Извинете — смути се Александър. — Някой ваш близък ли е?

Момичето мълча дълго, разглеждайки внимателно непознатия, после отвърна:

— Татко.

Турецки веднага си спомни как Супрун му разказа, че по-голямата му дъщеря Олга била приятелка с дъщерята на загиналия професор Василиев.

— Ти си Даша — уверено каза той.

— Да — отговори след малко момичето.

— И имаш приятелка Оля.

— Да.

В очите на момичето се мярна страх, то се обърна и си тръгна.

— Даша, разбирам, че не вярваш на никого — настигна момичето следователят и го хвана за ръка. — Но те моля да ме изслушаш. Казвам се Турецки. Ето картата ми. Моля ти се. Дойдох да разследвам убийствата. В това число и на баща ти, Григорий Ефремович Василиев…

— Генерал ли сте? — попита Даша.

— Засега не съм. Но ако искаш, смятай ме за генерал — усмихна се Александър.

— Слушах за вас от Гриша…

— По-големия ти брат — уточни Турецки. — Имаш и друг брат, Артьом… И какво си слушала?

— Той каза, че само един човек може да разплете всичките убийства. Вие.

— Не знам, Дашенка, дали ще се справя, но ще се старая… Накъде отиваш? Ще те изпратя!

— Няма нужда. Ето нашия блок — посочи една красива кооперация момичето.

— Ще те изпратя. Още повече че е наблизо — реши Александър.

— А генералите не ги ли следят? — попита тревожно Даша.

— Понякога.

— Тогава не идвайте, няма смисъл.

— Заповядах да махнат охраната.

— Може да е охрана, а може…

Момичето не се доизказа и пак забърза напред.

— Обещавам ти, Даша. Ще намеря убийците на баща ти — каза внезапно Турецки.

— Вече ми обещаха — отвърна момичето и се взря в Александър тъжно с разбиращ поглед.

— И вероятно пак генерали?

— Най-главните в нашия град.

— Ти си чула какво е казал за мен по-големият ти брат. И аз съм тук, във вашия град. Искам да се запозная с братята ти. Нали също са военни… Впрочем мога и сега да се отбия. Ако разрешиш.

— Няма ги.

— Как така? — не разбра Турецки.

— В командировка са.

— И двамата ли?

— Да:

— И кога заминаха?

— Завчера.

— Нещо спешно?

— Не знам. Често пътуват.

— Такава им е работата, Дашенка. И аз рядко виждам моята дъщеря…

— Пристигнахме — каза Даша. — Довиждане.

— Довиждане. Нали нямаш нищо против да ви дойда на гости?

— Както каже мама…

— Ще позвъня. Мисля, че дотогава братята ти ще се върнат.

Момичето се усмихна и изведнъж го прегърна, притисна се в него за миг, а очите му се навлажниха.

На път за хотела Турецки размишляваше за тъгата в погледа на Даша. „Не ти се беше случвало такова нещо, Александър Борисович — мислеше наум. — Не си добре с нервите, скъпи, не си… Отпусни се.“

— Трябва да пиеш по-малко! — изрече на глас.

— Какво казахте? — спря се възрастен минувач.

— Казвам, че народът трябва по-малко да пие.

— Вярно, другарю, по-точно, господине — съгласи се сериозно минувачът. — Пият, да прощава Господ, като камили!

След тази забавна случка Турецки си отдъхна, настроени ето му се подобри. След като изкачи широките мраморни стъпала към входа на хотела, Александър протегна ръка, за да отвори, но някой го спря вежливо:

— Моля, Александър Борисович!

— Откъде идваш? — попита Турецки, като се вгледа и позна в предпазливия младеж офицера от московската ФСС. — Нали трябваше да бъдеш при Супрун!

— Там останаха тримата, макар че в Степное няма какво да правят. Казаците няма да оставят Супрун.

Във фоайето към Турецки се присъедини още един младеж от ФСС от Москва, а на четвъртия етаж видя и трети, застанал недалеч от вратата на стаята му.

— Не бързайте, Александър Борисович — прошепна офицерът, прикри Турецки с тялото си, даде знак на другаря си и той бързо закрачи към мъжа до вратата.

— Вие също не бързайте, майоре — тихо рече Турецки и кимна към сакото на непознатия, под което според него имаше оръжие.

— Здравейте, Александър Борисович — подаде ръка непознатият, когато тримата го наближиха.

— Здравейте…

Мъжът погледна охраната и малко позабави отговора си.

— Свои хора са — предупреди го Турецки. — От Москва.

— И все пак бих искал да си поговорим насаме.

— Мисля, че при мен не е безопасно… — започна следователят, но майорът вежливо го прекъсна:

— Отворете вратата и влизайте. Стаята е чиста.

— И кога успяхте? — усмихна се Александър. — Може би сте видели как разговарям с едно момиче?

— Не ни ли забелязахте? Много добре!

Мъжът погледна охраната с видимо уважение и се представи.

— Богданов, майор от милицията.

— Заповядайте, майоре. Как е малкото ви име?

— Казвам се Алексей Иванович.

— Вечеряхте ли? — Турецки се обърна към охраната и като видя, че се споглеждат, добави: — Влезте и вие. В хладилника е пълно с храна. Ние ще отидем в спалнята, а през това време пригответе нещо. Има вино от запасите на генерал Маркуша, само че не го изпивайте всичкото. Коняка — може! Елате, Алексей Иванович.

Майор Богданов минаваше петдесетте, но изглеждаше стегнат и здрав. Невисок на ръст, но добре сложен и Турецки не пропусна да му го каже.

— Силен съм — не възрази майорът. — Нали все още се катеря по планините. Като започнах от десетгодишен, та още продължавам.

— Значи покорител на върховете? — усмихна се Александър.

— Не знам какъв покорител съм, но на Еверест съм се качвал. И то неведнъж.

— Значи майстор на спорта! Поне така съм чувал от специалистите.

— Имам значка — отбеляза скромно Богданов. — Но стига за това. Не се отнася до работата. Мисля си как да започна, откъде…

— Ами от самото начало!

— Може и така. Аз работя в управлението. Близо двайсет години тичах по оперативна работа, но след един случай… — Майорът замълча. — Натичах се.

— Раниха ли ви?

— Нещо такова. И вече петнайсет години съм при оръжието. Приемане, предаване, разписки, документи и така нататък. Без да се хваля, ще ви кажа, че разбирам от оръжия.

— Нормално — съгласи се Турецки.

— Та носят ми автомата на уволнения прапорщик Гришчук. Приех го, подържах го, прибрах го, но усещам, че нещо не е наред. И аз не мога да обясня защо. Започнах да разглеждам по-внимателно. И забелязах. — Той погледна изразително събеседника си: — Номерът е пренабит.

— Нима сте го определили на око, Алексей Иванович? — не повярва Турецки. — Вероятно работата е била перфектна?

— Две мнения няма. Не че определих на око, но се усъмних, а експертизата показа точно. Номерът е пренабит.

— И кой направи експертизата?

— Аз. Собственоръчно.

— Добре. Номерът е пренабит. Разбира се, намирисва на нещо лошо, но защо сте дошли при мен?

— Не бързайте, Александър Борисович. Вече казах, че автоматът беше зачислен на прапорщик Леонид Гришчук. Дойде наскоро при нас. Няма три месеца. Сега да видим що за човек е той. Лично аз отдавна съм напуснал оперативната работа, но приятелите ми останаха. Гришчук е родом от село Татарка. Псевдонимът или прякорът му, както искате го наричайте, е Ястреба. Татарка е голямо село. Там главатар на престъпните групировки е някой си Владимир Байбаков-Байбака, който измести Женя Френския. Ястреба, Байбака и Ашот Захарян бяха неразделни приятели от деца. Заинтересувайте се, подробно ще ви разкажат за убийството на Захарян. Ще ви кажа само, че е работа на Френския. Пари, неизплатени дългове, сблъсък на интереси… След известно време си отидоха и Френския, и бодигардът му. Делото бе спряно.

— Защо?

— Пак пари — усмихна се майорът. — За всички в Татарка беше ясно, че мястото на Френския ще заеме Ястреба. Така и стана. Но само за няколко месеца. Замени го Байбака. Без проливане на кръв, без сблъсъци, приятелски. А след известно време при нас в управлението дойде на работа Леонид Гришчук-Ястреба и му зачислихме въпросния автомат.

— А той ви е върнал друг?

— Точно.

— Не е ли възможно, Алексей Иванович, оръжието все пак да е едно и също?

— Не разбрах, Александър Борисович…

— Когато сте давали оръжието на Ястреба, чисто и просто да не сте обърнали внимание на номера?

— Не ми повярвахте, че разбирам от оръжие — отвърна след малка пауза Богданов. — Жалко.

— Но все пак може да е станало така? — държеше на своето Турецки.

— Не може. Автоматът беше нов. Със заводската смазка. Ако предположим, че в завода…

— Извинете, Алексей Иванович — прекъсна го Александър. — Всичко е ясно. Интересни хора приемат в краевото управление на вътрешните работи…

— Именно! Аз се поинтересувах по каква причина уволниха Ястреба. Оказва се, по собствено желание. Любопитно ми стана къде е сега. Оказва се, живее в Татарка, в родното си село. Обикаля с едно волво заедно с Байбака. А?! Ту работи в системата за борба с организираната престъпност, ту, видиш ли, обратното? Обикаля с главатаря на бандата в западна кола!

— Вие знаете, че Байбака е свързан с мафията, но за другите той вероятно е един от „новите руснаци“. Богат човек, собственик на ресторант, казина, фабрика… Не знам какво има в Татарка.

— Вярно е. Богат предприемач, но и бандит. И за това знае цялото село.

— Не само Татарка. Всички служби, включително УВР и ФСС. Очи пълни, ръце празни — усмихна се Турецки. — По документи е гражданин на Русия, бизнесмен, а както знаете, бизнесът у нас се поощрява… От вашите думи разбрах, първо, че оръжието, което сте получили от ръцете на Ястреба, е с пренабити номера.

— Тъй вярно.

— Второ. Ястреба не е много приятен човек, има тесни връзки с престъпниците от Татарка. Възниква въпросът: какво е заставило Ястреба да предаде автомат с пренабит номер? Не сте ли се интересували?

— Имах желание, но се въздържах.

— Прекаленото любопитство се наказва?

— Много ясно. Но не е там работата. Аз съм вдовец. Сам човек, Господ не ни даде дечица. И годините не са ми малко, минавам петдесет и пет. От какво да се страхувам? От смъртта? Като се катериш по планината също не знаеш дали ще се върнеш… Мисля, че автоматът отдавна го няма, изчезнал е безследно.

— Изгубен? Или може би е продаден? В Чечня се харчат добре.

— Всичко е възможно — измъкна се от отговор Богданов. — Знам едно — някой направи фал с този номер.

— Те не са могли да предположат, че се досещате. Сам казвате, че е направено професионално.

— Защо — „те“? — попита Богданов, след като помълча.

— Обикновено така се казва. Може и в единствено число. Ястреба не е предполагал.

— Това е първата му грешка — на Ястреба или на някой друг. А втората — че ми поискаха автомата.

— Кой?

— Моят пряк шеф, полковник Холмец.

— И вие предадохте ли го?

— Доложих на полковника за случилото се.

— Кога стана това?

— Завчера. Засуетиха се по повод на вашето пристигане.

— Не сте ли рискували, Алексей Иванович?

— Не, не съм. Цял живот сме заедно с него. Ако не беше Холмец, май нямаше да се сетя да дойда при вас.

— Полковник Холмец… Не е ли учил в Академията на МВР?

— Тъй вярно. Там сте му водили семинар по криминалистика.

— Да, от време на време преподавам в Академията — каза Турецки. — Сега водя курс по предварително следствие.

— И Холмец ви е запомнил.

— Изглежда, той е получил от някого указания да изземе оръжието?

— От заместник-началника на краевото УВР.

— И къде е сега автоматът?

— У мен — отвърна спокойно Богданов.

— И можете да го покажете?

Богданов разтвори сакото си. Турецки видя късоцевен автомат с подвижен приклад, грижливо прикрепен към тялото с ремъци.

— Ще разрешите ли да погледна, Алексей Иванович?

— Моля.

Александър дълго се взира в номера, отмести автомата настрани и поклати глава:

— Какво око имате! Като Левша^[1]!

— Онзи, дето подковавал бълхите? Спомням си.

— Значи дойдохте при мен по съвета на полковник Холмец. Правилно ли съм ви разбрал?

— Правилно. Там е работата, че вече се разшумяха за бягството на Фьодор Степанович. И то казаците от Степное. Селото…

— Знам го. Фьодор Степанович вече е там, при брат си.

— Никой не знае точно откъде е избягал, кой го е отвлякъл. Но се вдигна шум. Не веднага, а след като семейството на Супрун поживя два-три дни в Степное. И ние с Холмец започнахме да разсъждаваме. Щом е избягал, значи някой го е държал насила, имало е охрана. А охрана без оръжие няма. И решихме за известно време да задържим автомата.

— Сигурно заместник-началникът на УВР се е поинтересувал от изпълнението на заповедта?

— Холмец нищо не е казвал, пък аз нищо не съм питал. В този момент пристигнахте вие. За всеки случай взех автомата от сейфа, нося го със себе си.

Турецки искаше да изненада майора, като му покаже истинския автомат на пазача, който Супрун беше взел. Богданов му допадна много, но следвайки навика си да не бърза, Александър се въздържа.

— Надявам се, че пак ще се срещнем и поговорим, Алексей Иванович. А засега само ще споделя с вас, че Фьодор Степанович Супрун беше в Москва. Не е трудно да се досетите, че знаем някои неща. — Следователят извади три снимки. — Погледнете. Това са портрети, направени по описанието на Фьодор Степанович. Разпознавате ли някого?

— Фьодор Степанович няма много добра зрителна памет, но може да се познае — каза Богданов, като се взря в снимката. — Леонид Гришчук, Ястреба. Старши лейтенант Сидорчук. Забравил съм малкото и бащиното му име. Но мога да уточня.

— Във вашето управление ли служи?

— Тъй вярно. Давал съм му оръжие. Пистолет, автомат.

— И отдавна ли е при вас?

— От около половин година.

— Значи не можете да кажете за него нищо определено?

— Не, но ще поразпитам.

— Сега ние сами ще се поинтересуваме — усмихнато отговори Турецки. — Да вървим да вечеряме. Да не вземат да изпият винцето. Маркуша има чудно вино! И много ви благодаря, Алексей Иванович. Стана ми по-леко.

— Не мислете, Александър Борисович, че всички са се продали. Не са лоши нашите хора. Използвайте ме. Може да потрябвам.

— Непременно. С мен дойдоха много оперативни служители, но тук не са в свои води. Могат да направят такива поразии, че да се чудиш как да се оправяш. Няма как да не се опрем на местните работници.

— Използвайте ме — повтори Богданов и хвана автомата.

— Добре ще е да остане тук — кимна към оръжието Турецки, погледна майора и се усмихна. — А още по-добре, ако пренощувате при мен. Стаята е голяма, домакинът добър!

— Ще помисля — отговори Богданов, взирайки се в третата снимка. — Този не го познавам. Май съм го виждал някъде, но не мога да се сетя.

След вечерята майор Богданов се отпусна и се съгласи да пренощува в хотела.

Домакинът и гостът заспаха доста след полунощ. Турецки чу много полезни неща за ръководния състав на управлението, за големите и малките началници, подробности около убийствата, които нямаше откъде да научи, за редовите служители на краевата милиция. Следователят беше благодарен на съдбата, че го срещна с такъв човек като майор Богданов.

 

 

Тази нощ и във вилата на генералния директор на ССК Михаил Юсин стояха до късно. Край камината в кожените кресла се бяха разположили началникът на УВР Роман Валентинович Маркуша, съветникът на Кръстника Георгий Гагарински и самият стопанин.

— Започнете вие, Роман Валентинович — обърна се към Маркуша Гагарински, или Гоша Доктора, както го наричаше Кръстника.

— От срещата при Колесниченко ли?

— Вече говорих с губернатора. Той е допуснал грешка.

— За мелницата и отговорността ли? — досети се Маркуша. — Та сега за това говорят на всяка крачка!

— Няма значение. Нека дрънкат. Кучетата лаят, керванът си върви! Губернаторът не обикаля по улиците, значи няма откъде да знае какво говорят хората. Роман Валентинович, интересува ме какво мислите за случая Супрун и какви действия сте готови да предприемете — каза Доктора.

— Хайде да поразмишляваме какво знае Турецки — започна Маркуша, запалвайки цигара. — Да предположим, че със Супрун са поработили добре. Мисля, че цялата група от Москва разполага с портретите на охраната — Ястреба, Сидорчук и Саврасов. Не знам дали Супрун е запомнил добре жената, едва ли му е било до това, но трябва да го имаме предвид. Това първо. Второ. Турецки има важно веществено доказателство — иззетия от Ястреба автомат. Точно от него ще започне да разплита. Оръжието е от моя отдел. Наистина, взехме мерки… — Маркуша изведнъж замълча, спомни си, че в суетата и бързането не попита заместника си къде е сега автоматът, но веднага се успокои. Ако оръжието не беше на сигурно място, заместникът му веднага щеше да докладва. — Предприехме мерки — повтори той. — Турецки бързо ще се добере до Ястреба и ще настоява ако не за арест, то за разпит. И ще бъде принуден да го пусне. Оръжието е предадено, както се полага по документи. Къде е той сега? Кой знае? Има достатъчно възможности, и то напълно легални.

— Например? — поинтересува се Доктора.

— Мобилизиран в Чечня! Тези дни бяха изпратени доста.

— Отлично решение! — похвали го Доктора и дори плесна с ръце.

— Трето — продължи Маркуша, въодушевен от похвалата — Супрун не е свързан с УВР и ФСС, но ние отлично го познаваме, той също знае доста за нас. В неговото положение сигурно ще си спомни нещо, за което по друго време би премълчал. И разбира се, ще го сподели с Турецки. Дреболия, но в нашата работа точно дреболиите преобръщат колата.

— Това наистина е дреболия — обади се Доктора. — Ако сте говорили нещо скандално по адрес на жени… Дреболии. Преминете на четвърто.

— Супрун неведнъж е ходил на вилата на губернатора, където са го закарали. Нещо повече…

— Ето къде е грешката! — прекъсна Маркуша съветника на Кръстника. — На кой идиот му дойде наум такова нещо?

— На губернатора — намеси се Миша Юсин.

— Ето че и те грешат — безстрастно констатира Доктора.

— Замисълът беше друг — оживи се Миша. — Супрун не трябваше да избяга оттам!

— Роман Валентинович, не се доизказахте — пак се обърна към Маркуша Доктора.

— Искам да кажа, че Турецки има повод да извика за обяснение господин губернатора.

— Глупости! Ако Турецки покани за разговор Колесниченко, то той има право да прати старши следователя на майната си! — каза рязко Доктора. — Или разполагате с доказателства за някакви връзки на губернатора с похитителите?

— Нищо подобно — отвърна с усмивка Маркуша.

— Какво да се прави? Бандити. Те можеха да закарат Супрун и във вашата вила или направо тук. Господа, положението не е добро. Турецки няма да спре по средата на пътя. Но не е и безизходно. А при благоприятни обстоятелства, каквито непременно ще се появят, особено през дните на конгреса, когато ще пристигнат важни и отговорни хора, всичко ще приключи добре. Свършихте ли, Роман Валентинович?

— Още няколко думи как да предотвратим действията на Турецки.

— Моля.

— И тъй, неговите хора ще се опитат да намерят пазачите. И ако ги задържат, то по веригата непременно ще стигнат до тези, които са над тях…

— Един момент — навъси се Доктора. — Нали казахте, че ако Турецки задържи Ястреба, ще бъде принуден да го пусне?

— Не отричам. Но това е само ако го арестуват. Той е силен, ще мълчи. Което не мога да кажа за Саврасов. Турецки умее да разпитва.

— Силен, а избягал като страхлив заек — усъмни се Доктора.

— Познава характера на старши лейтенант Сидорчук. Той е имал големи правомощия.

— Включително и… — усмихна се Доктора.

— Тъй вярно. Има два начина за противодействие. Единият — да се изпрати по-надалеч, вторият — включително. — Маркуша разпери ръце.

— Вторият повече ми допада — усмихна се Мусолини.

— Вече разговаряхме по този повод, господин Юсин — напомни Доктора. — Разбира се, вторият начин е много по-безопасен, но трябва да имаме и мярка. Да вземем Сидорчук. Друг като него ще намерите ли?

— За пари всичко може!

— Може много, но не всичко! Колко души изпратихме в Гърция? И нищо не стана. А Сидорчук успя. Няма смисъл да ви разказвам за работата му в Русия. Рамбо, Турчина, Кучешкия зъб… Пък и тук ненапразно е получавал заплата. За мен е интересно по какъв начин той е попаднал в тази компания? Такъв човек трябва да се пази. Убиец с божа дарба.

— И аз се чудя — сви рамене Маркуша.

— Да го изпратим при Григорий Василиевич. Той е съгласен — обърна се към началника на УВР Доктора.

— Още утре ще замине.

— А пък останалите двама… по ваша преценка.

— Ястреба е в Татарка. Кръстника има слабост към Татарка, по-точно към Владимир Байбаков.

— За Григорий Василиевич делото е над всичко — намръщи се Доктора. — Около Турецки по принцип всичко е ясно. Той ще разследва, ние ще пречим на разследването. Господа, вълнува ме Фьодор Степанович Супрун. Нямаме никаква информация какво смята да прави. Подозирам, че възнамерява да продължи борбата за губернаторския пост.

— Значи не е напълнил гащите — усмихна се Мусолини. — Надявах се да размисли.

— Може да говори за случилото се по телевизията, да го разкаже пред пресата, в най-лошия случай да се обърне към хората по митингите. И положението на сегашния губернатор ще стане още по-лошо.

— Ще изгуби по всички параграфи. Факт — констатира Маркуша.

— Да опитаме ли още веднъж? — пак започна своята песен Мусолини. — И да става каквото ще става!

— Не съм ви чул, господин Юсин, но ви съветвам да не го повтаряте пред Григорий Василиевич — каза Доктора.

— Ако Колесниченко загуби, смятай, че сме бита карта! Новата метла мете по нов начин! — не се предаваше Мусолини.

— Не, уважаеми господа, нужно е време, много време, за да се спре завъртяното от нас колело, а после да се тласне в обратна посока — спокойно започна да обяснява Доктора. — След конгреса на наша страна ще преминат едрите предприятия, банките, фирмите. Партията всъщност вече е създадена, но действа неофициално. Официалният статус ще ни позволи законно да се борим за власт. В борбата ще бъдат хвърлени огромни суми, каквито не е сънувала нито една друга партия, включени са основните медии. И тогава ще видим на чия страна ще застане народът. А народът, господа, каквото и да говорим, е бил и ще бъде основната движеща сила на историята.

Доктора помълча, огледа притихналите събеседници.

— А ако действаме така, както предлага господин Юсин, то, уверявам ви, след съвсем кратко време ще гледаме свободата през зарешетени прозорци. И то в най-добрия случай! Делото за отвличането на Супрун е известно в правителствените кръгове, в президентството, във ФСС и МВР. Дори подозирам, че всички те очакват от нас подобни действия, но ще останат разочаровани. Аз вече разговарях на тази тема с Григорий Василиевич. Сега вие, уважаеми Роман Валентинович, не трябва да изпускате от очи Супрун, за да не дойде наум на някой откачен глупак да стреля по него, опазил ни Бог. Това е, драги господа!

— Така и не разбрах, Докторе, какво да правя? — попита Мусолини.

— Лично вие се съсредоточете върху работата на ССК, където заемате най-висока позиция — усмихна се Гоша Гагарински. — Вие, Роман Валентинович, насочете всичките си усилия, за да намерите общ език със старши следователя господин Турецки. Вероятно ще се наложи да се откажем от някои хора. Предстои ни разговор на тази тема. Обикновено кого обвиняват за дерайлиралите влакове?

— Стрелочниците! — подсмихна се Мусолини.

— И ние ще намерим такива. А що се отнася до кандидата за губернатор Супрун… Засега около него не всичко е ясно, трябва хубаво да помислим, да намерим правилното решение. — Доктора стана, протегна ръка на събеседниците си. — Извинете, трябва да тръгвам, господа.

Маркуша и Мусолини изпратиха Доктора до колата.

— За първи път чувам от него толкова дълга реч — отбеляза Миша, загледан в изчезващите червени светлинки.

— Отдавна ли го познаваш?

— Кръстника ни запозна. Преди около година.

— А той кога се е свързал с него?

— Свързват се мъж и жена. Или двама обратни — отвърна след кратка пауза Мусолини.

— Бъди здрав! — каза Маркуша и тръгна към колата си.

— Не се сърди, Романе! — спусна се към него Миша. — Нещо съм напрегнат… и се изпуснах. Ти ме познаваш!

— Доктора правилно каза. Работи.

— Много учени водиха при Кръстника. Не ги хареса. А на този повярва.

— Сече му пипето — почука по главата на Миша Роман Валентинович. — Вижда надалеч… Добре. Викни моите хора.

— Защо не останеш, две мадами чакат.

— Не ми е до тях — решително отказа Маркуша. — Тръгвам. Викни момчетата.

На път за вкъщи се случи на пръв поглед незначителен инцидент, който неизвестно защо разстрои началника на УВР и го накара да застане нащрек. В предното стъкло на колата се удари птица и тъй като се движеха с висока скорост от нея остана само едно кърваво тъмно петно. Заскърцаха чистачките, пръсна вода, но кой знае защо петното не се измиваше.

— Спри и го изчисти! — не издържа и нареди на шофьора Маркуша.

През целия път до вкъщи той пушеше мълчаливо, изпълнен с неприятно тревожно чувство.