Фридрих Незнански
Кралят на казиното (17)

8.

Три дни след като поиска да прегледа и разучи материалите по делото на Пестов и Павлов, директорът на Федералната служба за безопасност извика при себе си генерал Самсонов на доклад, или с други думи — „да го сапунисва“.

Директорът дълго прехвърля книжата в папката, сякаш без да забелязва, че генералът, който бе доста по-възрастен от него, стои прав. Накрая уж се сети и го покани да седне.

— Запознах се със следствените документи, Николай Василиевич. И веднага ще ви кажа, че всеки ще бъде най-строго наказан!

— Тоест как най-строго? — поинтересува се Самсонов.

— Вие да не си мислите, че ще оставим да им се размине, а?! — ни в клин, ни в ръкав изведнъж кипна шефът. — Или пък че ще ги уволним и край на историята?! Не, те ще отговарят пред закона!

— Сега вече разбрах, другарю генерал-полковник.

— Обърнали са го тука на бардак! Измамници, крадци, рушветчии! И то къде?! Във Федералната служба за безопасност! И ей така, за нищо, убиват жив човек?! Ама бил комарджия! Да, но е човек! Пък и тоя наш Павлов, просто да се чудиш за кое по-напред да му триеш сол на главата!

„Давай, мой човек, давай — помисли си Самсонов. — Скоро, миличък, ще ти секне парата. Да те видя аз как ще минеш към най-важното.“

И наистина, след малко шефът престана да се горещи, отново заби нос в книжата и поклати глава.

— Ето на, кой знае защо, и вицепремиерката са я намесили… Вие познавате ли се с Лариса Ивановна?

— Не, нямал съм тази чест да се запозная лично — учтиво отговори Николай Василиевич.

— Делова жена, с характер. Може и да е попрегрешила нещичко, обаче не толкова, че да я включват в делото. Нали всички сме хора, всички грешим.

— Аз, другарю генерал-полковник, не съм вземал рушвети, нямам влогове в чужди банки, нито пък съм бил съучастник в убийство, което не засяга държавните интереси. А още по-малко пък имам връзки с всепризнати бандити, на които да съдействам да си въртят далаверите.

— Че за какви пък толкова далавери е съдействала вицепремиерката? — прелисти някои от материалите директорът. — Не виждам нещо. Къде ги тези доказателства, а?

— Трябва да се запознаете и с наказателното производство, което води старши-следователят по особено важни дела при Главна прокуратура Турецки.

— Добре де, ще го прегледам по-после. В какво е уличена?

— Чрез специални разрешителни и други документи, под писани от вицепремиерката, в страната са внасяни наркотични средства, а по-точно — хероин.

— Откъде?

— От Хонконг, където този бандит е установил тесни контакти с триадите… Това са организации от типа на нашите мафиотски структури — поясни Самсонов, забелязал недоумение в очите на началника. — Там се перат така наречените мръсни пари, добити по престъпен начин…

— Доста обстойно и подробно обяснявате — с ехидна нотка в гласа отбеляза директорът на ФСБ.

— Мога и по-накратко. Вицепремиерът Лариса Ивановна Стрелникова беше тясно свързана с една престъпна група и вземаше участие както в прането на мръсни пари, така и във вноса на хероин в Русия, чиято доставка осигуряваше в Хонконг всепризнатият бандит по прякор Монголеца.

— Има ли доказателства?

— Има. Пак така в делото, с което се занимава Турецки.

— Що за човек е тоя Турецки?

— Талантлив следовател, чудесен човек, обича понякога и да си пийне — усмихна се Самсонов. — Впрочем навремето той води делото за небезизвестния генерал от държавна сигурност Касарин1.

— Има голяма разлика между един генерал и един вицепремиер — намръщено промърмори шефът.

„Ето че се разчурулика — с удоволствие си помисли Самсонов. — Притиснали са те, господин директор, ох, как са те притиснали само! И сега хем те сърби, хем те боли, хем няма накъде да мърдаш!“

— Напълно съм съгласен с вас — каза той на глас.

— Значи обичал да си пийва? — усмихна се шефът.

— Това не пречи на работата му.

— Да бяхте го поканили да пийнем заедно.

— Ще му предам вашата покана.

— Турецки, Турецки… Как така не го познавам аз тоя човек. Интересно… Вече завършил ли е следствието?

— Мисля, че не, другарю генерал-полковник. Все още провежда следствени мероприятия.

— Тогава ще поговоря с главния прокурор — внушително обяви директорът.

— Законът е един. И всички ние сме слуги на закона — твърдо каза Самсонов.

Директорът вдигна очи към него.

— За всички. Добре го казахте — потвърди той, — законът е един за всички. Без изключение.

Самсонов сложи на бюрото още два листа от следствените материали.

— Това са списъци на наши служители от Петербург и Воронеж, замесени в делото на генерал Пестов.

— И на Павлов — добави шефът.

— Павлов е особен случай. Тези хора, както и Пестов, ще бъдат обвинени в изнудване и рекет. Вината им е сериозна, но техните престъпления са от съвсем друг характер, за разлика от тези на Павлов.

— Всички са от един дол дренки — мрачно промърмори шефът, преглеждайки списъка.

— Лъжете се, другарю генерал-полковник — твърдо възрази Самсонов. — Би било голяма грешка да ги мерим на един кантар. Не бих желал да си спомням делото за „Афганското братство“, но ми се налага. Тогава покрай сухото изгоря и мокрото. Много човешки съдби бяха съсипани.

— Имате предвид опита за държавен преврат начело с генералите Агаркин и Серий?

— Тъй вярно.

— Че как така, едното и другото могат ли да се сравняват изобщо? — презрително се усмихна директорът. — Онова там бяха държавни престъпници, а не жалки рекетьори!

— Принуден съм да ви напомня, другарю генерал-полковник, че сред тези, както се изразихте, жалки рекетьори, има лице, заемащо доста високо положение в държавната власт.

— Да не намеквате, че Лариса Ивановна готви държавен преврат?

— Нищо не намеквам, само искам да ви припомня, че освен въоръжени преврати има и така наречените „пълзящи“ преврати, които се извършват с огромни пари. Вие знаете по-добре от мен с какви финансови възможности разполагат криминалните структури. При въоръжен преврат има само две възможности — или ав, или дав! А пълзящият е незабележим, но не е по-малко, а може би дори е десетки пъти по-опасен.

— Защо тогава защитавате тези хора? — попита директорът, тупвайки с длан върху списъците.

— Аз защитавах също и някои наши офицери в делото за маршал Агаркин^[1]. И то само по една причина, а именно — законът е един за всички, както вие съвсем справедливо отбелязахте.

— Май че и с делото на Агаркин също се занимаваше тоя Турецки, а? — след като помълча, попита директорът.

— Не, не само той, но участието му в делото беше съвсем непосредствено.

— В сегашното дело са му дадени твърде широки правомощия — недоволно промърмори шефът. — Твърде широки.

— Заповедта за включване на наши служители в групата за разследване на убийството на Кузмински беше подписана лично от вас, другарю генерал-полковник — напомни Самсонов.

— И убийството беше разкрито под умелото ръководство на Турецки — тънко се усмихна директорът. — Е, време е вече всяка жаба да си знае гьола!

— В конкретния случай аз не съм на това мнение — рязко му възрази Самсонов. — Турецки стигна до толкова огромни по мащабите си машинации, че помощта, която му оказваме, трябва дори да бъде засилена. Нямам предвид само големите разкрития в други области, може би много по-важни, но вземете например операцията с ракетите в Хабаровск. Предотвратена е акция, която по своя характер няма аналог в световен мащаб!

— Операцията бе проведена до немайкъде лошо!

— Това вече е друг въпрос. Но ракетите с атомен заряд са обезвредени, нали!

— И какво общо има това с Турецки? Като ви слуша човек, ще рече, че у нас Турецки сам върши всичката работа!

— Нещата са много по-сложни — бавно отговори Самсонов, като си даваше сметка, че е безсмислено да спори с шефа.

— Двамата с вас, Николай Василиевич, ще трябва да обсъдим как да действаме по-нататък — внезапно омекна директорът. — А сега да видим нашите офицерчета! — и почука с пръст по списъците.

Мнозина от тях шефът познаваше лично още от времето, когато работеше на много по-ниска длъжност и се занимаваше с кадровите въпроси на отдела по Централна Русия. Тогава той искрено се интересуваше от хората, с които не се познаваше, разучаваше техните биографии, вникваше в някои подробности, като най-вече си отбелязваше едни или други положителни качества на човека. Сега Самсонов не повярва съвсем на онова, което му каза шефът, макар и донякъде да се поуспокои, но на сбогуване отново имаше повод да се разтревожи.

— А аз дори не знаех, Николай Василиевич, че вие сте защитавали участниците от „Афганското братство“ — усмихна му се директорът.

— Минали работи. Тогава в този кабинет седеше генерал Чебриков — отговори Самсонов.

— Генералът винаги е бил прословут със своята решителност…

— Отдел „К“ си има свой особен статус. Така беше при генерал Чебриков, така остана и до ден-днешен — подчерта Самсонов, като открито намекваше, че отделът е пряко подчинен на най-висшето ръководство на страната. След тези думи си излезе от стаята.

Когато се прибра в своя кабинет, генералът си свари турско кафе и посръбвайки от горещата течност, взе да прави анализ на разговора си с шефа, като се стараеше да вникне в неизказания, във вътрешния смисъл на онова, което бяха говорили. Беше ясно, че директорът се е срещал с много високопоставени лица, дори чисто и просто е могъл да влезе и при президента, възползвайки се от правото си на бивш началник на охраната му. Но след като се позамисли, Самсонов стигна до заключението, че шефът на ФСБ едва ли би се решил на такава стъпка: цялата история беше твърде мръсна… Най-вероятно обаче е разговарял с някого от канцеларията на премиера, а може би и лично с него, все пак петното пада върху правителството. И разбира се, е било взето решение как да се измие това петно. Изведнъж Самсонов се сети, че в разговора им директорът някак си бе подминавал темата и имената на генерал Пестов, полковник Павлов и подполковник Рябков. А те и тримата имаха пряка връзка с убийството на Робърт Уест. Значи съдбата им вече е решена. Но те са действали по заповед на вицепремиерката, именно тя е наредила да бъде ликвидиран Робърт Уест. Замисълът е ясен като бял ден: на всяка цена да се отклонят подозренията от вицепремиерката, дори ако за целта трябва да се вземат крути мерки и да изчезнат някои неудобни хора. Тревожен беше и интересът на директора към Турецки. Самсонов знаеше, че следователят не признава никаква охрана, и затова реши да му организира своеобразно наблюдение, за да бъдат предотвратени каквито и да било покушения срещу него.

— Доведете ми подполковник Рябков заповяда той по интеркома.

 

 

Главният прокурор на Русия бе назначен преди няколко месеца, като зае мястото на изпълняващия длъжността дотогава огромен, горилоподобен мъж, който се беше забъркал в некрасивите историйки на жена си, пък и в някои собствени. За кратко време новият главен съумя да спечели уважението на всичките си сътрудници. Той блестящо се справи с няколко дела за крупни финансови афери, дори успя да вкара в затвора бившия ИД, но когато се зае с делата за убийствата на телевизионния водещ Владислав Листев и отец Александър Мен, следствената машина нещо се застопори, макар че вече се виждаха някои положителни перспективи. По повод делото, свързано с вицепремиерката, той бе повикан в канцеларията на премиера, където проведе разговор с неговия съветник по юридическите въпроси. След обичайното чиновническо разглаголстване съветникът поиска производството срещу Стрелникова да бъде прекратено, при което се опита убедително да докаже, че следователят Турецки е необективен, а поради това делото следва да се предаде на друг „важняк“.

— Аз не виждам причини — отсече главният прокурор.

— Причината е, че в тази неприятна история е замесено името на един вицепремиер — веднага изплю камъчето съветникът.

— Че ние какво общо имаме с това? — неочаквано кипна главният. — Щом като е замесена, ще си отговаря пред закона. Пък и вие проучвали ли сте делото лично?

— Делото не съм проучвал — бавно произнесе юридическият съветник, — но вие пък давате ли си сметка с кого ще си имате работа по-късно?

— Засега си имам работа с юридическия съветник на премиера. А и какво толкова ви вълнува? Може пък вицепремиерката да не е извършила нищо противозаконно. Делото е още в производство, уточняват се подробности, които могат да хвърлят светлина в друга посока.

— Ние не бихме желали да се хвърля светлина в каквито и да било посоки.

Но главният прокурор се заинати. Беше му писнало да бъде вечната черна овца в очите на средствата за масова информация, беше му омръзнало и да се блъска в стена от неразбиране, фалшиви усмивки, ласкави ръкостискания. Общо взето, той беше възпитан, спокоен и сдържан човек, но понякога го обземаше такава ярост, че не би отстъпил дори на самия Господ Бог, стига да съзнаваше, че е прав.

— Кои сте тези „ние“? — пребледнявайки, попита главният прокурор. — Вие какво, да не сте тяхно величество император Николай Втори? Пред вас, господин съветник, стои главният прокурор на Русия, назначен от президента на страната!

— Моля за извинение — сухо отговори съветникът.

Междувременно Меркулов и Турецки чакаха завръщането на главния прокурор в приемната пред кабинета му и тихичко си приказваха.

— Костя, защо ли се бави той? — прошепна Турецки.

— Отстоява позициите ни.

— Мислиш ли, че ще успее?

— Би трябвало — замислено отговори Меркулов.

В този миг в приемната влезе главният прокурор и се отправи към кабинета си, като направи знак на Меркулов и Турецки да го последват. Седна зад бюрото си и запали цигара.

— Иди да си гледаш работата, Турецки — каза той. — А ти, Дмитрич, остани, трябва да поприказваме.

Турецки отвори уста да попита нещо, но Меркулов го изпревари:

— Абе ти не чу ли какво ти се каза?! Върви да работиш!

Окрилен от радост, Турецки се понесе към кабинета си.

— Защо си толкова щастлив? — срещна го в коридора Лиля Федотова.

— Все по същата причина.

— И коя е тя?

— Че вече го няма твоят мечок! Оня, дето е от село Медведки, Архангелска област!

— Е, нищо не излезе — тъжно отбеляза Лиля. — Пак съм изоставена самотница.

— А аз за какво съм тук?

— Ти си обикновен женкар, Турецки, а той е обикновен положителен мъж. Разликата е голяма.

— Да, но явно положителните не ти пасват.

— Женкарите също. Хайде, върви, че те чакат.

В кабинета му седяха подполковник Рябков и някакъв млад мъж, който се легитимира като служител на ФСБ и му подаде един плик. Турецки извади отвътре някаква заповед с придружително писмо и бележка:

„Саша, изпращам под твое разпореждане бившия подполковник Рябков П. Г., който вече е цивилен гражданин.

Н. Самсонов.“

— Свободен сте — кимна Турецки на служителя. — Благодаря.

После прочете заповедта, издадена от ФСБ за уволняването на подполковник Рябков поради навършени прослужени години. Заповедта бе подписана със задна дата, приблизително месец и половина преди убийството на Робърт Уест. Явно генерал Самсонов бе решил да действа на своя отговорност. Турецки разбираше, че щом генералът се е решил да рискува, значи има твърде сериозни основания за това. Очевидно е повярвал на искреното разкаяние на подполковника или е помислил за трите му деца, а може би и едното, и другото, така че сега вече съдбата на Рябков е в негови ръце.

— Прочетохте ли тези неща, Павел Генадиевич?

— Да, прочетох ги.

— И какво ще правим сега?

— Аз съм под ваше разпореждане.

— Обадихте ли се вкъщи?

— В семейството ми всичко е наред — отговори Рябков, с усилие издържайки изпитателния поглед на Турецки.

— Всички са живи и здрави значи… — замислено проговори Александър. — Пушете, Павел Генадиевич — побутна той цигарите си, когато видя, че Рябков тършува в джоба си.

— Благодаря.

Турецки взе от бюрото си следствено-процесуална бланка и попълни трите имена на подполковника.

— Моля, подпишете се, Павел Генадиевич.

— Какво е това?

— Декларация, че няма да напускате Москва.

Лицето на Рябков се сгърчи, в очите му се мярна подозрение, той бързо стана и отиде до прозореца, където на няколко пъти жадно дръпна от цигарата си.

— Извинете, Александър Борисович — каза той, когато отново седна до бюрото, и придърпа декларацията към себе си.

— Сега ще си отидете вкъщи заедно с един от моите следователи, а други двама ще дойдат с вас като поемни лица. Ще предадете наличните пари, за които ми бяхте казали, заедно с влоговите книжки. Ще направите опис на недвижимата си собственост и така нататък… Ще смятаме, че всичко това е доброволно явяване със самопризнания и желание да изкупите вината си пред държавата.

— Елате и вие с нас!

— Аз съм зает, ще ме замести моят помощник — каза Турецки. — Всичко добро, Павел Генадиевич, Господ да ви помага!

— Знаете ли, в едно произведение на Чехов има следните думи — с усилие изрече Рябков: — „Ако ти потрябва моят живот…“

— " … ела и го вземи" — прекъсна го Турецки. — Звучи малко помпозно, но аз ви вярвам, Павел Генадиевич. Извинете, много пъти съм чувал да ги цитират в този кабинет. Но пак повтарям, че на вас ви вярвам. Именно затова не поставям въпроса за вашето арестуване.

— Благодаря ви, Александър Борисович.

Рябков си тръгна с Чижов и другите двама следователи. Когато вратата след тях се затвори, телефонът продължително иззвъня.

— Притиснаха ни, Саша! — глухо се чу далечният глас на Грязнов.

— Ми нали така ги притискат вълците, когато организират хайка срещу тях?!

— Стига глупости, хич не ми е до смях! Ония мръсници взеха заложници!

— Да ти пратя на помощ спецназовци?

— Ще се справим и сами! Това е! А сега тръгвам.

 

 

Уж всичко бе обмислено до най-малката подробност, но все пак се получи засечка. Догадките на полковник Зарецки се оказаха верни. Засега не бяха намерили наркотиците, но дръзкото държание на хората на Льонка Пръста подсказваше, че те са спокойни и нищо не рискуват, щом като няма какво да охраняват.

Отначало Грязнов, Голованов и „златният агент“ Кроткия решиха да арестуват един по един всички здравеняци, които се размотаваха из пансиона, но по-късно Кротов се сети за експлозията в Хабаровск и се отказа от тази идея.

— Добре де, ще ги хванем, ще им разкрасим мутрите, а после ако не намерим нищо, ще се наложи да им поднасяме своите извинения…

— Да бе, да, извинения — промърмори Голованов. — Може и задниците им да избършем, а?

— Това едно — продължи Кротов, без да обърне внимание на думите му. — А второто е, че може и ние да хвръкнем.

— В космоса, а? — пак се обади майорът.

— Точно така — потвърди Кротов. — Тоя път позна.

— Мислиш, че са минирали пансиона? — попита Грязнов.

— А ти как би постъпил на тяхно място?

— Прав си, Льоня, май така излиза, ще хвръкнем.

— И в такъв случай какво да правим? — мрачно попита Голованов.

— Смятам да отседна в пансиона — каза Кротов. — С вас не се познаваме.

— Когато решиш, ние наистина не можем да те познаем — намигна Голованов, като намекваше за дегизировката му в хотел „Интурист“.

— Ще поизчакаме ден-два, междувременно може и момчетата на Николай Смирнов да се позавъртят натам — реши Грязнов.

— Трябва ми кола — каза Кротов.

— Дръж! — хвърли му ключовете на една от ладите Грязнов.

Информацията на Зарецки, че пансионът се помещава в сградата на старинно графско имение, веднага бе заинтересувала Кротов. Може би защото една от професиите му беше археологията. В аристократичните имения обикновено има тайници, подземни ходове, помещения без прозорци, в които може да се скрие всичко. Кротов реши да не разглежда пансиона, съзнавайки, че така излишно би привлякъл нечие внимание, и затова отиде в градския археологически музей, където се представи за научен сътрудник, пристигнал от Москва.

Посрещна го директорката на музея Тамара Георгиевна, възрастна жена с побеляла коса и фини черти на лицето. Тя бе от онези ентусиасти, рядко срещани вече, които обичат професията си и работят срещу мизерно заплащане.

— Интересуват ме старинни сгради, имения, църкви — поясни намеренията си Алексей Петрович, след като й показа картата си на действителен член на Московското археологическо дружество.

— В града ли?

— Извън града. Мисля, че тук вече всичко сте проучили.

— Извънградските старини също не ги пренебрегваме — усмихна се жената.

— Забелязах. Направи ми впечатление бившето имение на граф Шувалов.

— За съжаление то вече не е под наше ведомство — намръщи се директорката. — Сега е частна собственост.

— Изглежда добре реставрирано…

— Но това е само външният му облик, заслугата е на нашия архитект. Обаче вътре в помещенията всичко е променено. Сега това не е дворец. Ресторант, стол, закусвалня — всичко друго, само не и старинен дворец.

— Че къде му е бил умът на тоя архитект?

— Мислите, че са го допуснали да влезе вътре? Въпреки че бяхме подписали договор, те плюха и на договора, и на всички нас! — Жената помълча и въздъхна. — Какво ви интересува по-конкретно?

— Май ще започна точно от имението на Шувалов.

— Няма да ви пуснат по-навътре от столовата, билярдната зала и салона с игралните автомати.

— Ще ме пуснат — усмихна се Кротов. — Вероятно при вас са се пазили плановете на имението?

— Да. Години наред събираха прахоляка, а кой знае защо, напоследък всички се заинтересуваха от тях — усмихна се директорката. — Разбира се, че ги пазим.

— И кои са тези всички? — наостри уши Кротов.

— Просто така му е думата. Освен Виктор Степанович, нашия архитект, голям интерес към плановете прояви и един член от Градската дума… Как му беше името? Ах, да. Вениамин Григориевич Попов.

— Усещам, че не изпитвате към него големи симпатии…

— Аз съм оттука. И той е от местните жители.

— Да не е новобогаташ? От „новите руснаци“?

— То се знае. Но също така е и бивш престъпник. Рецидивист.

— Имам един познат, който също лежа в затвора, седем години. Сега е известен бизнесмен в Москва. И както крещят по вестниците, бил голям благотворител.

— Те какво ли не крещят по вестниците — махна с ръка жената. — Елате да ви заведа в архива.

Слязоха в едно полусрутено помещение и директорката свали от лавиците голяма папка.

— Заповядайте — каза тя. — Тук са не само плановете на имението, но и разни писмени документи от периода, дори спомените на майордома. Впрочем доста любопитни спомени.

— В такъв случай, Тамара Георгиевна, с ваше разрешение ще поостана тук, нали може?

— Моля ви, разбира се, че може — отговори директорката и излезе.

Кротов преглежда архивите за имението повече от два часа. Особено го заинтересуваха спомените на майордома. В тях се споменаваше за някаква врата от ковано желязо, извеждаща в полето откъм задния двор на имението, описваше се животът на прислугата и някои случки от редките идвания на графа. С богатата си информация спомените имаха както етнографска, така и литературна стойност, но Кротов обърна внимание само на вратата от ковано желязо. Двамата с Грязнов бяха обиколили имението отвън, но не забелязаха никаква врата. Може би заради гъстите храсталаци. Но сега Кротов се сети, че му бе направил впечатление междуселският път, който свършваше именно при храсталаците, и това, че наскоро е бил подравнен. Прерисува си само онези части от плана на имението, които го интересуваха, след което се качи в кабинета на директорката.

— Благодаря ви, Тамара Георгиевна.

— Няма защо. Дано съм успяла да ви услужа. Видях, че вие не работите през куп за грош! — посочи тя часовника си. — За разлика от оня Попов. Пет минути и — готово!

— Сигурно е снимал плановете.

— Какво да го правиш? Донесе ми писмо от шефа на Градския архив. А снимането е забранено.

— И кога идва при вас тоя Попов? — вече на тръгване, уж съвсем случайно, попита Кротов.

— Преди няколко дни.

— А по-точно?

— Днеска сме петък… Значи в сряда сутринта.

— Още веднъж ви благодаря, Тамара Георгиевна — усмихна се Кротов и галантно й целуна ръка.

По пътя към пансиона той се обади на Грязнов от един телефонен автомат.

— Слава, трябва ми депутатът от Градската дума Вениамин Григориевич Попов.

— Но той има имунитет. Или това се отнася само за депутатите от Държавната дума?

— Трябва ми — повтори Кротов.

— Значи ще го имаш — замислено отговори Грязнов. — Къде да ти го донесем?

— Ама моля те, гледай да не се престаравате, да не прекалите — обезпокои се Кротов.

— Казвай къде де?

— Аз ще бъда в пансиона. Обади ми се там. А къде — трябва сам да помислиш. Но мястото трябва да предразполага към разговор.

— Ясно — отговори Слава и затвори.

В пансиона Кротов си нае стая, взе един душ, преоблече се и застана пред огледалото. Все още го занимаваше мисълта да промени външността си, но при положение че е разговарял с регистратора и той вече го познаваше, реши, че е излишно. Извади от куфара си елегантен контешки бастун, сгъваем, с топка отгоре, разгъна го, сложи си тъмни очила, погледна се в огледалото и остана доволен. Приличаше на провинциален учител или просто на интелигентен човек с неустановена професия, но в никакъв случай не на простак, имаше вид на изискан млад мъж, отседнал в пансиона, за да си прекара приятно времето.

Когато излезе навън, Кротов се огледа, взирайки се с любопитство в двореца, каменните сгради около него, беседките, и тръгна да се разхожда из имението, като вървеше покрай самата ограда. Но не стигна далече. На пътя му се изпречи някаква тухлена преграда. Тя не беше висока и той се опита да я прескочи, но го спря насмешлив глас:

— Къде бе, чиче?

Кротов се обърна. Пред него стоеше широкоплещест момък с тъмносив костюм и вратовръзка.

— Интересно ми е да погледна оттатък — с раболепна, усмивка проговори Кротов. — Защо, не може ли?

— Щом има преграда, значи не може.

— Извинете.

Сподирен от подозрителния поглед на момъка, Кротов се отправи към изхода, мина през портала и въртейки бастуна, бавно закрачи пак покрай оградата. Стигна до гъстите храсталаци, заобиколи ги, излезе на междуселския път и по него се върна пак при оградата. Едва сега забеляза желязната врата, за която пишеше в спомените си бившият майор дом на граф Шувалов. Кротов се приближи и видя, че вратата не е обрасла в трева, значи крилата й спокойно можеха да се отварят. Но проучванията му стигнаха дотук. Неочаквано пред него изникнаха двама здравеняци — единият беше момъкът с тъмносивия костюм, а другият — дебеловрата мутра с кожено яке.

— Ма ти си бил голям любопитко бе, чиче — добродушно каза момъкът с костюма.

— Такава ми е професията — с подчертана учтивост отговори Кротов.

— Че каква ти е професията? — попита момъкът, като леко се приближи към него.

— Археолог съм. Ей сега ще ви покажа документите си. Момент — бръкна Кротов във вътрешния джоб на сакото си.

— Стой! — изсъска горилата с якето и сам извади удостоверението от джоба на Кротов. Разтвори го. — Наистина бил археолог! Действителен член!

— Нима мислите, че бих ви излъгал, момчета? — заговори Кротов. — Според плановете от тая страна трябва да има желязна врата от седемнайсети век, обковката е работа на майстор Новожилов…

— Какви планове? — прекъсна го момъкът с костюма.

— Ами навремето всяко имение е било строено по план, по чертежи.

— И кво да го правим сега? — обърна се момъкът към партньора си.

— Абе действителен член… — сви рамене горилата и върна картата на Кротов.

— Продължавай си разходката — разреши момъкът с костюма. — Но те съветвам да не си толкова любопитен.

— Ясно, момчета, разбирам. Това е строго охраняван секретен военен обект — не се стърпя да не ги подиграе Кротов.

— Хайде, мърдай — махна с ръка горилата и се ухили.

„Копеле, дип че не бива да се издавам, иначе сега щяхте вече да се държите за топките и да плачете за майките си!“ — помисли си Кротов, като се огледа назад уж много изплашен и продължи да се отдалечава.

Сега вече беше сигурен, че зад вратата има нещо интересно, с което ще трябва да се занимае сериозно.

Момчетата на Николай Смирнов наистина се поразвъртяха насам-натам, и то доста добре. Успяха да проследят и арестуват един наркопласьор, пристигнал от славния град в Урал — Екатеринбург, както и неговия хазаин, който му бе продал половин килограм хероин. Бяха ги хванали на местопрестъплението. Когато заведоха арестуваните в отдела на Смирнов, те не изглеждаха кой знае колко разтревожени, признаха си за всичко, още повече че нямаше смисъл да отричат, и с виновно изражение очакваха по-нататъшните действия на служителите, които обикновено ги освобождаваха. А кой и какво им плащаше — това не беше техен проблем. Но този път се случи по-различно. Докато по-рано след ареста ги разпитваха хора на полковник Зарецки, мнозина от които те познаваха лично, сега в кабинета влезе Смирнов. Дори самото му име предизвика у тях отвращение, да не говорим за селяшкото му лице и наглите очи. Първи на разпит бе извикан хазаинът на квартирата. Започна се обичайното протакане и увъртане, тъй като в дома не бе намерено нищо друго, освен половинкилограмовия пакет с хероин, той на драго сърце призна, че му го е дал съвсем непознат човек във военния склад.

Смирнов записа признанията му в протокола. Хазаинът отричаше да е извършвал каквото и да било престъпление.

— Що не излезеш да изпушиш една цигара, а, майоре? — не издържа Голованов, беше му кипнало от наглия лъжец и когато Смирнов излезе, Голованов лично се зае с арестувания. — Слушай, мършо, давам ти три минути. Откъде го взе? Кой ти го даде? Кога? Ако не ми кажеш, ще те скалпирам.

И заплахата подейства.

Николай Смирнов се задържа в коридора не повече от пет минути, а когато се върна в кабинета, завари там съвсем друг човек. Арестуваният стреснато се блещеше срещу него със смирено изражение, а когато погледнеше към Голованов, по лицето му се изписваше неподправен ужас. А Голованов седеше на един стол и равнодушно пушеше цигара.

— Ще продължим ли? — попита Смирнов.

— Хероина получих в пансиона. Вчера. От съвсем непознат мъж, бога ми!

— Ще го познаете ли, ако ви го покажа?

— Да!

— Те това се искаше от тебе — каза Голованов и излезе от кабинета.

— Другарю майор — зашепна арестуваният, — той искаше да ме скалпира!

— Каквоо?!

— Вижте! — задържаният наведе глава и Смирнов видя на врата му, където започваше окосмената част, тънка лентичка анкерпласт.

— Виждам. Има анкерпласт. И какво от това? — успял да овладее изненадата си попита майорът.

— Ама как какво от това? Нали ви казвам, че…

Смирнов бе разбрал какво се е случило в негово отсъствие и тутакси взе най-правилното решение за подобна ситуация.

— Ти какво бе, да не се намираш в прериите? Само едно време индианците са скалпирали враговете си.

— Ама истината ви казвам. Тоя мръсник…

— Първо, той не е мръсник, а сътрудник на държавна сигурност. И второ, ти си бръснал врата си и малко си се порязал. Така беше, нали? Казвай де!

— Мен ме подстригват в бръснарницата и там ми бръснат врата…

— Тоя път си го бръснал сам! Ясен ли съм? — още по-сурово попита майорът.

— Да — окончателно оклюма хазаинът на квартирата.

— Точно така и ще запишем в протокола — със задоволство заключи Смирнов.

Когато Голованов му съобщи, че хазаинът на квартирата е получил хероина в пансиона, Грязнов разбра, че са на верен път, тъй като преди това Кротов му бе разказал за своите открития. Само дето не можа да си обясни как така арестуваният е проговорил толкова бързо.

— Абе зарежи го, слабак — отговори Голованов и отклони погледа си настрани.

Грязнов веднага усети коя е била причината и реши да го скастри, но тъкмо в този момент зазвъня телефонът.

— Прибрахме го — пробоботи в слушалката Демидич.

— Минете покрай пансиона да ни вземете с вас.

— Тесничко е…

— Той не е ли сам?

— С още двама души.

— Карай тогава. Хванали са твоя Веня Резеца — обърна се Грязнов към Филя. — Да тръгваме, майоре! А ти, Филя, оставаш тука. Не е хубаво да те вижда старият ти авер. И не е лошо да наглеждаш Кротов. Струва ми се, че ония момчета с тъмносивите костюми са му дигнали мерника.

Когато потеглиха от пансиона, Грязнов сви по пътя към полето и след километър-два спря на банкета близо до една гора.

След няколко минути пристигна вносна кола, карана от Шура Дяконов, и едно жигули. Венка Резеца седеше във вносната кола, която беше негова, а в „седмицата“ бяха двамата му телохранители с „гривни“ на ръцете.

— Доведете ги в гората, на полянката! — нареди Грязнов.

— На шишчета! — не се сдържа и подметна саркастично Голованов.

Отведоха двамата телохранители малко по-далече, дори им разрешиха да запалят по цигара, а Венка Резеца го изненадаха с въпроса:

— Веднага ли ще проговориш, или постепенно да те разприказваме?

— Зависи за какво! — криво се усмихна Венка. — Може би пък да си решил да ми лепнеш някое убийство, Грязнов!

— Че аз май не съм си имал работа с теб — учуди се Грязнов. — Откъде знаеш името ми?

— Едно пиленце ми го каза!

— Убийство няма да ти приписвам, но виж, „херата“, която е намерена в джобовете ти, ми дава право да те окошаря за две-три годинки…

— Каква „хера“?

— Демидич! Намерихте ли у него наркотици?

— Че как не! — отговори момъкът. — У ония също — кимна той към телохранителите.

— Питай, Грязнов!

— Къде се съхранява хероинът?

— Отде да знам? В Думата се занимавам със съвсем различни въпроси.

— Тепърва ще изясняваме с какво точно се занимаваш. И то много скоро. А защо преснима плановете?

— Какви планове?

— На имението. Ще рече на пансиона.

— Да не би ти да си го реставрирал тоя пансион? С твои мангизи?

— Стара история, приятел. А ти си ходил в музея тая сряда.

Венка премълча, напрегнато размишлявайки за нещо.

— Слушай, мой човек — намеси се Голованов. — Да ти подсказва нещо прякорът Мишка Слона?

— Аз по малолетни деца не си падам — пребледня Венка. — Предпочитам курвите.

— Да ида да се поразходя, а? — обърна се Грязнов към Голованов.

— Иди, Слава — с уважение го погледна Голованов и на свой ред се обърна към депутата.

Слава изобщо не можа да чуе какво говореше майорът на Венка Резеца, с какво му се заканваше да го разприказва, обаче по едно време ясно чу дивашкия крясък на единия от телохранителите:

— Говори бе, копеле! Иначе ще те удуша аз, със собствените си ръце!

След няколко минути Грязнов се върна и завари същинска идилия. Венка седеше на един пън и пишеше нещо под диктовката на Голованов, а Демидич и телохранителите си приказваха най-приятелски. Грязнов извади клетъчния телефон и набра номера на Николай Смирнов.

— Коля, след половин час ще ти доведа Венка Резеца и две момчета от охраната му… Наркотици, Коля, наркотици!… Нали това ти казвам, работата е сериозна, нека поседят в кафеза, току-виж изскочило още нещо… Стой на телефона и чакай… Той пише, Коля, пише. И то най-подробно.

След известно време колите с Венка Резеца и охраната му се понесоха към града. Но за съжаление, когато навлязоха в самия град, се случи нещо непредвидено. Депутатът Венка Резеца неочаквано разтвори вратата на колата и скочи на асфалта, а после тъкмо се опита да притича на тротоара и попадна под колелата на един камион от насрещното движение. Демидич не бе съобразил да прикачи за ръката си белезниците на депутата. В болницата Венка почина, без да дойде в съзнание.

Но сега вече положението се беше поизяснило. След като съпоставиха признанията на хазаина с тези на Венка Резеца и с предположенията на Кротов, решиха да действат незабавно. Според признанията на Венка хероинът се намираше в бившата графска конюшня, масивна каменна сграда недалече от двореца. В пансиона пристигнаха оперативници от милицията, спецгрупа от ФСБ и служители от отдела на Николай Смирнов. Набързо изолираха подозрителните млади мъже, а останалите наематели на пансиона бяха помолени да напуснат сградата за известно време. Милиционери и феесбейци на къси прибежки започнаха да се приближават към конюшнята.

Кротов, Голованов и Филя с насочени за стрелба автомати стояха в храсталака от външната страна на оградата, недалече от желязната врата.

Откъм конюшнята се чу автоматична стрелба. След секунди зачатка и тежка картечница. Голованов въпросително погледна към Кроткия.

— Не мърдай — прошепна Алексей Петрович.

— Не мърдам — недоволно отговори майорът.

Отново се чу стрелба, този път вече по-наситена. Продължи около пет минути, след което пак настъпи тишина.

Внезапно желязната врата се разтвори и отвътре излезе, набирайки скорост, тежкотоварен „Камаз“. От каросерията и кабината му напосоки се изсипаха няколко автоматни откоса. Мятайки се на земята, Голованов успя да изпразни целия пълнител на автомата си.

— Грязнов! — викна той по радиостанцията. — Измъкват се, мръсниците!

Камазът с голяма скорост продължи по шосето. След него на пет-шестстотин метра се понесоха леки коли. Дистанцията забележимо се съкращаваше.

— Хеликоптер! — извика Филя и посочи към небето.

— Ще го свалят тия гадове! — обади се някой.

— А и той не може да стреля, опасно е — кимна Филя към насрещните коли.

Запищя телефонът в ръцете на Слава.

— Грязнов слуша!

— Камазът е миниран! Заплашват, че ще го взривят в селото! — чу се гласът на Николай Смирнов. — А пътят пред селото е блокиран с два комбайна и трактори! Взривът ще се предизвика с радиодистанционно управление!

— Ясно!

— Хеликоптерът няма да стреля!

— Те самите ще открият стрелба по него. Кажи на летеца да се издигне по-високо!

— Добре!

От камаза наистина започнаха да стрелят по хеликоптера. Очевидно получил вече предупреждението, летецът започна да го издига.

Когато излязоха от гората и продължиха по пътя през полето, в далечината видяха няколко комбайна и трактора, заприщили шосето, а на двеста-триста метра зад тях — къщите на селото. Внезапно, без да намалява скоростта, камазът зави наляво и продължи направо през полето към двете бели къщурки, които се намираха извън селото.

— Метеорологичната станция — поясни Филя.

— А там може да има хора, братлета — проговори Грязнов.

— Вижте, едно момиче излезе!

— Да се врежем с таран?! — весело се провикна Голованов. — Като ще се мре, поне да е с гръм и трясък!

— Няма да успеем — отговори Грязнов.

Камазът рязко закова пред къщурките. От него изскочиха няколко души и като сграбчиха момичето, се скриха в една от тях.

— Спирай! — заповяда Грязнов, огледа другарите си и даде автомата си на Филя, а после извади пистолет. — Ще отида да преговарям. Не ми е за пръв път.

Мъжете отместиха поглед, без да отговорят нищо.

Грязнов бавно се отправи към къщурката. По едно време се обърна назад и видя през полето да идват с голяма скорост няколко камионетки и леки коли. По знак на майор Голованов те спряха.

Когато стигна до къщата, Слава забави ход. Прозорчето се отвори и от него се подаде дулото на автомат, а после надникна една ухилена мутра.

— Здрасти бе, Грязнов!

— Да, Грязнов съм. А ти кой си?

— Що не попиташ Филя, той знае кой съм!

— Дима Кучешкия зъб, нали?

— Позна. А знаеш ли що позна?

— Филя ми е приказвал за тебе, затова.

— Той ти е приказвал и за мойта дружка Веня. Затрихте го Веня.

— Беше нещастен случай. Е, добре, Дима, казвай какво искаш? Самолет, валута и свободно преминаване на границата, нали така?

— Не, командире. Освободи ни пътя. Ще си офейкаме с камаза тихо и кротко. И не бива да ни преследвате. Защото по пътя ни има доста села…

— Заложницата една ли е?

— Има две хубавици, една от друга по-красиви, и една престаряла бабичка, същински вампир.

— Позволи ми да ги видя.

Грязнов се приближи до прозореца. В къщата имаше трима млади мъже и две девойки. Едната седеше, свела лице в шепите си, а другата я галеше по главата и тихо й шепнеше нещо.

— А къде е старицата?

— Хвана я диария! Цялата изтече! — засмя се един от младежите.

— Нагледа ли се? — попита Кучешкия зъб. — А сега се пръждосвай!

— Излишно рискуваш, Дима — каза Грязнов. — Че и момчетата подвеждаш.

— Ти попитай ченгетата за тях! Аз може и да рискувам излишно, ама те нямат какво да губят.

— Ясно. Нещо друго да ми кажеш?

— Да ти кажа? — позамисли се Дима. — Ами заменям една от двете за бившия ми приятел Филя!

— Ще поговоря с него.

— Поговори, Грязнов. Ама по-бързичко — размаха дистанционното управление Кучешкия зъб.

До колите стояха Николай Смирнов, командирът на спецназовците и цивилен офицер от областното управление на МВР. Очевидно бяха обсъждали положението, стигайки до неприятни изводи, и сега въпросително се втренчиха в Грязнов.

— Искат си камаза и да им освободим пътя — каза Грязнов.

— Друг изход нямаме, ще трябва да изпълним условията им — след дълго мълчание каза цивилният.

— А по-нататък, след около трийсетина километра, селата са, кажи-речи, едно до друго.

— Бойците ми са готови, но мисля, че с числено превъзходство нищо няма да постигнем — обади се командирът на спецназовците.

— Голованов! — повика Грязнов.

— Тук съм, шефе!

— Извинете — обърна се Слава към офицерите. — Трябва да поговоря с него.

Той отведе Голованов настрана и запали цигара.

— Главатарят там е Дима Кучешкия зъб. Заменя едно от момичетата срещу Филя.

— А те колко са?

— Две. И една старица.

— Няма проблем, шефе. Филя ще отиде. И има защо да отиде — намигна многозначително Голованов.

— Поне пет-десет секунди ще издържи ли?

— Ще има патаклама.

— Тогава виж какво — замислено поде Грязнов, като гледаше къщата в съседство на тази, в която бяха бандитите, — ще заобиколим полето и през гората ще стигнем до другата къща. Бандитите нямат видимост към нея, стената е без прозорец. Филя ще отиде сам.

Те се отправиха към колата, в която седяха „вълците“.

— Филип! Помниш ли как хванахме оня муджахидин при Кандахар? — попита Голованов.

— Ясно, командире — без да отговори на въпроса, отсече Филя и за голяма изненада на Грязнов започна да се съблича.

— Грязноов! — разнесе се из полето усиленият от мегафона глас на Дима. — Десет ченгета да отидат при камаза. Другите да си обират крушите.

— Разбрах! — изкрещя в отговор Слава и се обърна към събралите се оперативници и спецназовци, но и те също бяха чули, така че от голямата група един след друг взеха да се отделят доброволци.

Филя запретна потника си и Голованов старателно намести между плешките му дълга кама с калъфка върху острието й.

— И защо пък точно Филя? — попита Грязнов.

— Ми опитай ти де!

Филя събра плешките си и камата плътно прилепна към гърба му.

— Това тук никой не го може — поясни Голованов. — Нали виждаш, такава му е конструкцията…

Десетимата доброволци бавно се отправиха към камаза.

— На добър час, Филя, Бог да е с тебе — с потреперващ глас му каза Слава. — Да потегляме!

Всички останали също се качиха по колите и като ги използваше за прикритие, „седмицата“ с „вълците“ се понесе по полето, сви към горичката и след минута спря до къщурката. Вътре завариха възрастна съпружеска двойка.

— Какво се е случило, другари? — втурна се съпругът към въоръжените мъже.

— Не се безпокой, татенце, всичко е наред — отговори Грязнов, гледайки към сляпата стена на отсрещната къща, неясно прозираща през зеленината на храстите и плодните дръвчета.

— Петнайсетина метра, не повече — обърна се той към другарите си.

— Храсталаци, дръвчета — пробоботи Демидич. — Всичко е точно, командире.

Грязнов се приближи до прозореца. Филя бавно крачеше през полето. Групата доброволци си приказваха до камаза и пушеха. Грязнов съгледа телефонния апарат в стаята и попита:

— Може ли да се вземе връзка с Москва?

— Като се набере кодът. Има го записан до телефона.

— Горе ръчичките, Филя! — проехтя гласът на Кучешкия зъб. — През прозореца ли ще минеш, или през вратата като желан гост?

— Предпочитам през вратата. Ето ме, дойдох, Дима. Сега пусни момичетата и старицата. Няма ли да ти стигнат толкова трупове? — кимна Филя към мъжете при камиона.

— Влизай през вратата. Ще приказваме.

Филя тръгна да заобиколи и изчезна от очите на Грязнов. „Вълците“ безшумно се изнизаха един след друг от съседната къща. Слава понечи да ги последва, но Голованов го спря:

— Ти вече си свърши работата, Вячеслав. Сега остави и ние да си свършим нашата. Извинявай.

Грязнов се върна в стаята, приседна на стола до телефона и машинално набра номера на Турецки, за да му съобщи с няколко думи какво е положението.

Междувременно Филя влезе при бандитите. Един от тях сръчно го опипа за оръжие по джобовете на панталона и надолу по краката.

— Чист е — обърна се той към Кучешкия зъб.

— Хайде ела, Филя.

— Защо протакаш, Дима? — кимна той към момичетата, седнали прегърнати на един стол.

Дима помисли, помисли и махна с ръка:

— Нека поседят.

— А къде е бабата?

— Тука, тука съм — обади се женски глас от един тъмен ъгъл.

— Бъди мъж — отново посочи с очи към момичетата Филя, като същевременно се приближаваше към своя бивш приятел.

— Ха сега здрасти бе, Филя! — подаде му ръка Дима с широка усмивка, но очите му не се усмихваха.

— Здравей, Дима.

Внезапно Филя се понаведе и с котешко движение измъкна камата измежду плешките си, сграбчи Дима и го обърна с лице към бандитите, като същевременно ритна стола под момичетата. Те избягаха в ъгъла на стаята и Филя застана така, че двамата с Дима да ги прикриват. Кучешкия зъб усети леко бодване по врата.

— Не стреляйте! — успя да извика той, но автоматният откос, който пусна един от бандитите, вече бе разцепил тишината.

Тялото на Дима омекна. И тутакси през прозореца удари по бандитите друг автоматен откос. С трясък падна избитата врата, в стаята нахлуха „вълците“. А след няколко секунди дотича и Грязнов заедно с оперативниците, стояли пред камиона. Грязнов погледна към убитите бандити, после се обърна към момичетата, които все още се свиваха в ъгъла, и към бабичката, загубила ума и дума от ужас.

— Н-да, изпипана работа — похвали той, но когато видя Филя да търси нещо на пода, учудено попита: — Какво пък търсиш, толкова?

— Калъфката.

— Каква калъфка?!

— Ей тая — посочи му Филя камата.

— Фу! — презрително възкликна Слава. — Да беше потърсил дистанционното!

Но Филя мълчаливо му го подаде. Слава взе мегафона, оставен на перваза на прозореца и из полето проехтя гръмкият му, глас:

— Връщайте се, момчета! Всичко е наред.

Малко по-късно „вълците“ стояха недалеч от камаза, в чиято каросерия един сапьор внимателно обезвреждаше мината.

— Дванайсеттонен — кимна Демидич към камиона. — Нима е пълен?

Никой не му отговори. По едно време се показа сапьорът с мината в ръка и удивено съобщи:

— Ами тя е празна…

Голованов се качи в каросерията и разряза един от найлоновите чували, загреба шепа от белия прах в него, помириса, близна с език и си отръска ръката.

— Тебешир! — викна той, след което така изпсува, че дори мъжете отвън, чули през живота си какво ли не, се спогледаха малко притеснено.

При него се качи Грязнов, загреба с шепи от праха и също го помириса.

— А къде е Кроткия? — попита той след известно мълчание.

След като настъпи суматохата, Алексей Петрович се втурна след другите към колите, но съгледа капитан Милков, който, му махаше с ръце, и се спря.

— Убит е Зарецки! — тичешком му съобщи капитанът.

Кротов извади своя „Беломор“ и запали.

— А стоеше доста далече — продължи Милков, — чак ей дой онова дърво. Заблуден куршум.

— Господ наказва блудните със заблудени куршуми — с безразличие отбеляза Кротов. — Има ли много жертви?

— Само Зарецки е убит. Четирима души са ранени.

— И къде го уцели тоя заблуден куршум?

— Точно между очите!

— Случва се и заблудените куршуми да имат точни попадения. Рядко, но се случва.

— Вярно си е — съгласи се капитанът. — А ти защо си толкова мрачен?

— Вземи едно-две от твоите момчета — каза Кротов, като оглеждаше бившата конюшня. — Нека да проверим какво е там положението.

Когато се качиха и влязоха в помещението, откъдето бяха стреляли бандитите, Кротов директно отиде до отсрещната стена, внимателно се взря в тапетите и ги поглади с ръка.

— Това тук трябва да е врата — каза той. — Я, момчета, помогнете.

Как ли не се опитваха да избият вратата, но тя само кънтеше, без да поддаде.

— Дали пък да не я взривим? — предложи Милков.

— Елате — каза Кротов и ги поведе навън.

Излязоха от двора на пансиона, Кротов навлезе в храсталаците покрай оградата. Милков и хората му го последваха. Стигнаха до желязната врата, чиито крила бяха широко отворени. Четиримата нахълтаха в просторно помещение, което се оказа гараж. В него имаше няколко леки автомобила и шест микробуса.

— Проверете всички коли!

— Дмитрич! Заключени са — подвикна един от милиционерите.

— Разбийте ги!

Разбиха колите, но в нито една от тях не откриха наркотици.

— Ще трябва да намерим някой от работниците в гаража — каза Кротов.

— Живо! — погледна Милков към подчинените си.

Кротов приседна и отново запали цигара.

— За какво се замисли?

— Мисля си, че ни прекараха яко, Дмитрич — бавно отговори Кротов. — Разсъди сам. За какъв дявол ще слагат хероина в дванайсеттонен камион, а? Да имат триста, четиристотин килограма, хайде нека да е половин тон! Толкова може да се побере и в микробус. Или, да речем, в „газела“. Направих грешка, Дмитрич, това е.

След петнайсетина минути милиционерите доведоха плешив възрастен мъж.

— Позабавихте се с търсенето, момчета — укори ги Милков.

— Вие като какъв работите тук? — обърна се Кротов към мъжа.

— Монтьор съм. Току все трошат по нещо и аз подменям частите…

— И често ли ги подменяте?

— Всеки ден!

— В момента кои коли ги няма тук?

— Не мога да кажа веднага… Те са постоянно в движение. Само две не излизаха. Оня гигантския камаз и една „газела“. Тя стоеше на отделно място.

— Къде е то?

— А ония няма ли да ни пречукат?

— Кои?

— Ти не разбираш ли? Дебеловратите мутри.

— Отидоха си — изправи се Кротов.

Това не беше отделно място, а гараж за четири коли, в който се влизаше през автоматично повдигаща се метална врата, чудесно обзаведен с калорифери, климатична инсталация и мебели. Гаражът сега беше празен.

— Тук ли стоеше „газелата“? — попита Кроткия.

— Тука. И двата директорски автомобила също. Японски джип и ауди.

— Благодаря.

— Обаче моля ви се, нищо не съм ви разправял и нищо не съм ви показвал — каза монтьорът, като се оглеждаше страхливо.

— Разбира се.

— Тук ли е началникът на ДАИ? — обърна се Кроткия към Милков, след като изчака монтьорът да си отиде.

— Беше тук.

Кротов тръгна не към разтворената желязна врата, а по тесен коридор, осветен от мъждива крушка. Стигнаха до масивна врата, залостена с железен прът. Когато я отвориха, озоваха се в стаята, откъдето бяха стреляли бандитите.

Началникът на ДАИ беше намерен бързо, а след няколко минути, когато Кротов му обясни положението, той изпрати заповед до всички патрулни коли да задържат всяка „газела“ и японски джип сив металик без изключение, а в случай на съпротива да стрелят по водачите.

Времето се точеше бавно. Обади се Грязнов и псувайки ядно, ги информира, че в камаза е имало само чували с тебеширен прах.

Най-после дойде съобщението, че заподозрените коли се движат по Ростовското шосе, минали са през Красний лиман, не са се подчинили на заповедта да спрат и сега продължават към село Московско с висока скорост — над сто и четиридесет километра в час. Но с жигулите на инспекцията те не могат да бъдат преследвани.

— Извикайте хеликоптер — обърна се Кротов към началника на ДАИ.

От кабината на хеликоптера Кротов добре виждаше сивия джип и „газелата“, които плавно и с лекота задминаваха другите коли.

— Колко красиво се движат, а — чу в слушалките си гласа на началника на ДАИ. — Вася, я изстреляй един откос покрай джипа!

— Слушам! — отговори летецът.

Рязко навел нос, хеликоптерът започна да се снижава и куршумите на едрокалибрената картечница, вдигайки прах, прорязаха бразда по чакълестия банкет вдясно от джипа. Колите продължиха да се движат със същата висока скорост, но по едно време газелата започна да намалява и след неколкостотин метра рязко сви по един междуселски път. Джипът спря.

— Издигайте се, Василий — спокойно каза Кротов. — Сега ще го взривят.

— Кого? — набирайки височина, попита летецът.

— Микробуса, „газелата“.

— Кой?

— Онези в джипа.

И наистина след няколко секунди се чу силен взрив, към небето се метнаха ярки пламъци.

Джипът направи обратен завой и отново се понесе по шосето, но скоро рязко сви и продължи направо през полето към недалечната гора.

— Не го допускай в гората, Вася! — викна началникът. — И сега удари пак, но не покрай него! А по гадните мутри на тия престъпници, Вася!

— Слушам! — отговори летецът.

Хеликоптерът пикира. Картечният откос застигна джипа точно преди да навлезе в гората. От шосето свърнаха две патрулни коли и се насочиха към застиналия джип.

Кротов се обърна да види горящата „газела“. Розовите пламъци се извисяваха все по-нагоре в небето, започнаха да спират коли на банкета и от тях да слизат хора.

„Тук горят милиарди! Цели състояния!“ — равнодушно си помисли Алексей Петрович Кротов.