Фридрих Незнански
Кралят на казиното (9)

5.

Във вилата на Алик Попа се провеждаше своеобразна среща в намален състав. Около масата в гостната бяха насядали домакинът, Тофик Алиев — най-големият авторитет на азербайджанската мафия, двамата му помощници — Джалал и Сабир, Ефим Аронович Фишкин и представителят на чеченската групировка Гирихан, известен с прякора Гирата. Всички изглеждаха спокойни и самоуверени, а всъщност само се стараеха да се държат така, което се разбираше от напрегнатия израз по лицата им. Пък и наистина разговорът, който им предстоеше, беше особено сериозен. Джигитите на Тофик бяха пречукали човек от охраната на Антон Маевски, а партньорът му, прострелян на две места, избягал. Колата била надупчена като решето, но копелето гадно все пак се измъкнало. Гонили го и почти го настигнали, но хитрецът знаел къде да иде и тутакси спрял пред нощния клуб на Цветни булевард. Веднага при колата дотичали хора на Монголеца начело с Мишка Слона, така че се наложило джигитите спешно да офейкат.

Антон беше спешно уведомен за инцидента, след което веднага се обади на Монголеца. „Започвай, Антоша — нареди му той. — Не ние, а те първи проляха кръв.“ И още същата нощ, призори, дежурните милиционери на Ленинградската гара откриха четири трупа на лица от кавказка националност, както е прието да се казва сега. Те лежаха един до друг като на изложба, облегнати до стената на някакво складово помещение, и всички до един имаха акуратна дупка на челото. Ченгетата потриваха ръце: нека се избиват помежду си тия разбойници, но убийството си е убийство и затова беше възбудено наказателно производство, изясни се, че убитите са от групировката на Тофик Алиев, един скитник видял да спират два автомобила, от които разтоварили нещо, но какво точно — на него хич не му пукало, та не погледнал. И така, делото забуксува, но само за милицията и прокуратурата, то бе минало вече в ръцете на Монголеца и Тофик Алиев.

Като домакин първи взе думата Алберт Георгиевич. Положението му беше особено деликатно. Разбира се, преди сбирката двамата с Фима обсъдиха по-нататъшната си стратегия, но не стигнаха до конкретно решение. Твърде неочакван и категоричен беше ответният удар на Монголеца. Едно е да се срещнеш, да си поприказваш с човека и да се съгласиш на взаимни компромиси, на каквито Алик и Фима бяха готови, и съвсем друго — когато са налице пет трупа. „И с това няма да приключи — унило повтаряше Фима Фишкин. — Монголеца няма да се спре.“ — „Не хленчи! И без това ми се гади!“ — с досада го прекъсваше Алик.

— Господа! — изправи се Алберт Георгиевич и огледа присъстващите. — Да поменем нашите другари! Лека им пръст!

Всички станаха на крака и в пълно мълчание, без да се чукат, изпиха чашите си.

— Сега, господа, ще обрисувам ситуацията както аз си я представям… Моля да не приемате думите ми като нещо вече решено. Но преди да възразите, внимателно обмислете становището си. Ударът на Монголеца ни лишава от нашите основни доходи. И той няма да се задоволи само с Москва. В най-скоро време същото ще стане и по всички други градове. Защо се реши Монголеца на тази стъпка? Защото няма друг изход. Хвърли маса пари, стотици милиони в зелено, за да закупи „хера“, да я внесе и да плати на хората, който ще се заемат с този бизнес. Касата му е празна, разбира се, относително. Убеден съм, че преди да започне тази акция, той си е осигурил ако не подкрепата, то бездействието на ФСБ. В противен случай не би се осмелил. Впрочем за това се убеждаваме с очите си. Всички феесбейци изведнъж се покриха нанякъде! Имаше ги — вече ги няма! Зад гърба на Монголеца стои страшна сила. Не бих се учудил, ако например сега пристигнат една-две бронирани коли, дори танкове с пълно въоръжение и войници на борда. Не се иска много ум, за да си представи човек какво може да последва… И бъдете сигурни, че средствата за масова информация ще направят всичко възможно, за да се раздуха враждебно настроение срещу нас, като към основен източник на всички злини. Разбира се, заслугата за това ще си припишат силовите министерства и на първо място МВР. В Москва Монголеца е привлякъл към петстотин души. Ако се наложи, ще се присъединят още толкова. Какъв е изходът? Всеки миг тук ще дойде Антон Маевски. Той ще ни постави окончателните условия, които по принцип и без това са ясни… Единствен изход при нашето положение са преговорите. А по същество те ще се водят в следния дух: ние плащаме всички разходи на Монголеца около „херата“, след което ще делим примерно петдесет на петдесет. Друг начин не виждам.

— Ами пролятата кръв? — обади се Тофик. — Кой ще отговаря?

— Лошото примирие е по-добро и от най-добрата война, Тофик — криво се усмихна Городецки.

— Няма да го бъде. Кръвта не се прощава.

— В такъв случай ще си строшиш главата.

— Позната ни е силата на Монголеца. Но ние виждаме и друго: малката Чечня бие голямата Русия.

— Не може да се сравнява едното с другото! — внезапно кипна Городецки. — Кой печели от нашата война? Ченгетата! Какъв смисъл има да се изпотрепем взаимно?! Повтарям: трябва ни мир. Условията диктува Монголеца. Въпросът е само те да бъдат приемливи. Ако се съгласи Монголеца да работим фифти-фифти, трябва да приемем. А по-нататък ще видим, каквото е рекъл Господ…

— Кой ще плати разходите на Монголеца? — попита Сабир.

— Ние.

— Стотици милиони в зелено… Че ние нямаме толкова мангизи.

— Ако се бръкнете, ще намерите.

В този миг запищя зумерът на интеркома.

— Пуснете го — нареди Городецки. — Антон Маевски.

Антон, както винаги елегантно облечен по последна мода, влезе в гостната, махна с ръка за поздрав към присъстващите, приседна срещу Городецки и усмихнато заяви:

— Ето ме, дойдох.

— И защо не дойде Монголеца? — свирепо го погледна Тофик.

— Пази си скъпоценния живот.

— А ти?

— Аз съм само един подчинен. Нареждат ми — идвам. И с голямо нетърпение чакам какво ще ми съобщите.

— Той ни се подиграва! — избухна Джалал, вторият помощник на Тофик.

— Така ви се струва, господин Джалал Мамедоглу — сухо отговори Антон.

Городецки почука по масата с кокалчетата на пръстите си, като се стараеше да привлече вниманието им.

— Господа! — повиши той глас. — С ваше разрешение ще обявя предложението, за което се споразумяхме!

— Предложение ли? — попита Антон. — Очевидно не съм чул добре.

— Добре сте чули, господин Маевски. Ние обсъдихме предложения, които, надявам се, ще бъдат приемливи и за двете страни.

— Любопитно… — отбеляза Антон, вперил очи в разговарящите на своя език Тофик и Сабир. — Струва ми се, че само сте ги обсъждали, но не сте стигнали до споразумение.

В разговора на своите сънародници се намеси и Джалал. В гласа му клокочеше ярост. По едно време сякаш забравили, че не са сами, тримата взеха нервно да ръкомахат и почти се разкрещяха, а Джалал направо обезумя, разкъса яката на ризата си, при което се оголиха косматите му гърди, и човек имаше чувството, че е готов всеки миг да извади своя ТТ.

— Изглежда, нямам работа тук — заяви Маевски и стана.

— Къдее?! — стрелна го с кръвясал поглед Джалал. — Сядай!

Вместо отговор Антон извади радиостанцията, натисна бутона и заповяда:

— Приготви се, Миша. След три минути — огън.

Всички втрещено се спогледаха.

— Ти какво? Какъв огън?! — попита пребледнял Городецки.

— С ракети. „Стингър“ — спокойно поясни Антон. — След три минути, приятели, отиваме на оня свят. И там ще си продължим разговора… Една минута вече мина.

— Не прави глупости, Антон. Моля те — удари го на молба Городецки, като стана и сложи ръка на гърдите си.

Фима Фишкин се метна към прозореца.

— Нищо не виждам — изломоти той. — Къде са?!

— Това шега ли е? — обърна се Тофик към Маевски.

— Господи! Прости ме и приеми грешната ми душа! — проникновено изрече Антон, като се обърна към големия иконостас на стената.

— Плащам! — неочаквано изскимтя Фима Фишкин. — Поемам всички разходи!

— Остана една минута.

Лицето на Антон бе добило суров вид. Той огледа присъстващите с празен, обречен поглед и отново се обърна към иконостаса.

— Съгласни сме! — тропна с юмрук по масата Тофик. — Чуваш ли, Алик? Съгласни сме!

Фима се втурна към Антон и с треперещи ръце сграбчи радиостанцията:

— Всичко плащам! Всичко! Дай отбой, Антоша!

Антон погледна часовника си, изчака стрелката да понаближи края на третата минута и чак тогава нареди:

— Миша! Отбой!

Городецки избърса потта от челото си, мълчаливо наля коняк по чашите и на един дъх изпи своята. Другите последваха примера му, освен Антон, който запали цигара, облегна се назад на стола си и въпросително впери очи във Фима.

— Какви разходи поемате, Ефим Аронович?

— Кажи му, Алик — обърна се Фишкин към домакина. — Защото аз, таковата… Човек може и да се гътне от такава уплаха.

— Ще ви платим всички разходи за „херата“ и после ще делим наполовина.

— Известно ли ви е на каква сума възлизат?

— Мисля, че не са повече от двеста-триста милиона.

— Грешиш, Алберт Георгиевич.

— А колко са?

— Прибави към тях само още една нуличка и всичко ще стане точно.

— Милиарди! — едва чуто промълви Фима.

— Ако това е приемливо за вас, можем да поговорим, но след известно време. Сега не мога да ви отговоря. Не съм упълномощен.

— Как мислиш, ще се съгласи ли Монголеца? — попита Городецки.

— Ако сумата бъде изплатена веднага и в брой…

— Замисли се какви ги приказваш, Антон? — прекъсна го Городецки. — Нима е възможно?!

— И аз мисля, че е невъзможно. Много се изсилихте, Ефим Аронович… Така че, струва ми се, е излишно да говорим повече по тоя въпрос, нали?

— Кой ще отговаря за пролятата кръв? — върна се на болната тема Тофик.

— На теб ли да ти обяснявам, Тофик? Който започна, той ще отговаря. Сега сме квит.

— Но вие пречукахте четирима, не един!

— Така се случи — вдигна ръце Антон, при което погледна часовника си. — Загубих скъпоценно време…

— Ще ни докарат до просяшка тояга! — възропта Тофик. — Кажи на Монголеца да си припомни изпращането в Котлас…

— Помни го, Тофик. И е много благодарен за гостоприемството.

— Онова не беше гостуване, той беше изложен на смъртна опасност!

— И това не е забравил Монголеца. От своя страна той също ме помоли да ти напомня Княжеския хан. Защото и онова там не беше гостуване. Нали го помниш, Тофик?

— Помня.

— Значи, двамата също сте квит. И още помоли да ти предам, че ако ти не беше славен главатар, не се знае кой би се оказал на мястото на онези четиримата.

— Това заплаха ли е?

— Предупреждение — любезно се усмихна Антон. — И така, господа, дойде време да се сбогуваме. Условията си остават предишните.

— И какви са те? — попита Тофик.

— Нима те не са в течение, Алберт Георгиевич?

— В течение са.

— Искам да ги чуя. Лично — настоя Тофик.

— Моля. Незабавно да освободите всичките ви познати злачни места в Москва, Питер, Нижни, Ростов и Екатеринбург. Всичките. Както виждате — нищо работа! Стига да имате желание.

— Грабеж! Това е абсолютен грабеж!

— Защо бе, Тофик? На теб ти остава огромно поле за действие. Пазари, павилиони, ресторантчета и барчета с малко по-скромно положение, гари, аерогари, хотели, общежития… Нямат чет! Е, ще трябва, разбира се, да се потрудиш повечко, но знаеш, че народът е казал: „Сухо дупе риба не яде!“

— Сбогом, Антон — намръщено проговори Тофик.

Маевски галантно се поклони на всички и излезе. За известно време в гостната настъпи пълно мълчание.

— Какво ще кажеш, Гирихан? — обърна се Тофик към Гирата.

— Ще отговоря след твоето окончателно решение.

— Ами ако реша да воюваме?

— Най-напред го реши.

Тофик погледна помощниците си. И двамата опряха на масата показалеца на дясната си ръка. С известно колебание и Тофик опря своя.

— Война — обяви той.

— За съжаление съм принуден да ви огорча — каза Гирата. — Ние си имаме много по-важни проблеми. Води се друга война. Война за свободата на моя народ. И нямаме право да рискуваме. Особено тук, в Москва. И нашите няма да ни разберат. Извинявай, Тофик, но ти трябва да ми влезеш в положението.

— Благодаря за откровеността — унило процеди Тофик.

— Впрочем мисля, че ще можем да поемем част от разходите. Повече ми допада предложението на Алберт Георгиевич.

— Стингъри! — подигравателно се усмихна Джалал. — Така ни избудалка!

— Сега ще проверим — каза Городецки и натисна бутона за повикване.

В гостната влезе Гришуня и се спря до вратата.

— Разкажи ни, Гриша, какво видя, какво чу? — нареди му Городецки.

— Какво точно те интересува?

— Антон ни стресна с някакви си стингъри…

— Имаше — потвърди Гришуня. — Не знам дали е било стингъри или нещо друго, но имаше.

— Ама ти видя ли ги с очите си?

— Ами да. Такива дула, че да ти падне шапката! С Мишка Слона стоях, зад оградата бяхме. Всички се мотаеха само зад оградата. По-навътре не ги пуснахме, както ми нареди. Та стоим ние там и пушим. По едно време чувам да говори Антон. По радиостанцията.

— Какво каза?

— Приготви се, вика. След три минути — огън. Изскочиха от джипа петима души с тия дула на рамо и дойдоха при оградата. Накараха ни да легнем под дулата.

— И вие легнахте? — не се стърпя Джалал.

— А Мишка каза — без да обръща внимание на азербайджанеца, продължи Гришуня, — че всичко ще иде по дяволите. Жалко за Антон, вика, но заради него ще вземем и вашите души. И така, лежим ние и чакаме.

— Говеда! — ядно възкликна Джалал.

Гришуня и този път се сдържа, само го изгледа с равнодушно пренебрежение.

— Погледнах си часовника. Третата минута изтичаше. И тъкмо си рекох „Сбогом, живот, здравей, студен гроб…“, видях, че момчетата с дулата на рамо хукнаха обратно към джипа. Дойде Мишка. Ставай, вика, заповядаха отбой, и се хили.

— Страхливи кучета! Чакали! — разбесня се Джалал.

— Не говори така — лениво му подхвърли Гришуня. — Разбирам, че си с гореща, южняшка кръв, ама недей.

— Той ни спаси! — възкликна Фима. — Разбираш ли?! Спасиии ни! Григорий! Благодаря! Казвай какво искаш, всичко ще направя за тебе!

— Сипни една чаша — кимна Гришуня към коняка.

Когато я изпи, обърна поглед към Джалал и поклати глава:

— Няма да изкараш дълго, момче. Много си кибритлия.

Лицето на Джалал побеля. Дясната му ръка бавно се вдигна към пистолета под сакото.

— Я се стегни! — заповяда му Тофик и се обърна към Гришуня: — Благодаря ти, брат!

Гришуня нищо не отговори и бавно се отправи към вратата.

— За нашето спасение! — вдигна чаша Городецки.

Пиха, после се спогледаха един друг и почнаха да се сбогуват. След като останаха сами, Городецки и Фишкин потънаха в мисли.

— Какво си се умълчал, Фима?

— Мисля, Алик, мисля…

— Да се обадим на Павлов?

— Търсих го. Не отговаря.

— Да не са го прибрали, Фима?

— Кой знае. Мен повече ме тревожи следователката, Алик. Оная, Федотова. От прокуратурата.

— Същата ли, дето беше юрисконсулт?

— Същата.

— Ами тя парафира всички документи. Какъв интерес има сама да се топи?

— Там е работата, че не всички — въздъхна Фима.

— Ясно — досети се Городецки. — Домъчняло ти е за старата професия.

— Абе така си беше. Пък и тя нямаше да сложи параф. А ние вписахме кораборемонтния завод. Срещу нищо. А колко мед, бронз, титан, сребро измъкнахме… Къде ти?! Ако задълбае — свършено е!

— А далаверата чиста ли е?

— Как може да питаш! — дори се позасегна Фима.

— И още какво?

— Акциите за диаманти и двата пионерски лагера край Москва. За лагерите, ако си спомняш, тя отказа да парафира, а за диамантите аз изобщо не й предложих.

— Не се тревожи, Фима — успокои го Городецки. — Като копне под краката на вицепремиерката, и ще й секне ищахът.

— Едва ли. Инат жена е. Дойде със заповед, подписана от главния прокурор!

— А документацията е в прокуратурата, така ли?

— Че къде другаде да е? Официална рутинна проверка.

— Ще спре — замислено повтори Городецки. — Твърде надалече води следата. А колкото за подписите, ще ти кажа, че не само ти си спец в тая работа.

— Така е — съгласи се Фима.

— А какво мислиш за азерите, дали ще почнат?

— Ще почнат, Алик. И те като Монголеца нямат друг изход. Много тлъст гювеч им отнема Монголеца.

— А ти „плааащам…“ — сети се Городецки.

— Ми то от страх човек какви ли не ги дрънка? И за какъв дявол ми е всичко това — вдигна ръце Фима, — щом като мен няма да ме има?

— Абе и аз си изкарах ангелите. Само секунди оставаха!

— Не ще и дума, всички напълниха гащите…

— Пак добре, че се размина — каза Городецки. — Монголеца отнема гювеча не само на Тофик, но и нас ни издои яко…

— Не му мисли, Алик! Ние с Тофик нямаме работа!

— За друго си мисля, Фима… Има две сили, способни да спрат Монголеца. Павлов и старите кръстници. Пуяка, Шамана, Кръста, Кирпича… Павлов отпада.

— Мръсник е той! — кипна Фима. — Направи му сметка с колко мангизи се натовари?! А благодарност — никаква!

— Остават кръстниците — без да обърне внимание на ядните му забележки, продължи Городецки.

— Кръстниците няма да обявят война срещу Монголеца.

— Не се знае… Те не обичат шумотевиците.

— Скъпо ще ни излезе, Алик.

— Няма да е повече от онова, което губим.

— Абе може да поговорим.

— Поговори. Но след касапницата.

— Да, голяма касапница ще падне. Просто го усещам.

— Ще изчакаме — реши Городецки и наля коняк в чашите. — За това, че отървахме кожите! Наздраве!

На следващата сутрин пред очите на смаяните московчани няколко мъже стреляха от упор с автомати срещу една кола „Ауди“, в която седяха четирима от хората на Монголеца. Тримата загинаха на място, а четвъртият бе откаран в болница „Склифософски“. „Колко са млади, Божичкоо…“ — бърбореше някаква старица, като не спираше да се кръсти. „Разчистват си сметките — мрачно отбеляза мъжът до нея. — Така им се пада на тия мръсни гадове!“

Монголеца прие съобщението за тази трагедия спокойно, дори с известно смирение. „Антоша, заповядай на момчетата да напуснат ония кокошарници. Стига са седели.“ — „Ясно!“ — „На собствениците ще кажеш да плащат на азерите. Болен е Ваня, на легло! Хванала го е диария.“ — „Ясно!“ — „И последното. Искам да знам всяка крачка на Тофик. Няма да се стискаш за мангизи.“ — „Ясно!“ — за трети път кимна Антон, но тонът му вече бе доста по-унил. „Тръгвай.“

Бойците от ударната команда на Тофик бяха доста изненадани, когато решително и готови на всичко нахълтваха в казината и заварваха там само усмихнатите собственици, келнерите, елегантните крупиета и раболепните портиери. „Къде са ония чакали?“ — свирепо се блещеше Джалал Мамедоглу. Но от „чакалите“ нямаше и помен. Нямаше ги в нито едно казино, нито един хотел, нито един нощен клуб. Помощникът на Тофик тържествуваше, но самият Тофик бе сериозно озадачен. „Не е в стила на Монголеца — често повтаряше той. — Не, не е такъв човек. Пък и няма откъде да знае, говори само руски. Разбрахте ли?“ Но Антон Маевски си имаше преводачи от азербайджански. Те денонощно подслушваха гърлената азиатска реч по миниатюрните американски „бръмбари“, с които Антон щедро снабди сговорчиви хора из казината и ресторантите, още повече че тези доброволци не рискуваха безплатно. Мина седмица, започна втора. В уютните заведения отново замириса на „трева“, хората на Тофик се ободриха, живнаха, дори вирнаха глави. Ваня пък търпеливо чакаше. И дочака. Преводачите заслужиха богатото възнаграждение. Една вечер при него дойде Антон и възбудено му каза: „Клъвнаха! Ще се събират или на някакво съвещание, или на гуляй!“ — „Къде?“ — „В квартирата на Джалал!“ — „Кога?“ — „Утре в осем!“ — „Ето че дочакахме своя час, Антоша“ — усмихна се Монголеца.

Операцията мина гладко като по ноти. Бойците на Монголеца, пръснати на различни места около сградата, където живееше Джалал, пропуснаха да влязат свободно всички гости — целия щаб на Тофик Алиев, който се състоеше от петима души — и застинаха в очакване само на заповедта за по-нататъшни действия. А Монголеца се бавеше, чакаше шефа. Но не само той го чакаше. В очакване тръпнеха и гостите, поглеждайки богатата трапеза, отрупана с деликатеси и бутилки скъп коняк.

— Пристигна! — чу се гласът на Сабир, който стоеше на балкона.

— Да го посрещнем с шампанско! — предложи някой.

Загърмяха тапи, пенливата течност започна да се разлива по високите бокали. Както се полага за среща с шефа, всички облякоха черните си сака, постегнаха вратовръзките си, някои дори се посресаха. Преценил, че докато Тофик влезе във входа и се качи с асансьора, ще мине не повече от минута, Джалал реши да отвори, без да изчака звънеца. Гостите излязоха в просторния вестибюл и с чаши в ръце застанаха „мирно“ като на парад. Джалал широко разтвори вратата… Петимата във вестибюла, посечени от автоматен откос, едновременно се строполиха облени в кръв. Джалал, който бе съборен от вратата, успя да се изправи и с див рев се втурна към гостната, където беше оръжието, но в следващата секунда отново падна, надупчен от куршумите на три автомата. От асансьора излязоха Тофик и Ваня Монголеца.

— И мен убий — каза Тофик, като видя окървавените тела на най-близките си другари.

— Живей — бавно отговори Монголеца. — Ако можеш.

— Убий ме — повтори Тофик.

— Помисли за живите. Давам ти срок от два часа. Ние си отиваме.

Вратата се хлопна и Тофик остана сам с мъртвите си другари.

След два часа пред скъпите заведения започнаха да спират вносни автомобили, от които слизаха млади мъже, добре познати на келнерите и портиерите. Те най-спокойно влизаха вътре като господари, сигурни, че ще бъдат посрещнати ако не с цветя, то с усмивки. Макар и неискрени, раболепни, но усмивки.

 

 

Лиля Федотова бързо се справи с документацията, иззета от фирмата на Ефим Аронович Фишкин. Винаги бе разчитала на добрата си памет и чудесно помнеше, че като юрисконсулт не е парафирала нито книжата за акции от диамантените находища, нито за кораборемонтния завод на Ока, а за краймосковските пионерски лагери изобщо и дума не можеше да става. Но по всички документи стоеше нейният подпис. Не само на един. Колкото и да се взираше в буквите на името си и познатите заврънкулки, не можа да открие нищо подозрително, и ако някой я попиташе в момента дали това е нейният подпис, Лиля би потвърдила. Тя веднага се втурна към криминалистичната лаборатория. Експертизата доказа, че подписът е фалшив и следователката реши незабавно да отиде при шефа си.

Освен Турецки в кабинета седеше и Слава Грязнов.

— И какво? — попита Турецки, след като прегледа книжата.

— Искам да възбудя наказателно дело. Току-що бях при графолозите. Подписът не е мой. Тия мръсници са поработили вместо мен — навсякъде са го подправили.

— Кой? Искам да кажа, срещу кого смяташ да възбудиш делото?

— Срещу вицепремиерката.

— Твърде отведнъж… Но спокойно можеш да възбудиш производство въз основа на факта, че е извършена злоупотреба. Не срещу Стрелникова, защото ще загазиш.

— И защо?

— Ами защото тя е вицепремиер! Не си ли даваш сметка? В подобни случаи не може да се процедира без разрешението на главния и на премиера!

— Но нали трябва някак да придвижим нещата?

— По-спокойно, Лиля — каза Турецки. — Още не му е дошло времето. И фактически срещу нея няма никакви доказателства.

— Как да няма? Значи да дочакаме деня, когато цяла Русия ще бъде разпродадена на търг, така ли — понижи тон Лиля. — Да вземем тия акции за диамантите. Дали Господ, дали някаква друга висша сила, или пък самата природа, не знам, но някой помага на Русия. В Архангелска и Новгородска област, в Коми, сред блатата, където само дяволи се въдят, изведнъж се откриват диамантени залежи. И то на какви диаманти! Сини! И какво става? Половината от акциите за разработването им отиват в американски компании, а другата половина у разбойници като Городецки и Фишкин!

— Ами да, документът се води на фирмата на Фишкин — каза Грязнов, като надникна в книжата. — А между другото, Фишкин е излежавал присъда за фалшификация на пари.

— Смяташ, че е негова работа? — посочи подписа Турецки.

— Че защо му е да прибягва до помощта на сульо и пульо, след като е спец по тия неща?

— Ще го поемеш ли?

— Както кажеш.

— На документите фигурират три подписа — на Стрелникова, Фишкин и Федотова — вдигна очи към Лиля Турецки. — С други думи, твоят. И трябва да ти напомня, че точно той е основният подпис, юридическият, подписът, визиращ и осигуряващ меродавността на сделката, както ти е известно.

— Ама вие не чухте ли, Александър Борисович?

— Да предположим, че възбудиш производство срещу вицепремиера — без да обръща внимание на въпроса й продължи Турецки. — Какво ще направи тя? Първо. Няма да те пусне да припариш до кабинета й. Второ. Ще изтича при шефа си, който е просто премиер, без никакво „вице“. А той къде ще иде? Очевидно при своя шеф. Засегната е честта на мундира… Който пък шеф ще пусне надолу указ, именно до нашия главен.

— Че точно тя ли е олицетворение на честта им? — намръщено каза Лиля.

— Всичко ще бъде обяснено. И за честта, и за мундира — успокои я Турецки. — Трябва да се знае. А кой е шефът на премиера? Точно така. Президентът. Ще вдигне пръст и… къде отива тя, юристката, следователката втори клас Федотова? Беше тук — няма я. Имай предвид и факта, че полковникът от ФСБ Павлов е голям приятел на госпожа вицепремиерката, за което лесно си могла да се досетиш, когато се любуваше на снимките им… А Павлов също си има свои шефове и също до немай-къде влиятелни хора. И трето. — За секунда Турецки се замисли, после реши: — Третото по-добре да не го казвам. Ето, това е положението.

— Ще се обърна към съда — кипна Лиля, събирайки книжата.

— На какво основание?

— За защита на личното ми достойнство и гражданска чест.

— И тук не бързай — сериозно я предупреди Турецки.

— Не искам след време да ме сложат на една подсъдима скамейка с тия гадове. А това време ще дойде.

— Съществува и така наречената четвърта власт — СМИ. Средствата за масова информация.

— Виж, за този вариант не се бях сетила — бавно проговори Лиля. — А това е сериозен ход и удар. И твърде решителен.

— Трябват ти верни хора.

— Имам ги.

Грязнов високо се изкашля и укорително впери очи в Александър.

— Е, майната им на тия СМИ! — тутакси разбра Турецки. — Избий си ги от главата! Въздух под налягане!

— Вече си ги избих — усмихна се Лиля.

— Отлично! Я иди пак при графолозите, нека поработят още малко. Дали няма да открият нещо сходно между личния подпис на Фишкин и фалшифицирания. Да направят по-подробна експертиза. Ако открият извършителя, ще подръпнем от тази нишка. Ще се включи и Слава…

— Благодаря. Сама ще се оправя — заяви Лиля и излезе.

— Ти май нещо се увлече по едно време — намръщено отбеляза Слава.

— Абе усетих се, но чак когато изгрухтя — с досада отговори Турецки.

— СМИ! Да не би телевизията?! Ми нали веднага щом се изкаже, може да й теглят куршума още в студиото.

— Пепел ти на езика! — ядоса се Турецки. — Първо трябва да влезеш в телевизията, пък после да стреляш! — А когато се поуспокои, добави: — Но тя няма да се спре, Слава.

— А ти щеше ли да се спреш? Така де. Ще стигне докрай.

— И нищо чудно да се дигне още сега я с метрото, я с тролейбуса и да иде при Фишкин…

— Ох, сиромашияя — проточи Слава. — Хайде, от мен да мине, ще й отпусна едно ауди.

— А аз — волга с четирима души.

— Телохранител й трябва — замислено каза Слава. — И да не се отделя от нея! Да поговоря с Демидич? С него човек е като зад каменен зид!

— Това е идея — одобри Турецки.

— Аз поработвам с него от време на време. Мълчи, но слуша внимателно.

— Дали не рискуваме много?

— То се знае, че рискуваме. Но съм сигурен, че щом става дума за жена, Демидич на всяка цена ще я защити.

 

 

Когато се прибра в агенцията, Грязнов извика Демидич в кабинета си и му обясни новата задача.

— Що не — отговори той. — Може.

— Обади се, посъветвай се — кимна към телефона Слава.

— Че що да се съветвам? Казах: може, значи така ще стане.

Грязнов се изненада, но с нищо не даде да се разбере.

— Оръжие по избор.

— И от какво да избирам? Ти имаш само някакви си пукала. Да плашиш гаргите.

— А ти какво искаш?

— Късоцевен ще дадеш ли?

— Да бе, да, още малко ще поискаш и гранатомет!

— Имам си.

— Имаш гранатомет?

— Да, а що не?

— Тфу! Ще ти дам късоцевен!

— Така всичко е наред — широко се усмихна Демидич.

— И внимавай, няма да се отделяш от нея! Където тя, там и ти! — Кого учиш бе, Грязнов? Четири години съм се влачил по петите на един голям шеф.

— Е, в такъв случай наистина всичко е наред — успокои се Слава.

Когато Демидич си отиде, Грязнов се обади на Турецки, че е уговорил всичко и утре в девет нула-нула телохранителят Владимир Афанасиевич Демидов ще чака пред следствената служба с автомобил ауди.

 

 

Константин Дмитриевич Меркулов и Турецки седяха в кабинета на генерал Самсонов, началника на отдел „К“ във ФСБ. Николай Василиевич беше възнисък набит мъж със съвсем побеляла коса, но младолика физиономия.

— Колко години се познаваме с тебе, Костя? — обърна се той към Меркулов.

— Към трийсет…

— Трийсет и две — уточни Самсонов. — И мисля, че никога не сме се карали и сме се разбирали от първата дума, нали?

— Можеш и да не ме предупреждаваш, няма да ти искам нищо излишно.

— Е, така става! Аз внимателно проучих книжата, Александър Борисович, които така любезно ви е предоставил господин Би. И за първи път се запознах с информацията в тях. По лицата ви виждам, че е излишно да обяснявам защо за първи път… Специалното подразделение за контрол над индустрията за развлечения бе създадено веднага след като в страната се появиха казина, нощни клубове и масажни салони, които засега, разбира се, още нямат по вратите си червени фенери. Друг въпрос е в каква организация е прераснала тази структура… Повярвайте, аз се заех с тази работа отблизо. И веднага ще добавя, че няма да допуснем прокурори във вътрешните си проблеми. Не се засягайте. Но ви обещавам, че след като приключи проверката на тая индустрия, ще ви дам да се запознаете с всички материали по делото. Колкото до полковник Павлов… След завръщането му от командировката вие, Александър Борисович, ще имате възможност да разговаряте с него за всичко. Трябва да кажа, че информацията за валутните сметки в швейцарските банки съответства на действителността. Надявам се, че полковник Павлов ще ви обясни как и откъде има в личната си сметка милиони долари, но що се отнася дол вицепремиера, тук вече, както се казва, аз вдигам ръце. Тя заема твърде висок държавнически пост. Нейни съдници са премиерът и президентът. Толкова от мен.

— Строго секретна ли е командировката на Павлов и може ли да попитам къде е заминал и по каква причина? — обади се Меркулов.

— В Хабаровск. Таен превоз на модерно оръжие с голяма мощност.

— Да не са ракети с атомен заряд? — поинтересува се Турецки.

— Известно ли ви е нещо, Александър Борисович?

— Бих искал да знам какво ви е казал по този повод Павлов.

— Една нощ дойде при мен и ми даде касета с шифрован запис. Още същата нощ го дешифрираха. Узнахме датата, мястото, паролата. И изпратихме група начело с Павлов. Чакаме ги да се върнат.

— Начело с Павлов? — настръхна Меркулов. — Не е ли прекалено, Николай?

— Групата е от моя отдел.

— Вие не го ли попитахте откъде има тоя запис?

— Да, попитах го. — Генерал-лейтенантът погледна в бележника си. — Получил го е от Валерий Степанович Саргачов, служител в МВР.

— В такъв случай трябва да ви съобщя нещо.

— Слушам ви, Александър Борисович.

— За разлика от вас, Николай Василиевич, ние нямаме тайни, които не бихме могли да кажем на началника на отдел „К“. Както ви е известно, аз бях назначен със заповед на главния прокурор за ръководител на следствено-оперативната група, в която влизат не само служители от прокуратурата, но и служители от ФСБ. Така ли е, Константин Дмитриевич?

— Да, Саша, така е — усмихна се Меркулов. — Но с малка корекция. Групата бе сформирана във връзка с убийството на господин Кузмински.

— Убийството е разкрито! Делото приключи, аз изготвих заповед за прекратяването му. И смятам, че всички са доволни. Включително и отдел „К“.

— Слушай, Костя — удивено произнесе генералът. — Той винаги ли е такъв?

— Какъв?

— Да речем, праволинеен.

— Винаги.

— Тогава ясно. Браво! Та какво искаше да ми съобщиш, синко? Разказвай.

Турецки широко, по момчешки се усмихна:

— Ще бъда кратък, Николай Василиевич…

Той разказа, че във връзка с компрометираща информация Саргачов е поставен под наблюдение. Най-вероятно се е сдобил с касетата, когато е бил командирован в Хонконг. Също така той е добре приет в дома на най-големия мафиот Джек Кан, търговец на оръжие и наркотици. Изниква един въпрос, на който той, Турецки, не може да намери отговора.

— И какъв е въпросът? — заинтересува се генералът.

— Какво е накарало Саргачов да даде записа, при положение че е могъл да извлече от него голяма полза за себе си? На гърдите му би светил орден, дори би получил генералски пагони!

— Още повече че Саргачов е в близки, почти роднински отношения с госпожа Стрелникова — добави Меркулов.

— Същия въпрос ми се щеше да задам и на Павлов, но се въздържах — отбеляза генералът.

— Защо?

— За да не го подплаша, Саша. Отдавна бях получил оня плик с информацията. Още преди заминаването на Павлов.

— И все пак коя е причината Саргачов да даде записа — повтори Турецки. — Защото за първи път и толкова продължително, повече от час, разговаря с Павлов. Те се срещнаха и на погребението на Кузмински, където е настоявала да отиде госпожа Стрелникова.

— Виждам, че не дремете — усмихна се Самсонов. — Причината ли? Може само да се предполага. Известно ли ви е, че Саргачов и госпожа Стрелникова са венчани? Да, да, те са се венчали в черквата край московското село Покровско. В паспортите им няма печат, но пред Бога те са съпруг и съпруга. И ако се вземе предвид, че вицепремиерката и Павлов са доста здраво свързани, то защо да не се постарае Саргачов поне малко да отмие мръсотията от Павлов. Очевидно той не е глупав мъж и си дава сметка, че ако Павлов се провали, то и жена му ще си има неприятности.

— Неприятности — иронично се усмихна Турецки. — А на вас, Николай Василиевич, известно ли ви е…

— Не — прекъсна го генералът. — Не ми е известно. Аз, Саша, се занимавам с моята си работа, а вие — с вашата. Така ще продължим и занапред.

Самсонов каза това с усмивка, но тонът му беше такъв, че Турецки реши повече да не се обажда.

— Ама какво става бе, Коля? Вършат се какви ли не страхотии, а ние гледаме с вързани ръце! — проговори Меркулов.

— Старееш, Костя. Дръж се, приятелю, не й се давай на старостта! Отведнъж ще те събори. Стегни се де. Тепърва ще воюваме — намигна генералът.

— Цял живот воювам, Коля. И каква полза? Колкото повече престъпници вкараш в затвора, толкова повече се роят! Откъде се вземат? И колко искат да заграбят? Грабят, грабят и все им е малко! А прибират не десетки, не стотици хиляди, а милиони! И кой ги прибира? Онези, до които не можеш да се докопаш! Понякога си мисля, че всички са полудели. Или може би лудият съм аз?

— Ти я! — ухили се Самсонов. — Заместник главният прокурор! Като си тръгнеш оттук, влизаш в която и да е търговска банка и на секундата ставаш мултимилионер! Не са ли ти предлагали?

— Не, никой нищо не ми е предлагал.

— А на тебе, Саша?

— По мен стреляха, налитаха да ме бият, взривиха ми колата, но да ми предложат нещо… Не помня такъв случай.

— И на мен не са ми предлагали — разсмя се Самсонов. — Значи сме хора на място, скъпи мои колеги! — Генералът стана, подаде ръка първо на Меркулов, после на Турецки: — Не се обиждай, драги ми Александър Борисович. Ще си помисля и ще ви съобщя своето решение. Става ли?

Вместо отговор Турецки здраво стисна ръката на генерала.