Фридрих Незнански
Кралят на казиното (18)

9.

Здравата удариха по джоба Ваня Монголеца операциите на ФСБ, довели до затварянето на казината, пропаднаха и милиардите, които можеха да бъдат спечелени от продажбата на хероина, изгорял в „газелата“ на петдесет километра от Воронеж. „Империята“ на Монголеца се разтресе, но устоя. Идваха постъпления от рекета, от търговията със спиртни напитки и тютюневи изделия, редовно плащаха „данъка“ си и търговските структури. Но последва удар, дошъл от най-неочаквана страна — от кръстниците. След всички тези събития незабавно бе свикана голяма общоруска среща. Монголеца знаеше, че разговорът ще бъде сериозен, защото му се бе наложило за известно време да ограничи вноските си в общата каса, а кръстниците не прощаваха подобни неща. Хич не ги интересуваше, че Ваня е зле с наличните средства, тъй като бе вложил огромни пари в различни сделки, те си знаеха само едно — жив или мъртъв, трябва да си внасяш дължимото — и затова изслушаха съвсем разсеяно оправданията на Ваня, а на обещанията му след време да навакса пропуснатите вноски, и то с лихва, така да се каже, като обезщетение, просто не повярваха.

— Нее, Ваня, така не става — важно прогъгна Кръста. — Ние не ти искаме повече. Търсим си законното. И изобщо какви хора си подбираш, а? Оня нафукан заваркаджия Павлов вече изгърмя! Скоро ще изгърми и въртоглавата стърчиопашка, вицепремиерката. Помни ми думата! Защото вече няма накъде да мърда! А за нас, Ваня, най-важното са хората по върховете. Ние даваме, те вземат, а като вземат, трябва да ни вършат работа. Ние всички гласувахме единодушно за тебе, Ваня. Захващай се, ръководи, води ни напред, така да се каже — към светлото бъдеще! А ти докъде ни докара, а? Скоро може да тръгнем по гол задник. Иди намери сега такъв гювеч! Такава голяма далавера, а да отиде на кино… Не е хубаво така, Ваня.

След Кръста в същия дух се изказаха Пуяка и Шамана, а и останалите ги подкрепиха. Само образованите младоци мълчаха и макар че разбираха тежкото положение на Ваня, не казаха нито дума в негова защита, а всеизвестно е, че мълчанието се смята за знак на съгласие. Наистина петербургският авторитет Фьодор Кирпича се застъпи за Ваня, обаче никой не му обърна внимание, защото и бездруго той отдавна им лазеше по нервите с честите си изказвания по телевизията, в които дрънкаше сума ти излишни неща, както смятаха мнозина. В края на краищата Монголеца побесня, прати всички на майната им, свирна на горилите си и отпраши към своето селце Тишина.

На другия ден по молба на Кирпича Ваня отиде при него в хотела, където беше отседнал.

— Трябва да изчезваш, Ваня. И най-добре в чужбина, в Щатите. Нали там си имаш добри приятели. А и аз ще ти пусна малко сухо. Ще вземеш десетина милиона от една богата банка. На първо време ще ти стигнат там, в Щатите.

— Десет мога и тука да взема. Още днес, на секундата.

— Да не би да имаш предвид от Златаря?

— Пък дори и от него.

— Паричките ти от Златаря отидоха в кюпа. Така се реши на срещата.

— Благодаря, Федя — проговори Монголеца след дълго мълчание. — Изчезвам. С благодарност ще се възползвам от твойто сухо. Но и ти, Федя, внимавай, пази се.

Още същия ден руският гражданин Золотарьов, по прякор Златаря, известен банкер и собственик на дворец в Италия за двайсет и пет милиона долара, бе застрелян пред вратата на офиса си от наемен убиец.

А след три дни във вилата си край Петербург беше убит с куршум в тила старият всепризнат бандит Фьодор Кирпича.

Ваня Монголеца, Антон Маевски и полиглотът Майкъл изчезнаха, сякаш потънаха вдън земя. Разбира се, те скоро ще изникнат отнякъде, защото мафията е безсмъртна, но вече не из огромните простори на Русия.

 

 

От канцеларията на премиера се обадиха на главния прокурор на Руската федерация с молба да подготви в писмен вид кратко експозе — спецсъобщение, не по-дълго от петнайсет страници — за делото, водено от следователя Турецки. С резултатите от това следствие е проявил желание да се запознае лично премиер-министърът. Срокът за представяне на спецсъобщението е два дни.

Турецки заседна в кабинета си, изпи два литра силно кафе, изпуши две кутии цигари и си припомни наум и на глас всички най-цветисти псувни, които знаеше. На бюрото му бяха струпани деветте огромни папки на следственото дело. В тях имаше протоколи от разпити на свидетели, заподозрени, обвиняеми, актове от всевъзможни експертизи и така нататък. Турецки смяташе всичко в това дело за важно, всеки факт, всяка подробност водеше след себе си друг, и така се очертаваше цялостната картина на десетки престъпления. Имаше чувството, че ако не посочи някое дори най-незначително събитие, ще рухне цялата следствена конструкция. А всичко това трябва да се изложи в резюме, и то само за два дни.

Разрошен и зъл го завари в кабинета му Лиля Федотова, дошла по някаква работа.

— Хич не ги обичам аз тия спецсъобщения! — възкликна Турецки и посочи деветтомния си труд.

— И за кого го правиш?

— А ти не си ли чула?

— Знам, че е за някого по върховете, но точно за кого — не съм чула.

— За премиера, а той сигурно ще докладва на най-главния!

— За какво най-напред трепери човек, когато стане напечено?

— За кожата си, естествено!

— А високопоставеният човек?

— Още повече!

— За интересите на държавата, шефе! Ама вас на какво са ви учили, господин Турецки!

— Права си. Ако е големец, ратува, естествено, за интересите на държавата! — усмихна се Турецки.

— Ами ако интересите на държавата са засегнати от някой немалко високопоставен човек, за когото е гарантирал лично високопоставеният големец и когото са толерирали важни генерали и полковници, вече арестувани, тогава какво ще направи големецът?

— Ще си поправи допуснатата грешка.

— Точно така. А не греши само онзи, който нищо не върши.

— И както винаги ще излезе, че пътят към ада е покрит с добри намерения, нали?

Турецки и Лиля се спогледаха и изведнъж избухнаха в силен смях.

— На всичкото отгоре се смееш! — отбеляза Лиля, когато се поуспокои.

— Не се смея, а плача — намръщи се Турецки.

— Я нека ти помогна, Саня. Ти ще ми диктуваш, а аз ще пиша на компютъра твоето спецсъобщение, ще го съчиняваме заедно.

Привечер спецсъобщението беше готово.

— Я виж какво значи съавторството — усмихна се Турецки, — вместихме се само в дванайсет страници. И фабулата е изложена ясно и прегледно, и всички доказателства са цитирани в стройна и логична система. Благодаря ти, колежке, много ми помогна!

И от прилив на чувства Турецки прегърна помощничката си и я целуна по устата.

— Ама какво правиш, Турецки? Глупчо… Женкар… Поне вратата да беше заключил…

 

 

Саргачов чакаше Лариса да се прибере и нервно се разхождаше из стаята. Напоследък тя пиеше много, от виното бе преминала на концентрати и се наливаше с френски коняк, но той я подозираше в най-лошото — че взема наркотици. Симптомите, които му бяха добре познати от Афганистан, бяха налице. Разширени зеници, ненормално оживление, разговорливост и безпричинен смях, а сутрин — страшна отпадналост и кучешка тъга в очите. Засега все още нямаше прояви на трайна деградация, но очевидно скоро и тя щеше да настъпи. По ръцете й не бе забелязвал следи от спринцовки, но вероятно Лариса използваше „царска смес“, чисто руско изобретение — смесват се равни части кокаин и хероин и се приемат през устата.

Валерий нямаше навика да се рови из вещите на жена си, но тази вечер, обикаляйки от стая в стая, влезе в кабинета й и машинално отвори чекмеджето на бюрото. Подозренията му се потвърдиха. То беше пълно с пакетчета — и хероин, и кокаин. Потривайки загрижено челото си, той излезе от кабинета и отиде в хола, наля си голяма чаша коняк и я изпи.

Понякога съжаляваше, че не приключи сметките си с живота още тогава, когато се прибра у дома след срещата с бившите си другари, бившите си подчинени, за които неговата дума беше закон, с братята си по оръжие — „руските вълци“. От тази фатална крачка го бе възпряла тогава Лариса, като му съобщи за смъртта на майка си. А и той не можеше да я остави сама в живота, защото фактически тя си имаше вече само него — единственият й близък и предан човек. И Лариса съзнаваше това, чувстваше го.

Валерий се приближи до прозореца. Покрай пясъчната алея в градината светеха фенери с матова жълтеникава светлина. Беше някак пусто и неуютно, духаше вятър. Но ето че през клоните на дърветата проблеснаха и угаснаха фарове, останаха да светят само габаритите, а после и те угаснаха. Значи си идваше. Ето я, върви по алеята и се скри във входа.

Лариса го изгледа странно, когато я посрещна на вратата, мина покрай него, влезе в хола и се тръшна на един фотьойл. Дълго време седя мълчаливо, отпуснала ръце на коленете си, после сякаш се опомни, наля си малко коняк, изпи го и чак тогава вдигна очи към Валерий.

— Всичките ги чака разстрел!

Саргачов премълча.

— Ти чуваш ли? Със сигурност ще ги разстрелят! — с висок шепот повтори Лариса.

— Всички? Откъде знаеш?

— Всички, които са с не по-нисък чин от подполковник. А това го научих от моя приятел, първия вицепремиер.

— Колко души са?

— Двайсет и девет.

Саргачов недоверчиво поклати глава.

— Говори ли с премиера?

— Не ме прие.

— Значи си разговаряла само с първия вицепремиер?

— Всички те, както се изрази той, са престъпници и рекетьори. И решението за тяхната участ е взето на най-високо ниво!

— Вече е полунощ — погледна часовника си Валерий. — Къде беше досега?

— На гробищата. При татко и мама…

Саргачов я погледна в очите и разбра, че е вземала наркотици, при това доста солидна доза.

— И през цялото време ли стоя на гроба им?

— Не. Ходих и до татковата вила. Хубаво е там.

Лариса отново посегна към бутилката.

— Сега не бива да пиеш, Лара.

Тя стана и тръгна към кабинета си.

— Недей, Лариса!

— Ти знаеш?

— От много отдавна го подозирах…

— Е, в такъв случай…

Тя не се доизказа, отново седна във фотьойла, извади от джоба на костюма си две пакетчета, смеси ги в едно, след което ги изсипа в устата си и преглътна сместа с няколко глътки коняк.

— В такъв случай — повтори Лариса, — върви си, Саргачов. Искам да бъда сама.

— Не мога да те оставя в това състояние.

— Добър си. Знам. Ти имаше чудесната идея да ме вкараш в правия път. Но не се получи.

— Моля те, иди да си легнеш.

— Ох, писна ми от тебе, Валерий Степанович — неочаквано каза Лариса със съвсем спокоен и безразличен тон.

Той не отговори нищо, само запали цигара и дръпна жадно няколко пъти поред.

— От известно време ти престана да бъдеш „руски вълк“ и се оказа един нищо и никакъв руски овен.

И този път Саргачов премълча, но лицето му силно пребледня, ръцете затрепериха.

— Какво още искаш да ти кажа, за да си отидеш… Никога не съм те обичала и няма да те обикна. Едно време бях луда по Павлов. И ако можех, още сега бих отишла, не, бих литнала при него. С него си подхождахме, пасвахме си във всичко…

Саргачов стана и бързо излезе.

Почти бе стигнал до дома си на Кутузовски проспект, но изведнъж направи остър завой и се понесе по обратния път.

Когато спря пред вратата на вилата, без да слиза, попита приближилия се дежурен от охраната:

— Лариса Ивановна вкъщи ли е?

— Няма я, излезе.

— С охрана ли?

— Лариса Ивановна излезе сама с колата.

— В каква посока тръгна?

Дежурния махна с ръка към Москва.

Саргачов бързо подкара колата, натискайки газта като луд. Когато излезе на шосето към Звенигород отдалече видя святкащите буркани на катаджийски коли, силуети на много хора и сърцето му се сви. Спря го един патрул на ДАИ:

— Документите ви, моля?

Саргачов подаде служебната си карта.

— Какво се е случило? — попита той със скрита надежда.

— Катастрофира Стрелникова, вицепремиерката, другарю полковник — понижи глас капитанът от ДАИ.

— Жива ли е?

— Как жива, при този сблъсък… — махна с ръка капитанът, — минавайте, другарю полковник!

Още на няколко пъти му провериха документите, вече цивилни служители, докато накрая се добра до мястото на трагедията. Успя да види само отметнатата назад глава на Лариса с побеляло лице, част от окървавените й дрехи, безжизнената бяла ръка, а после пред очите му се изпречиха тъмните широки гърбове на цивилните служители. Пристигна линейката на „Бърза помощ“, гърбовете отново се раздвижиха, вратата се хлопна и линейката потегли, придружена от няколко патрулни коли, по пътя към Москва.

При Саргачов дойде за огънче същият капитан, който пръв го беше спрял на идване.

— Все пак какво точно се е случило, капитане? — щраквайки запалката, попита Саргачов.

— Колите са се сблъскали.

— Не виждам къде е другата кола…

— Върви гони Михаля — като помълча, издухвайки дима, отговори капитанът.

Вечерните московски вестници съобщиха за трагичната злополука на Звенигородското шосе, при която бе загинала вицепремиерката на Руската федерация Л. И. Стрелникова, а след три дни Лариса Ивановна бе погребана на Новодевическото гробище с подобаващите почести.

Беше привечер. Турецки и Саргачов седяха на една пейка при Патриаршеските езера.

На пейката помежду им върху един вестник имаше бутилка коняк и в две картонени чинийки — сандвичи със салам и сирене.

— Помниш ли? — попита Александър.

— Да, но лебедите ги няма — отговори Саргачов.

— Сигурно са отлетели…

— Или пък са ги убили…

Известно време двамата мълчаха, загледани в гладката повърхност на опустялото езеро.

— Какво смяташ да правиш?

— Заминавам.

— Къде?

— В Чечня.

И отново настъпи мълчание.

— Аз тръгвам — обади се Турецки.

— Бъди здрав, Саша.

— И ти бъди здрав, Валера.

И Турецки си тръгна, без да се обръща назад. След три месеца прочете в „Червена звезда“, че за проявено мъжество и храброст полковникът от вътрешната служба В. С. Саргачов е удостоен със званието Герой на Русия. Посмъртно.